Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВРЕМЕВИ ПОРТАЛ

Красимира Зафирова

web

Виолета Бончева. В пъпа на ЛунатаКнигата на Виолета Бончева „В пъпа на Луната” започва с „Харесва ми морето на Монтерей” (цитат от Ернандо Гарса).

И ето, че и аз не мога да избегна едно признание и казвам: Харесва ми книгата на Виолета Бончева с „цялата онази бъркотия” от съкровености и случайности.

В първата част, назована „Носталгия”, преобладава, както отбелязва авторът на предговора Рейнол Перес Васкес, елегичният тон:

Сега аз съм като една улица -
минават през мен
колелата на болката.
Сърцето ми, умореното куче,
не престава да се дърпа назад
и да моли.

Спомените не само не избледняват, напротив, все повече наедряват и сокът им опиянява. Читателят вече не е турист, а матачинес, пропит до мозъка на костите си от въздуха и слънцето на тази земя.

Втората част, не случайно наречена „Профил”, ни дава възможност да видим осветената страна на това, което приемаме като „тук”, и в което орехът „още не си е избрал посоката”:

Нещо глухо и тътнещо сякаш извира,
изковано от леденосинкав кристал,
и се цели във теб, и опъва тетива
и във спомен от палми,
и бряг оцелял.

Връщам се към началото и изпълнявам заръката на авторката - сядам до „бугамбилията/ и розовия камък” и се приготвям за дълго съзерцание, в което да узрявам заедно с думите, да ги обитавам като планети с непознати форми на живот - вместо това обаче поемам по пътя към Храма, онзи, който се мярка отколе в сънищата ми и който неведнъж съм зървала в чужди миражи. Виолета Бончева дава съвсем точни указания за него: „тръгни през сухите пясъци”, „върви подир сандалите на матачинес,/ ацтекските костюми и перата”, мини по мостовете, „вградени в хълбоците на времето”, насочи се към мястото, което „мирише на огън и на едри звезди”, и спри при „палмата,/ която е сякаш/ Христос между два живота”. Там някъде можеш да вземеш в ръцете си „езерото Салтийо” и да събудиш заровените в тебе портокали; там някъде е Храмът или поне „Кафе „Бразилия” - този денонощен портал на времето, от двете страни на който тече гъстата светлина на завръщането. И ако, според Марк Аврелий, „където и да живееш, можеш да живееш достойно”, то не е ли вярно и това, че където и да спреш, спрял си на точното място?

„Искам да посея себе си тук” (Парк Фундидора) казва Виолета Бончева и читателят „едва запазва самообладание” при това самопризнание. Не е ясно дали това е посоката на спомените, или на неотминаващата реалност. Времето в книгата (а може би и въобще) категорично се е отказало от натрапваната му линейност и събира в едно всичко. Едно богатство, в което метафорите не са книжни, а „влажни и сънени” напеви, идещи откъм саловете с „широки огньове”.

Предговорът на Рейнол Перес Васкес съвсем точно отбелязва допирните точки между Виолета Бончева и редица съвременни български поети. На мен ми се ще да отбележа само и факта, че стиховете на Бончева, като всяка дълбока и жива поезия, подобно онзи „панически красив” океан, постоянно загребва прилики и постоянно се отдръпва от тях - сякаш всяка капка от него ни е позната, но същността му си остава безкрайна и неизследвана.

Освен с високостойностната си поезия, книгата на Виолета Бончева „В пъпа на Луната” впечатлява и със свободата да пребивава в различни географски ареали, без да се превръща в пътепис или отстранено наблюдение. Мексико и България не са съпоставени, те са събрани в едно и Атлантика не ги разделя, а ги събира в своето „окръглено О”.

Поезията прави света проницаем, приближава го до нас и в същото време го разширява. Внезапно паркът Фундидора се оказва на крачка от парка в Стара Загора. „Ацтекските костюми и перата/ акомпанират” на тракийските танци, описани с толкова почуда от Ксенофонт. Доня Сесилия може да полива цветята по цялата земя и да разглежда снимките във всички албуми. Ако утре тръгна за Мексико, вече знам, че ще търся не само пирамидата на Слънцето и следите на Несауалкойотъл, но и мокрите цветя на доня Сесилия, особено тях - избуялата върху руините нежност. Ами бонбоните в джоба на доня Кармен?! Усещам вкуса им - същият като бонбоните в джоба на баба ми. Дори само заради тази възвърната сладост, книгата на Виолета Бончева се превръща в необходимост. А в нея има още толкова много - има, надхвърлящи ръста на представите ни, пейзажи, въплътени в случайни минувачи звуци - и свобода, цели океани свобода; океани, които позволяват на авторката да доплува до всеки бряг и там да се чувства у дома си, а чрез нея и ние.

Поезията не би била поезия, ако не създаваше чувството за приютеност в един друг, по-хармоничен свят; свят, в който „напира пролет” и в ритъма на мамбото „подскачат нюанси” и „шантави облаци”; свят, в който сърцето - „внезапен сал/ хваща водната пътека през часовника” и ни разкрива необятните пространства на собствената ни смелост.

Поетичната книга на Виолета Бончева „В пъпа на Луната” със сигурност е едно от ярките събития в българската литература през последните години; събитие, което никой внимателен поглед не може да отмине; събитие, от което никоя чувствителност не бива да се лиши.

 


Виолета Бончева. В пъпа на Луната. Стара Загора: ИК „Домино”, 2008.

 

 

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2011, № 1 (134)