"КИНОМАНЪТ" - НЕОРЕАЛИЗЪМ ПО ХАРМАНЛИЙСКИ

Недялко Бакалов

web

След като не се побоя да застане срещу Спилбърг със своите очерци, публикувани в любимия на целия Хасковски регион вестник "Новинар юг" и събрани в "Срещи с първия вид", авторът на 3 стихосбирки Георги Николов кръстоса перо и с американския класик Уокър Пърси. Малко пише за него в "Гугъл", най-интересното е, че през 1962-ра е удостоен с наградата за най-добър роман. Може би това е "Киноманът" му, не става ясно. За "Киноманът" от началото на третото хилядолетие може определено да се каже, че за него тепърва ще четем в "Гугъл".

"А има ли по-голяма илюзия от киното?" - ще попита уж риторично на една от страниците на своя роман (драматична комедия) Георги Николов. Веднага отговарям: Има, Гого, животът. Животът е бяла сянка - като едноименния филм с арктически сюжет, който невръстният тогава бъдещ автор гледа целия вир вода в лятното кино. Подобна амплитуда - температурна и емоционална, може да си позволи само изкуството.

Романистът - и автор, и главен герой на "Киноманът", може да каже като Ленин, че от всички изкуства за него най-важно е киното. На 100 страници доказва защо е така. Киното допълва живота. И обратното. Леко болен, малкият Георги чете за главата на д-р Доуел, после гледа филмирана тази история. (Също съборен от грип, четях месечните течения на "ЛиК", "Космос" и с известно омерзение - "Наука и техника". Това предлагаше през 60-те години БТА. Първия си филм - май някаква партизанска епопея, гледах на стената на селското читалище. Малко по-късно - друга партизанска епопея, за славния югославски командир Козара. По обясними причини не успях да видя развълнувалия цялото мъжко население на Мандра "Чочарка" със София Лорен. Салонът беше пълен като на общоселско събрание, младоци слагаха стълби по прозорците и зяпаха оттам.) "О, невинна вакханалия на градското кино, само "Казанова" на Фелини е достоен да се сравнява с теб!" - ще възкликне авторът на "Киноманът", самият той - отявлен киноман.

В селското кино нещата изглеждаха още по-драстично - нещо като да гледаш "Кармен" на Саура, докато около тебе се оригват. Тук е мястото да цитирам "Японският филм" на Валери Петров - "На остров гол живят двама и го поливат ден след ден...", но няма да го сторя. За тези, които го знаят, е излишно. За тези, които не са го чували - съвсем.

Когато говорим за архитектониката на романа "Киноманът", трябва веднага да отбележим, че той е конструиран по законите на киносценария. В него има всичко - и хващащи за гърлото описания, и драматични вътрешни монолози, и ремарки, и разкадровки дори. Не цитирах Валери Петров, ще цитирам обаче нещо от Георги Николов - любимото си стихотворение:

Четвъртият носач

Да съм четвъртият носач на лектика,
понесена към Колизея, тъй бих искал...
Четвъртият на дръжката отзад, във дясно -
иззад перденцето да ме погледне някоя матрона
(или пък знак да ми направи сам Петроний)...
Със третия носач през рамо да си шушнем,
че вторият е дюстабан, а първият е заплес,
къде ни водят, ало!... Да влезем в Колизея,
когато трибуните се вдигат и палецът на цезар пада.
(А пък хетерата - виж ти! - с ръчица глади
приготвени за гладиаторите гладиоли.)
Да дъвчем със колегите фурми например,
додето лъвовете дъвчат нещо друго...
О-хо, да видим рециарият дали ще изтърбуши
оня етиопец. За лафовете да ни смъмри знатен,
но да си гледа работата, че туй е лектика бе,
не е лексика, четирмата да му отвърнем.
Носилката да люшнем после - по-бързи и от Тибър.
По всички пътища на Рим да минем, по уличките глухи,
отдето при матроната ни някой ще се шмугне
и лектиката - давай! - да тръгне като сито...
Ако ли пък носим за последен път Петроний,
да го внесем на топло - при ваната, бръснача...
Да се напоркаме след туй до шлема, да хвърлим заровете вяло...
... Четвъртият носач на лектика да бъда -
на дръжката отзад във дясно, а би могло и вляво.

Оставих го цялото, за да се убедите, че и поезията на Николов звучи кинематографично и далеч по-убедително от нискобюджетен филм със сюжет от Древния Рим, сниман край стиропорените декори на "Бояна". Когато камерата напуска прашния киносалон, тя излиза на Главната и проследява преминаващия в церемониален марш през нея Макензен - фелдфебелът, който си умира с мечтата да е фелдмаршал. Маратонеца продължава своето бягство към победата. Кукловодката е южно копие на северния чар на Лив Улман. Зозата, станала приятно убежище на греха, пък е пандишпаненият сладкиш на потъналия в мъглата на Улудере и на ранния соц градец. Тя изпраща италианските военнопленници, тананикайки си хита, който ще бъде композиран години по-късно - "Ун гранд амор е менте пю" (Една голяма любов и нищо повече). В тези страници на "Киноманът" има кресчендо на писателски майсторлък, това си е филм във филма, арте нуово, неореализъм по харманлийски.

Една от любимите актриси на кинозрителя Георги Николов е Мария Шнайдер. Едва ли е случайно - и моя. Всички помним ония кадри от "Професия: репортер", при които камерата излиза през хотелските стени. И още - сцената в гробищата, в която край кръстовете зеленеят маслинови дръвчета. Ах, Мария, какво се случи с тебе в "Последно танго" в Париж! Така отмиляват киноидолите. Но Георги Николов има утешение и за случаи като този: "В любовта баналностите са смисълът."

Когато говорим за киното като литература и за литературата като кино, няма как да не се присетим за Кустурица. Гениалният бошнак е като Борис Христов в родната поезия - в един момент всички започват да римуват като тях. Вълненията обаче са си наши. Какво пречи на автора на "Киноманът" да възкликне като стария циганин от "Дом за бесене": "Обаче какво време беше тогава - абсолютно романтично, дааа!" Лошото е, че след "апсолутно романтично" в житейския словоред иде "дефинитивно молло". На космополитния цигански това означава нещо като "категорично умрял". Всички знаем обаче, че във филмите се умира абсолютно наужким.

Като всеки достолепен киносценарий "Киноманът" си има и резюме (трейлър), и невлезли в режисьорската книга сцени, и цели истории за отделен филм - като тази за рухналата пирамида например. Романът на Георги Николов може да е и нещо като бърза литература, но не бърза да свърши. Той се чете за около 2 часа и половина - колкото трае едно добро кинозаглавие. Финалът е отворен - като вратата на градското кино, в което лампите постепенно гаснат, прашният въздух е прорязан от лъч светлина, започва нова илюзия...

© Недялко Бакалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2010, № 12 (133)