РЕЖИСЬОРЪТ ПЕТЪР ДЕНЧЕВ:
ПРИВЛИЧАТ МЕ МРАЧНИТЕ ИСТОРИИ И КРАЙНИТЕ СТОЙНОСТИ

Нели Пигулева

web

Петър Денчев, режисьорът на впечатляващата "Медея", премиерата на която зрителите видяха в русенския театър преди дни, постановка, която вече е поканена за участие във фестивала "Славия" в Белград през март 2013, е роден във Варна през 1986 г. Завършил е НАТФИЗ през 2010 г. Неотдавна неговият спектакъл "Карнавал" на театъра в Стара Загора гостува в "Сфумато". Романите му "Тъй както мъж целува жена, която обича" и "Тихото слънце", както и разказите му печелят национални награди.

- Коя е твоята Медея - Медея неразбраната или Медея яростната?

- Мисля, че моята Медея е онази, която е отхвърлена, неспособна да изпитва и да приема човешкото пълнокръвно, обладана от нагоните и желанията, живееща в един жесток свят, на който трябва да се отвръща със същите средства.

- Защо избра точно тази трагедия за постановката в Русе? Твоята Медея всъщност е доведена до отчаяние - тя не е зла по природа, за нея злото е "необходимото зло", то има причина, която - макар и неприемлива, зловеща, отблъскваща, прави действията й обясними, предвидими, логични, всеки детайл в поведението й има своята предистория и заложени пунктири. Всяко нейно действие е отговор на нещо, нейната логика - дори и в отчаянието - е ясна и отчетлива. Медея не е луда. Ти харесваш Медея. Какво пропускам?

- Да, Медея не е зла по природа. Харесвам Медея, също толкова, колкото харесвам и Язон, и вярвам, че всички попаднали в клопка на своите нагони и желания са достойни за внимание. Човешката природа съдържа в себе си огромен копнеж по саморазрушението и смъртта - намирането на начин за удовлетворяване или буфериране на нагоните са възможността човек да се спаси. Разбира се, Медея не е луда и никога в историята на литературата и психологията тя не е разглеждана като клинично състояние.

А колкото до избора на Русе - той беше колкото несъзнателен, толкова и нарочен. Първо, това е голям театър, с потенциал, и град с публика. Въпреки че театърът тук е имал своите върхови моменти в края на 70-те и най-вече през 80-те години, тук все още витае усещането за театър. От друга страна, в театрите с бляскаво минало често настъпват големи сривове и бляскавата история започва да се превръща в средство за автосимулация на значимост. Тук двете тенденции се сблъскват и всъщност не пораждат творческа конфронтация, нещо, което да породи ново движение. Аз приех всичко това като собствено предизвикателство и реших да намеря път, да провокирам и най-младите, и най-опитните актьори. Надявам се силно да съм успял.

- Ровиш във възможно най-мрачните дълбочини на човешката природа. Човъркаш там, където обикновено човек се опитва да забрави, че изобщо съществуват такива завои, задънени улици и килери в съзнанието. И при теб това звучи не маниерно и самоцелно - с единственото желание да впечатли, а органично. Това не те ли натоварва? Как излизаш от мрачния кладенец?

- Аз съм много оптимистичен човек. Привличат ме мрачните истории и крайните стойности, защото вярвам, че изкуството трябва да се опитва да спира живота, да разрушава йерархиите и да ги пренарежда. Вярвам в конструктивната стойност на правенето на изкуство за разбиране, а не за харесване. Дори един човек в залата да бъде разклатен, пронизан или развълнуван, това е значителна победа. Той ще се опита да разбере защо му се случва това. Вярвам, че театърът и литературата трябва да са фактор на неспокойството, а не на добруването. В днешният ден прекалено много се занимаваме с консенсуса, с повърхността, с формалното мълчание, защото те са изключително лесни. Ние сме общество, което не иска противоречие и актуалност, това е тъжно. Опитвам се да живея така, че да показвам онова, което ме интересува, толкова добре, колкото мога. И го правя така, че да го харесам аз. Сводолюбиво е, но пък е ценно, когато човек успява.

При мен се получава едно особено сдвояване с персонажите, опитвам се да гледам през техните очи и след това много ми липсват. Това е нещото, което много ме натоварва. Не проблематичността им, а ясното съзнание, че трябва да се разделя с тях.

- Очевидно не те е страх от тъмното. След като един 26-годишен човек посяга към "Медея", какъв трябва да се очаква да бъде следващият му проект?

- Предстоят ми два проекта в софийски театри. Единият е по съвременна американска пиеса - "Морски пейзаж" на Едуард Олби, а вторият по съвременната френска пиеса "Божествата на касапите" от Ясмина Реза. Също така имам покана за писателска резиденция от сръбска страна и се надявам да намеря време и за писателските си проекти.

- Едно от главните ти действащи лица в русенския спектакъл е водата, която измива, отмива, поглъща и дави. Липсва ли ти морето?

- Да, водата тук се опитва да бъде част от представлението. И то в цялата й автентичност. А морето... Понякога ми липсва. Не мога да разбера съвсем. Обичам градове с вода, безспорно. Русе е един от тях.

- До каква степен френската гимназия е част от това в теб, което те кара да бъркаш в дълбокото, в подмолите?

- Френската гимназия е виновна за много неща - за отношението ми към театъра, към фотографията, към образите, към езика. Така че, не само че ме кара да бъркам в дълбокото, но и да бъда точен в явните неща.

- Откога пишеш?

- От 13 години.

- Кога разбра, че литературата и театърът са твоята територия? Как семейството ти приема това?

