Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДИШАНЕ"-ТО НА АНТОАНЕТА НИКОЛОВА

Нонка Богомилова

web

Антоанета Николова. Дишане. Поезия. София: Стигмати, 2008"Дишане" (издадена наскоро с конкурс на Министерството на културата) е петата стихосбирка на Антоанета Николова след "Втечнена светлина" (1994), "Приказки за същества без име" (1998), "Зелено/Огледало" (2003, издадена с конкурс на Националния център за книгата) и "Високи бели птици на брега" (2007) и е добър повод за обглеждане на този спокоен и ясен път, по който върви поезията на Антоанета Николова. Без да бърза, търпеливо, А. Николова рисува с думи музиката на своето усещане за света. Тя идва някъде от дълбокото на душата й - толкова от дълбоко, че вече не се чува разноречивият хор на наранените човешки души, не се усеща сблъсъкът на стихиите на битието, не се различават и противопоставят формите и световете, а всичко е едно, единно и всеобхватно. Може би светлината е най-крайният, финалният синтез на това поетично об-един-яване на емпиричния хаос. Тя е и основната поетична категория, главният "лиричен герой" в стиховете на Антоанета Николова, ефирът, който прави да чуваме и думите на рибите: "Мехури светлина са думите им,/ бълбукат като броеница." Светлината "пулсира", "срутва се", "тече", "в светлината се разпуква" красотата, "светлина неясна" е "магията на слетите пространства", душата "изсветлява", "в тръпчивия поток на светлината" и поетично-философският синтез: нещата се проникват и превръщат едно в друго, а "същността им си е същата:/ сгъстяване на светлината".

Светлината и тъмнината се редуват, срещат и разделят: "тъмни стари пещери", "Тъмните облаци - тъмни души", "слънчевото чувство" и "сенчестото дъно на душата", "тъмните пукнатини на времето", "пръска кал" и "светлина непостижима", "неудържима", "отдолу дишат сенките", но "светлината ги поема в себе си", светлината на потока се губи в "изсъхнала коруба".

Тези образи, заложени в стихосбирката "Втечнена светлина", тази митико-поетична борба на двете начала в света - тъмното и светлото - и светлината като най-дълбока същност на нещата преминават и в следващите стихосбирки на А. Николова. В "Приказки за същества без име" светлината, прозрачността е състояние, дарено на децата, но отнето им от времето, с което се "нагълтват" и в което се удавят; в танца на детето сред "плисналото" се слънце облаците стават трева, а тревата - облаци, слънцето е глухарче, което пръсва "семенцата-звезди". За порасналия тя е кратък миг на про-светление, в който човек "вижда себе си", преди отново "тежката вода на времето" да го направи непрозрачен. В този кратък миг, когато "приижда светлина", той вижда "ти" като "аз", "аз" като "ти" и дори камъкът губи твърдостта и очертанията си, заприличва на морето и "трепти в непостоянната си форма"; дори най-разделените същности стават едно - "във всяка пора на плътта ни невидима просмуква се душата", така не е възможно "да разделиш лъча от тъмнината"; планината се превръща в езеро, върхът има дълбочина, когато пътеводни са "лютичета от светлина", "дъждът и сънните води се сливат", твоят и моят сън се преплитат; сън и яве се смесват и стават неразграничими, началото и краят, почването и свършването, срещата и раздялата се свързват; сънят-желание за обич възсъздава обичания с "плът и кръв"; съзнанието твори "снежни върхове и бели облаци".

Неслучайно в тези стихове липсва ясно, декларативно откроен лиричен "аз" - той "всеки миг извайва свойта форма": ту е "бобено зърно", което прилича на вселена, ту е преводач на стихове или четец на книга, ту "лявата обувка" на момичето, което се качва "По златен косъм, спуснат от звездите" или "снежинка във летежа на гората", или пък пълзи "със мравешки крачета" и се полюшва "със прашеца на боровете" ("Някой сред планината" от "Зелено"). Едва когато "изгубена" пътува "със ветрове,/ със мравки/ и пчели", "звънките камбани на цветята" стават думи, които изричат "самоволно" имената и душите на тези нейни спътници; единението с тях ражда думите, които ги разказват. И когато дойде "друга светлина", последната, и когато думите вече няма да ги има, те ще говорят с песента на реката, а лицето ще отразява и ще плува сред брегове и лотоси... И тогава единението ще бъде наистина пълно.

