НИЧИЙ ПЪТ

web

Ничий път не желая,
не желая ничий път.
Мога да си представя милионите трасета -
артерии, по които е текла човешка кръв,
милионите животи, утъпкани пътеки,
охладнели или разтуптени сърца,
погубващи своите удари по первазите на деня.
Не желая ничий път, не обичам вашите пътища,
обяди, вечери, концерти пред лицето на тишината,
юргани през зимата, летните чаршафи от лен,
каните с вода и чай, екскурзиите до себе си и обратно,
детски градини, ужилване по ръката на нежно дете.
Аз искам единствено време
да си представя смъртта.
Точно такава, каквато е -
мисля, че нашата същност е в тези
няколко дни преди нейното идване. И така,
аз стоя, разсъждавам под яркото слънце.
Така си представям себе си и този стих.
Аз пиша пред лицето на смъртта.
Момиче, ще ме попита тя, толкова ли си
привързана към тази рокля?
Да, ще отговоря, напомня ми на мен,
каквато никога няма да бъда.
Тогава ще ме попита тя, има ли някой,
когото би целунала.
Разбира се, бих отвърнала - майка ми.
Някой друг?, виждам как се усмихва смъртта.
Да, бих отвърнала, непременно.
Бих прегърнала и всички приятели, с които
не успях да се посмея така, както трябваше -
а и как бихме могли да приседнем по тези пътища,
тук
иронията денонощно устройва своите серенади.
Има ли нещо, което би написала?
Ще си помисля, може би не.
А което би прочела?
Разбира се, това би било писмото, което Бог
никога няма да ни напише, не и преди да умрем.
Ти си оптимист, казва смъртта,
нима смяташ, че той би ви написал и ред?
Разбира се, казвам,
така както някога написа и моето име.
А сега, дай ми моите няколко дни,
имам цялото време на света,
с него няма да направя нищо,
но нима в това не се състои
прелестта на смъртта?

© Невена Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.06.2019, № 6 (235)