- Не съм разбрал. Просто преминавам през път, по който усещам, че трябва да вървя. Имам интереси, които следвам. Не мисля за себе си като заключен завинаги на тази територия или позициониран на нея. Семейството ми го приема като нещо нормално, като част от развитието ми. Трябва да има хора и в тези професии, все пак.

- Спомените от детството - до каква степен определят битността ти на писател и режисьор? Кой е най-яркият цвят и най-цветното преживяване, които носиш в себе си?

- Вероятно впечатлителността, която носят децата, е особено важна. Спомням си вълнуващи преживявания, които са оставили силно усещане в мен, и това са определено спомени, свързани с морето. За мен усещането за писане винаги е било свързано с мириса на море. Спомените ми от сцената на филиала на варненския театър и крясъците на чайките по време на представление или репетиция. Все такива неща.

- Повече истина или повече образ - кое те изкушава повече в работата ти като режисьор и като белетрист?

- Не съм формалист. Стремя се към автентичност, формата идва сама.

- Как възприемаш успеха? Романите и разказите ти печелят награди. Какво очакваш самият ти от реакцията на хората, за които адресираш своето изкуство? Какво те радва?

- Истината е, че според мен е твърде рано да се говори за успех. Това са само начални стъпки. Наградите и реакциите показват само, че стъпките са верни, но има още много дълъг път да се извърви. Очаквам хората да бъдат провокирани да споделят какво се случва с тях, когато консумират моето изкуство. Радват ме неподправени реакции.

- Беше казал, че "Тихото слънце" е достигнал до 600 страници, от които си оставил само сегашните 120. Успяваш ли да се самонаблюдаваш отстрани - да се отдалечиш на необходимата дистанция, която ти позволява да гледаш на себе си като на Другия, за да редактираш и коригираш самия себе си?

- Понякога успявам, понякога не. Това е доста интимен процес, който не винаги мога да коментирам свободно, защото протича понякога несъзнателно. Не винаги мога да го изкарам на повърхността и да го анализирам. Той се случва на ръба на интуицията.

- Как всъщност се озова в Русе - как възникна русенският ти проект "Медея"? Можеше ли и щеше ли той да стане факт другаде?

- Възникна като взаимен интерес на театъра към мен и мой към театъра. Мисля, че това беше проект за тук - заради разпределението, заради атмосферата и екипа, който успях да създам.

- Разкажи малко за работата си в Русе и за живеенето си тук - какво ти харесва, какво - не; успя ли да си намериш любимо кафене; иска ли ти се отново да правиш нещо тук; реката успя ли да ти замести в някаква степен морето?

- Русе е спокойно място. Безстресово, сякаш в буфер между реалността. И можех да се отдам на работата, да потъна в нея и това е особено ценно, когато човек прави първи стъпки в режисурата (същото важи и за писането). Първите представления на един режисьор са мъчително пътуване към него самия, към преоткриването на себе си, към търсенето как да съчетае уменията, които е придобил (практически и теоретични), и вдъхновението, как да мотивира хората, как да бъде актуален, как да се задържи неспокоен, как да изрови в себе си сили и търпение. Изобщо, аз имах много добри условия за работа, въпреки че това беше труден период, с голяма заетост на различни актьори. Аз се радвам на процеса, на пътя, който извървяхме, и на времето, което прекарах с екипа. Всеки един репетиционен процес е едновременно изпитание, едновременно обучение, едновременно битка на територията на собственото его, битка за принципи. Мисля, че все още театърът има нужда от разтърсване, от събуждане. "Медея" беше просто малка крачка в тази посока. Иначе пиенето на кафе в Русе наистина е приятно. Реката като че ли мина покрай мен, нямах време за нея. И вече имам първоначални разговори за следващо представление в Русенския театър, може би за следващия сезон.

- В прозата ти - и в романите, и в разказите, има една вътрешна ритмика - ритмиката на поезията. Очевидно не си затворил своята страница на писането на стихове?

- Не пиша поезия много отдавна, вероятно защото се опитвам да я инкорпорирам в романите и разказите, и в театъра.

- Обичаш ли да пътуваш?

- Обожавам пътуванията и непознатите места. Няма град, в който да съм се изгубил, но преди всичко напоследък пропътувах ужасно много километри. Бих искал спокойствие за няколко седмици.

- Къде другаде си живял - героите от прозата ти обитават Париж, Атина...

- Живял съм за кратко в Париж, в Торонто, във Варна, в София и на други места. Бих живял навсякъде, където ми е интересно и бих намирал смисъл да работя.

- Къде ти се иска да живееш?

- На малко по-умно организирано място. Където хората се пазят едни други. Където свободата е осъзната ценност.

- Свободното време е твоята територия за...

- ...музика.

- Авторите, които обичаш да четеш, са...

- ...напоследък Мишел Уелбек и Ким Монзо.

- Театърът, който харесваш, е...

- ...умният театър.

- ...Кафето, което обичаш да пиеш, е...

- ...дълго с мляко.

- Компромисът, който допускаш, и компромисът, който не допускаш?

- ...ох, този въпрос е ужасно сложен. Накратко - не допускам компромиси със своите вътрешни усещания, това не означава, че не изпитвам вътрешни конфликти.

- Какво може да те разсмее?

- Крайният национализъм.

- Какво може да те трогне?

- Искреността, честността.

- Какво може да те разгневи?

- Глупостта и съзнателната вреда към някого.

- Кога за последен път си подарявал цветя?

- Много отдавна беше...

© Нели Пигулева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2012, № 11 (156)

Други публикации:
Утро (Русе), бр. 262, 10-11.11.2012.