Тази, характерна за доверчивото детско светоусещане неразделимост и единство на хора, предмети, на живи и неживи същества (те неслучайно са "без име" - неназовани, неотделени от общото, неперсонифицирани) е представена в стиховете на Антоанета Николова със словесно майсторство и същевременно с такава поетична лекота, че придобиваш чувството за въвлеченост, за присъствие в този вълшебен свят на взаимопреплитащи се и сменящи "идентичността" си същества, докато напълно загубиш ограниченията на собствената "идентичност" и влезеш в "играта" на превъплъщаване, на естествена пулсация с всичко и всички наоколо. Естествено за детската душа състояние: ("О, кажи ми дъще"), което "възрастните" обикновено постигат само като кратък миг след медитация или просветляващо страдание, преди отново да се потопят в разграниченията и разделенията на всекидневието. Молитвата на "Есен в града" от стихосбирката "Зелено" е по-дълго да трае това състояние на "мекота" в "златната река": "задръж ме в златната река на тази есен" "преди ледът напълно да я смръзне".

Впрочем това светоусещане у Антоанета Николова, предадено с поетична непосредственост и лекота, е същевременно и промислено разбиране за света: нейната духовна и професионална обвързаност с Източната философия (тя я преподава като доцент в Югозападния университет "Неофит Рилски") създава онази хармония между философското и поетичното сетиво, между сърцето и разума, която е характерна и за самото Източно светоусещане. Във философско-културологичното си изследване "Езикът на Пустотата" (2003, колекция "Аквариум Средиземноморие"), което е същевременно и литературоведско есе, и антропологично-психологичен анализ на Източната философия и поезия, тя постига този синтез с компетентност и духовна щедрост. В това свое изследване тя откри Източното философско-поетично преживяване и изговаряне на света и в българската поезия, посвещавайки вдъхновени и дълбоки страници на нашите поети: Амелия Личева, Антоанета Богоева, Георги Господинов, Димитър Стефанов, Едвин Сугарев, Екатерина Йосифова, Иван Методиев, Красимира Зафирова, Кристин Димитрова, Людмила Балабанова, Мария Каро, Николай Кънчев, Силвия Чолева. Поезията на Антоанета Николова е органична част от тази общност на поети, възсъздадена от нейния ум и сърце, но поради присъщата си скромност, авторката не се "самосезира" като част от нея. И с това напомни за още една, вече рядко срещана хармония: между творчеството и живота си, между поетичните ценности и човешките жестове.

Духовно-поетичната си близост с това светоусещане Антоанета Николова превъплъти и като преводач от старокитайски - "Поезия на планините и водите", превод от старокитайски А. Николова, С. Катърова (София: Стигмати, 2003), а едно от стихотворенията в "Зелено" съчетава пряко философското и поетичното, назовавайки "Пустотата" "корен" на "всяко нещо", обща същност на разнообразието от бития и форми. Вероятно от тази симпатия и преклонение пред Източния дух и мисъл се е родил и прекрасният "Индийски напев", и приказният "Раджастан" от "Огледало", в които наистина думите са "семенната течност на Езика,/ плодящ нещата". Поетичното въображение и език тук възстановяват вълшебството и сакралността, "вековната мъдрост" на хората, реката, цветята, на душите на децата, скрити от "чуждоземеца" зад вехти одежда, дрипи, проснато пране пред "храмовете бели". Поетичното сетиво на А. Николова тук не е "чуждоземец" и затова дори зад несретата и бедността, зад сивите дрипи открива "грациозната походка", издължените пръсти, древната тайна, привижда "багрите на Рая". И светлата тъга, която струи от думите и в други нейни стихове - на изгубената или непостигната хармония с другите "същества без име" - прави болката ненатрапчиво, деликатно споделима.

Тази деликатност и лекота на поетичния език на А. Николова, който сякаш смесва и омесва в едно светло месило всичко разделено и разграничено, сякаш успява да надмогне и да се освободи от оня страх, описан в стихотворението "Викът" от стихосбирката "Огледало": страхът от "втвърдяването" и "плътността", която придобиват мислите, когато бъдат изказани, изговорени, назовани; от собствения живот, който те заживяват, когато се отделят от "вик"-ащия. Докато са в него като "големи и безмълвни риби", те сякаш плуват в онова мечтано общо, единно Море, което "просмуква всички мънички морета". Поетичният "вик" на Антоанета Николова сякаш се опитва да създаде това общо, единно Море въпреки разделящото втвърдяване и плътност на изговорените мисли.

