ДЕНЬО ДЕНЕВ: "НИЕ СМЕ ОТ УТРОТО ДО МРАКА КРЪВНИТЕ ТЕЛЦА НА СВЕТЛИНАТА"

Невена Борисова

web

Деньо Денев е български поет, роден през 1946 г. Бил е учител, но е работил предимно като журналист. По образование е инженер-химик. Издал е 25 книги с поезия, критика и публицистика. Автор на пиеси. Съставител на антологията "Български поети" (200 български поети от ХХ век).

Носител е на четири национални литературни награди. Член е на Българския ПЕН-център. Живее в родния си град Сливен.

- В стиховете си пишете за илюзорността на славата на пишещия. Защо тази слава е толкова опасна? Отшелничеството, намирането на подслон в словото ли са лечение за нея?

- От стихотворението ми "Трънен венец" са следните стихове:

Облак от сажди горчиви е земната слава,
затова не си струва след нея да тичам.

Времето, отделено за тичане подир славата, е загубено време. Ако то се използва за работа в словесните рудници, тогава ще е благословено време. А славата не е опасна. Тя е роса и блести, докато изгрее новото Слънце. Както съществуват Световен път на коприната и Световен път на виното, така преминава през времето и пространството и Световен път на словото. И пишещият човек би могъл да е щастлив, ако се чувства неделима част, макар прашинка, от Световния път на словото.

- Атанас Далчев има безспорно голямо въздействие върху поети от няколко поколения. Какви са спомените Ви за него?

- Познавах Атанас Далчев, срещал съм се с него, но този дар от съдбата са получили и много други. За мен срещите с големия поет са равнозначни на литературен университет. Благодарение и на нашето познанство Далчев се сроди със Сливен и написа прекрасно есе за ветровития ни, лиричен и бунтовен град. Той предпочиташе изкуството, което завладява действителността.

"Реализмът - пише Далчев - е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага силата да видиш истината и смелост да я кажеш." Цялостното влияние, което той оказваше и продължава да оказва върху българската литература, се родее с влиянието на Елиът върху англоезичната литература.

- Стихотворението "Вечер" е посветено на Атанас Далчев. Каква е историята на написването му?

- "Вечер" заедно с други мои стихотворения беше отпечатано в списание "Септември". В разговор с Далчев се оказа, че той го е чел и каза добри думи за стихотворението. В знак на благодарност аз му го посветих. Но има и "още нещо", за което написа критикът Здравко Недков (даровит и скъп на сърцето ми приятел, вече покойник!): "За мен най-хубавото стихотворение на Деньо Денев си остава "Вечер". Впрочем това сигурно съзнава и самият автор, посветил го на Далчев и това не е обикновено посвещение, а поетическо посланичество към големия поет, в чието стихотворение със същото заглавие е изразено съжалението, че не можем в такъв привечерен час "наведнъж да бъдем и тук, и там - навсякъде, където могъщо и безкрайно бий животът."

- Имате спомени и за Христо Фотев. Каква беше Вашата връзка?

- Седем години от живота ми преминаха в Бургас. Това бяха силни творчески години за Фотев. Беше издал книгите си "Баладично пътуване" и "Лирика". Новите си стихове печаташе най-напред във вестник "Черноморски фронт". Ние, младите тогава автори, бяхме първите му читатели. Тези стихотворения изградиха третата му стихосбирка "Сантиментални посвещения", съдържаща едни от най-емблематичните му творби.

Но ние не бяхме само читатели на самородния гений, той ни приласкаваше в своето приятелство. Неумело му подражавахме. А Фотев беше и остава неподражаем.

- Има и други писатели, с които сте бил в досег: Елисавета Багряна, Валери Петров, Радой Ралин... Пределно видимо е какво ги отличава като писатели. Какво ги е отличавало като хора?

- Всеки от тези писатели притежава не само голяма писателска дарба, но и изграден характер: да изразява и отстоява естетическите си позиции. Те се отличават не само с литературна, но и с личностна самобитност. На 90 години, в книгата си "На брега на времето", Багряна прави следното признание: "че бях аз - не по женски - мълчалива, а по мъжки - търпелива". И не е случайно, че "Вечната и святата" - дебютната й стихосбирка е едно от чудесата в литературата ни. Тази книга може да се оприличи на откъснат зрял плод, появата й е неизбежна като разсъмването. Още с дебюта си Багряна заема място сред класиците в родната литература, но това по-късно го повелява времето.

Ако тръгнете по пътеката на есента, ще срещнете едно остаряло момченце, което търси едно златно ключенце. Това е лирическият герой в поезията на Валери Петров. Езикът и въображението при този поет си партнират пълноценно. Във всички области, в които той твори, създава шедьоври: в поезията, киното, драматичния и кукления театър, литературата за деца. Смайващо е преводаческото му дело: целият Шекспир, Жак Превер, Киплинг, Джани Родари, "Фауст" на Гьоте. Талантът му може да се сравни с голямо иглолистно дърво, което винаги е зелено. Неговата виталност се подхранваше с пословичен труд.

- А Радой Ралин?

- В "Задочни репортажи за България" Георги Марков пише: "Феноменът Радой Ралин е уникално явление в живота на съвременна България.

...Радой - с брадата му, с високия му глас, с вечния шал около врата, с всичките му чудати маниери - беше единственият нормален човек между нас. Защото той казваше точно това, което мислеше, и го казваше на всеослушание."

