ПРЕМИСЛЕНИЯТ ПОСТМОДЕРНИЗЪМ

Любомир Котев

web

Последният роман на Христо Карастоянов "Паякът" бележи нов развоен момент в родната литература, щом е очевиден стремежът на автора да съчетае подчертано постмодерната структура със значимо социално и дори политическо съдържание, а посланията да са понятни, въпреки усложнената стилистика. Закономерно е, според мен, че тъкмо той стига до подобен успех, щом пиететът му към модерното, страстта към експеримента, никога не са били самоцелна игра, а всякога са помагали на писателя да отрази проблематиката на времето по-интересно, но и по-адекватно. Ако си припомним някои от най-физиономичните произведения на белетриста, като романа-хроника "Перпетуум мобиле", да речем, ще видим, че още тогава той се стреми към една по-модерна интерпретация на известни инак исторически събития и личности. Още тогава Христо Карастоянов откри и пресъздаде немонолитния, разкъсван от противоречия българин на българското време, на българския всемир, който бе абсурден заради това, че беше една що-годе цялостна, изградена личност, обладана от светли пориви, която се блъска в лабиринта на родните реалности и е безсилна да промени действителността, въпреки светлите си стремежи, въпреки упоритостта и посветеността на борбата. Тази борба, тълкувана тогава идеологически, като народна или прогресивна, за него бе екзистенциален сблъсък, неговият герой, макар да бе формиран от конкретни исторически събития, макар сам да формираше събитията със сила и воля, си оставаше драматична личност, която изстрадва нехармоничното ни битие, оставаше някак отстранен, някак алиениран, макар да беше, погледнат от друг зрителен ъгъл, тъкмо той творецът на историята. Сполуката на писателя бе, че видя и пресътвори тъкмо такъв герой, тъкмо такива герои всъщност, защото всеки от тях бе и немонолитен, и незавършен, за да е точен адекват на немонолитното ни и незавършено битие. Романът-хроника "Перпетуум мобиле" е в голяма степен абсурден роман заради това, че конкретните исторически събития и уж ясните, достоверни исторически персонажи бяха домислени, премислени, натоварени с друга, различна проблематика, която противостои на лесната, идеологическа интерпретация на българското време и българския човек.

"Паякът", ако търсим континуитета на творбата, продължава тези търсения на друго смислово и стилово равнище, защото освободеността на писателя му помага да отрази далеч по-мащабно, пък и по-артистично, шизофреничното ни време, деформиращо и битието, и индивида. Макар да е бил всякога вдъхновен експериментатор, неподвластен на соцреалистичния канон, Христо Карастоянов все пак беше ограничен, изправен пред невъзможността да каже всичко каквото иска, както иска. Неговата различност, противостоенето на унифициралите се изразни схеми, бе премерена, защото бе невъзможно тогава да прекрачиш категорично отвъд позволеното, да преодолееш всички табута, да стигнеш до епатажа, да промениш представата за литературно произведение. Колкото и ярка, запомняща се, да беше стилистиката му, тя не обемаше протуберансите на неспокойния му талант, на новаторските му търсения, а се задоволяваше с умерената деструктивност. Още по-тежко изживяваше той, а и не само той, невъзможността да намериш простор за идеите си, да разсъждаваш непредубедено, ама съвсем непредубедено за човека и битието, да кажеш всичко, което те вълнува, всичко, което вълнува и реципиента.

Ние, колкото и да се съпротивлявахме тогава, бяхме заложници на жестоката конюнктура, нашата писателска рутина ни подсказваше къде е възможен пробив, доколко е възможен, нашият бунт срещу статуквото бе премерен бунт, нестроен, чак фалшив. В стремежа да се каже някак неудобната истина, ние често пропускахме съществения детаил, а недоизказаността, въпреки очарованието си, наместо да стопли и оцвети произведението, често го превръщаше в тъмна енигма. Тъй деформираното писателско мислене често раждаше претенциозни недоносчета, наместо да създаде наистина революционна в стилово или смислово отношение литература, а формиралата се тенденция бе още по-пакостна, когато табутата отпаднаха, защото остана инерцията. Родният постмодернизъм се пръкна върху тази неблагодатна почва, той отключи вредни, непродуктивни, неконструктивни енергии, като даде на затормозения от спъвалата го всякога автоцензура български писател свободата, която му бе ненужна. Нашите писатели, огромната част от тях, си останаха поразени от конюнктурното мислене и се втурнаха да заменят лесно една конюнктура с друга, като се насилиха да разсъждават подчертано тенденциозно с обратен знак, или като се самоизмъчваха със словотворчество, което бе непосилно за тях. Българският постмодернизъм бе провокиран от патоса на отрицанието, тоталното отрицание на идеи и стил, на една естетическа система, по-скоро на идеологическата система, без да е ясен, без да е изкристализирал нейният антипод. Безброят претенциозни произведения на нови и не толкова нови писатели, въпреки натрапващия се стремеж към авагангардно мислене или авангардни стилистични решения, не постигаше естетическата промяна, а тъкмо напротив. Причудливостта на новата литература не стига, за да кажем, че е налице нова генерация и нова естетика, защото експериментът най-често е самоцелен, а големи идеи най-често липсват.

Успехът на Христо Карастоянов е очевиден тъкмо заради това, защото след като се поувлече и той в непремерени, насилени експерименти, в мъгляво интерпретиране на мъгляви идеи, сега се връща към проблематиката, която всякога го е вълнувала, за да я разтълкува по-цялостно, за да постигне по-цялостно и всякога търсената модерност. Той, преди всичко, остава реалист, въпреки сюрреалистичните нюанси, съумява до проникне дълбоко в гротескната ни действителност и в психиката на героя, разпънат между носталгията и мечтата, абсурдният герой на абсурдното ни време. Той подчертава абсурдността, като оставя без име и героя, и града, като оставя неназовано всичко в сюжета, а от друга страна, го поставя в един съвсем конкретен исторически контекст. Той сякаш иска да противопостави имагинерната личност, закърмена с безвремие, затънала в безвремието на инак ясното, осезаемо и тревожно съвремие, разкъсвано от драматични събития и обрати. А успява да ни убеди в драмата на героя, въпреки смущаващите му, сякаш нелогични реакции, защото този безименен и имагинерен герой, погледнат от друг ракурс, е до болка познатият наш съвременник, колкото абсурден, толкова и реалистичен. Христо Карастоянов, според мен, съумява да изгради за пръв път дотолкова плътен характер, дотолкова цялостна личност, която да бъде не просто сюжетен, но и смислов стожер, която да разкрива истината за времето, докато го изстрадва. Мисля, че тъкмо този герой, тъкмо такъв герой липсваше на иначе прекрасния му роман "Аутопия", за да бъде той още по-хубав, а го споменавам тук неслучайно, а за да подчертая, че и той е мост към новата книга, докато последвалите го сякаш бяха прекалено маниерни. Въобще, ако "Паякът" постига премислянето на постмодернизма, то е, защото писателят не разчита на маниерността, не се опиянява от словотворчество, не търси смущаващата, впечатляващата идея, а търси абсурда в делниците ни, по-абсурдни от абсурдна пиеса. Връщането на Христо Карастоянов към изконните му идеи и изконната му стилистика, но далеч по-мащабно и по-свободно интерпретирани, постига неочакван ефект, дава плът на едно постмодернистично, в крайна сметка, произведение, каквато малко от постмодернистичните произведения притежават...

© Любомир Котев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2010, № 5 (126)