Светлината и тъгата-копнеж по сливането, единението са и ключовите поетични образи, с които започва и с които завършва новата й стихосбирка "Дишане". А между копнежното начало и постигнатия, изстрадан край - много печал и мрак в "отсамния" свят, просветляващо люшкане между него и "отвъдния", много любов, която разпръсва мрака на отсамното със светлината и белотата на отсъствието и спомена. Това отсъствие прави света, който А. Николова в предишните си стихосбирки жизнено и радостно усеща и възпява, да "застива в своето безсмислие"; вместо да грее в светлина, да "изтича" "в мъгла и дъжд". Светлината е останала като спомен за любов, дошла от един "прозрачен" свят, в който всички са слети "с многоликата единност", а "думите са живи същества/ като цветя растящи от сърцето". С превръщането й в отсъствие и спомен този свят също губи своята прозрачност и светлост, а светлината е "път" за завръщане в друг свят, в света на любовта: "и останахме/ от различни страни на светлината". И единственият начин за оставане в "отсамното" е "издишването" на стаения дъх на любовта "в дъха ми/ в най-дълбокото/ в самата мен" - "сега ще те издишам"... Този красив образ - "издишването" на стаения в най-дълбокото на душата дъх на любовта - отново "опитомява" и просветлява "тукашния" свят: дърветата, хоризонтът, вятърът, тревите, "рояк мушици" стават език и знак за "топлото присъствие" на преминалата от другата страна на светлината обич: "сега/ ми остана само/ целият свят". И освен него - "големите придънни риби на тъгата/ студените течения на болката/ подмолите на отчаянието"..., едно прекрасно като ритъм и словесен усет стихотворение-напев, като насън оплакващо болката по изгубените "градини на любовта" с техните дървета, цветя с "неземен аромат", сладост, тъга, с усещане за "най-вътрешната тъкан на света". Впрочем в подобна поетична стилистика е издържана цялата стихосбирка "Дишане" - като сънуван и разказан сън, като светъл ритмичен поплак, като разговор с преминалия отвъд любим, чийто език са вече звуците на птиците, на рибите, на хоризонта, на дърветата. Като спомен за чудото на едно любовно сливане: "най-съкровеното ти/ стана облик мой/ и най-дълбокото във мене/ твоя форма". Сливане, което в последните напеви на стихосбирката придобива философски измерения: мъглата и мракът на отишлите си ръце и устни, на любещата плът потъват в безплътното, "дишащото в себе си Единно/ което те издишва и те вдишва/ докато ти го вдишваш и издишваш". Там, в края на този път идва прозрението и докосването до Единното, което остава неосъществен копнеж на "несътворената вода" от "прозрачни плетеници" на човешките съдби, която "и все/ и все/ не може да ни слее".

Да, разбира се, мога да извикам на помощ К. Г. Юнг, З. Фройд, К. Хорни, Виготски или М. Арнаудов за анализ и психоанализ на това дълбоко и красиво "Дишане" на Антоанета Николова. Но тъй като, освен като поет, я познавам и ценя и като човек, мога да кажа, че при нея написаното е преживян, изстрадан, промислен и надмогнат жизнен, съдбовен дял. При нея поезията и животът са така слети, че първата се превръща в поетична изповед и нравствен императив на живота й, а той, животът - приема светлината и душевната дълбина на поезията й. Личността й хармонира напълно с лиричния "аз": деликатен, търсещ единството и сливането с природата и другите, не-декларативен, не-креслив, пътуващ "навътре", а не "навън". Поради това и "външният" свят на шумни награди и конкурси, на самодоволни антологии, на мощни поетични четения, на суперлативни рецензии от критици-корифеи, не е особено гостоприемен за нея и поезията й. Тя устоя да не извади нито един "пи-ар" аргумент в своя подкрепа - ракета-носител за немалко съвременни творци днес: партия, поколенческа екзотика, принадлежност към агресивно-саморекламиращ се кръг.

Но около нея винаги е имало добри поети и приятели, които са я подкрепяли и окуражавали: Иван Методиев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Миглена Николчина и др. Особено плодотворен се оказа тандемът й с поетесата, журналист и издател ("Стигмати") Малина Томова, благодарение на която излязоха в прекрасно поетично и художествено оформление "Зелено/Огледало", "Дишане", "Книга за планините и водите" (превод от старокитайски); тя редактира и монографията й "Езикът на пустотата".

Дишай все така дълбоко, Тони!

 


Антоанета Николова. Дишане. Поезия. София: Стигмати, 2008.

 

 

© Нонка Богомилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2009, № 8 (117)