Радой Ралин се е срещал със стотици хора, оставил е разнолики впечатления. Срещите ми с него не се дължаха на факта, че сме съграждани, а заради общото ни преклонение пред бай Атанас. Така благоговейно Ралин наричаше Далчев. И когато белокосият мъдрец с очилата почина, на опелото в църквата "Св. Седмочисленици", на 18 януари 1978 година, плачейки, той изрази голямата ни скръб с една-единствена дума: "Осиротяхме".

- Какви са били начините един писател да се опази чист по време на социализма?

- И при социализма се раждаха, живееха и умираха хора. Имаше писатели, които пишеха и издаваха книги. И сред писателите се намираха такива, които (по лична воля или по други причини) не успяха или не искаха да потиснат плутократичния нагон в себе си - да живеят и дори да богатеят за сметка на властта, като "се впишат" в нея. Известно е, че властта не прощава. Тя дава много, но и взема душата на жертвата си. Тези писатели ставаха същите като героя в "Приказка за стълбата" от Христо Смирненски.

Ето една изповед на Райнер Мария Рилке: "Аз живея живота си в бавни спирали и над вещите те се въртят." При социализма "бързите спирали” на част от българските писатели ги удавиха във вещите. След краха на социализма тези писатели емигрираха от писателския занаят.

Спасителният избор беше и е: да заложиш на духовното начало и да опазиш личния си свят от многобройните агресии. Но за това е необходима голяма доза стоицизъм.

- Има ли нещо, което много ви е огорчавало през този период и кое е то?

- Двуличието. Едно се мислеше, а друго се говореше. Понякога точно обратното. Имаше режисиран оптимизъм, който се разминаваше с действителността.

- Цитирал сте Бесик Харанаули, който казва следното: "С една сълза съм по-богат от Вас!" и добавяте, че това богатство го прави поет. Кои според Вашия живот са най-големите трудности в битието на поета?

- Материалните изкушения, бързата и лесна слава - от една страна. И от друга - гладиаторската работа на ума в словесните рудници. Владимир Маяковски споделя: "Поезията е производство. Много трудно, много сложно, но производство." Ще цитирам две от деветте определения, които Карл Сандбърг дава на поезията: № 4. "Поезията е небе, притъмняло от ятата на отлитащи диви патици"; № 6."Поезията е куфар, натъпкан с невидими спомени". Според Т. С. Елиът "поезията не е изразяване на личността, а бягство от личността." Аз не зная по-голяма трудност от тази за един поет.

- Като че ли избягвате да говорите по обществено-актуални теми, същевременно в книгите си пишете с умиление за Родината. Какво мислите за настоящето и бъдещето на България?

- Отношението си съм изразил със следните стихове в стихотворението "България":

Днес тежките сенки на облаци черни
върху сърцето ти лягат... И гасне дъгата
на твоята слава вековна.
Позволи ми сега да бъда до тебе,
когато голяма е твоята болка!

Николай Хайтов през последните години от живота си често казваше:

"Загубим ли България - губим всичко!" Жива е у мен надеждата, че България ще пребъде.

- Вярвате ли в настоящето и бъдещето на българската литература?

- Докато има държава България и поне двама души да говорят и пишат на български език, ще има и българска литература.

- Може ли да се каже за Вас, че сте се отдали на уединение и ако да, какво Ви носи то?

- Все по актуална става мисълта на Марк Твен: "Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам животните". Но човек не може напълно да се капсулира. Има неизбежни моменти, когато трябва да се довери на себеподобните, да живее с болките им, да помогне. Може кратка като пролетен дъжд да е, но без обич животът е пустиня.

Възприемам себе си като редови работник на литературната нива. Възхищавам се на върховете, на стремителния им порив към небето, но се покланям на корените. Без тяхната невидима, скрита в Земята работа, дървото на живота няма да е зелено. Знам със сигурност: Словото е било, е и ще бъде най-трайното убежище на човешкия дух!

- "...едва ли е това основание - достатъчно - да се обичаме?" - това са думи, г-н Денев, от Ваш стих. Кога хората биват и кога би трябвало да са добри един към друг, и кога човек за човека е вълк? Кое ни е по-присъщо?

- Съавтори сме на едно и също време, но това не е достатъчно да се обичаме. Защото: и днес пламъкът на любовта е обграден от ледовете на омразата и раздялата. Глобализацията драматично промени картината на света. Наред с творящ дух у човека е заложен и хищнически нагон. И когато този нагон вземе връх, тогава "човек за човека е вълк". Творящите духове са носители на надеждата, те са апостоли на прогреса, доброто и красотата. Няма процентно разпределение на доброто и злото в човека. Обстоятелствата катализират човешкото поведение.

- Вярвате ли в екзистенциалната възможност за духовното усъвършенстване на човека? Стига ли един човешки живот?

- Духовното усъвършенстване на човека е върховна цел на съществуването. Но най-често грижата за тялото засенчва ваятелството на духа. За него времето все не достига, животът се оказва недостатъчен. Остава ни утехата, че сме опитали.

- Пишете много за времето. Как може човекът да го надвие, ако подобна борба изобщо е необходима?

- Темата за времето е вечна. Във времето е всичко - и животът, и смъртта. Мексиканският поет Октавио Пас, носител на Нобелова награда за литература, изразява цялата "философия за времето" в следния стих: "Не живеем ние, нас ни времето живее". Няма как да "излезем от водата", когато сме част от нея.

На всеки му се иска да съхрани спомен за себе си в паметта на времето. Но малцина са успявали да драснат името си върху мрамора на вековете. От "материална" гледна точка, за един миг от вечността, "ние сме от утрото до мрака кръвните телца на светлината".

© Невена Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.09.2016, № 9 (202)