ЗВЪНЪТ НА ДУМИ, ПОДРЕДЕНИ С МНОГО ЛЮБОВ

Недялко Бакалов

web

Иван Митев си направи най-добрия подарък за 50-годишнината, събирайки в една книга представителна извадка от своите разкази и новели. Заглавието е "Звън". Звънът в никакъв случай не е вечерен, по-скоро е нещо като настройване на чановете, с които ще се конструира словесната мелодика от втората, по-талантлива половина в живота на писателя.

Изящната като полиграфия книга е разгърнато обяснение в любов към приятелите. Затова авторът на тези редове скромно предложи тя да се казва точно така - "Разкази с много любов". Но Иван нямаше да е Митев, ако приемаше с лека ръка идеите на другите. Той винаги е една идея пред тях, независимо дали реди думи, или събира минерали. Според него разлика между тези две благородни занимания просто няма. Така да е. Да отпием от чашата с черно догановско вино и да продължим.

Радичков беше летописец на Северозапада. Митев от 20 години пише историята на своя Югоизток. Неговото малко отечество е митичното село Доганово, съществувало през вековете с имената Мусатли и Орлово. То е и неговото Макондо, бихме възкликнали, след като прочетем още веднъж разказите от дебютната му книга "Герб" (1990 г.) Магическият реализъм на Маркес е приземен. Думите кацат като преяли гарвани върху белия сняг. Хората живеят с усещането за някаква обреченост, приета от тях като даденост. В този къс отрязък време - от Коледа до Сурва, белетристът рисува галерия от образи, носещи странни имена. Някои са взети назаем от съседното село Мандра. За сведение на автора Даньо Банев си е жив и здрав и няма да откаже чаша гроздова от литературния си баща.

Голямата книга на Иван Митев е тъничкият сборник разкази "Тя ще дойде всеки миг" (1994 г.). Така се потвърждават за пореден път думите на Бранислав Нушич, че първата любов е всъщност втората. Втората книга става тази много висока тераса на автора, на която са се разположили живописно героите му от РСВ-то, водени от вездесъщия бай Кольо. Те пият бира, бутат буболечките от масата и прожектират пред очите ни филма на живота си. Не съм първият, който отбелязва искрящата като младо вино кинематографичност в прозата на Митев. "Тя ще дойде всеки миг" е готов сценарий за филм. Попаднал в ръцете на свестен режисьор, той ще стане не по-лош от "Селце мое централно" на Менцел. Примерно. Със сигурност може да стане и по-добър, ако режисьорът разчете посланията на автора. Не бих тръгнал да формулирам определение за екзистенциална проза, но разказите на Иван Митев са точно това - опит за отговор на въпросите защо живеем, откъде идваме, къде отиваме, защо сме едновременно добри и лоши, от слънце и от кал замесени. "Опазете се за радостта, която ви се полага. Тя ще дойде всеки миг." Това ни казва авторът. Радостта може и да ни споходи някога, но бирата все не идва. Крият я непросветени люде.

Специално внимание в тези разкази заслужава диалогът. Той е толкова сочен, че ти се приисква и ти да си на тая маса, на тоя перон и да се опиташ да се вклиниш в разговора на бай Кольо и бай Стайко. За да кажеш на първия, че за да спре да хълца, просто трябва да си поеме дълбоко въздух и да го задържи за минутка. По-добре да не го прави обаче, толкова хубаво звучи "не... хлъц... неговата..."

В юбилейния сборник "Звън" има не само текстове, написани с много любов. Има и текстове за самата любов. На първо място - новелата "Паяк в колба", така близка до внушенията на Фелиниевия "Амаркорд". С Поля - чудновата смесица от дете и жена. С първите сърдечни трепети, с първите припламвания на страстта. И с усещането за задаващото се порастване, което прави едновременно смешни и мили вълненията от детските години. Има я и другата любов - при която платоничното и плътското сменят местата си. За завиждане са тези, които за първи път ще прочетат "Пак същата история" - един от диамантите в белетристичната колекция на Иван Митев. В този разказ всичко е страст и усещане за жена - седефеното копче зад шубера, тропотът на токчетата по циментовия под, напечените от слънцето импрегнирани дървени траверси. Въздухът навън мирише на сладка погача, печена под връшник направо на двора. От натрупването на толкова опасна енергия неизбежно пламва пожар - в изсушеното от жегата поле и в душите. "Оттам нататък всичко беше приближаване, шепот на горещ вятър и звън от изтръпващи релси" - това описание на любовната сцена между Васка и Магаренцето може да бъде сравнено единствено със случващото се в оная палатка в "За кого бие камбаната" на Хемингуей.

В разказите и новелите си от сборника "Звън" Митев дописва сякаш една и съща история, само героите и ситуациите в нея се сменят. Отличното познаване на българския език във всичките му разновидности и нива, вече споменатото виртуозно използване на диалога, неусетното преливане на сюжетните линии в по-големите като обем текстове - това са само част от белезите на тази сочна проза. Думи, светещи като скъпоценни камъни. Думи, подредени с много любов.

© Недялко Бакалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2010, № 1 (122)