|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВЕЛИКИТЕ СИЛИ Красимира Зафирова Пръстите й изглеждаха подпухнали, но не бяха. Обикновени пръсти, може би малко по-едри от тези на Анна Комнина, да речем, но беше видно, че никакъв скиптър не може да им се изплъзне. Гина не мислеше за пръстите си, нито за проливния дъжд, който ровеше в пръстта, като че се опитваше да изтръгне оттам цялата истина за необяснимата устойчивост на тревите. Гина не мислеше и за професор Баевска, на която авторитетът й стоеше като блиндирана врата на охлузен апартамент, в който нямаше нищо друго освен кресло в стил "сам съм". Гина присъстваше на тази, призвана да съедини славянството, "кръгла маса" в качеството си на сервитьор и тъй като менюто не съдържаше друго освен минерална вода и кафе, тя се чувстваше напълно свободна. Четирите часа дебати Гина прекара седнала на мека кафеникава табуретка в дъното на залата точно под фаянсовото пано, изобразяващо букет от бледожълти макове. Разбира се, тя въобще не беше забелязала бледите цветя - имаше си други проблеми. Трябваше да спасява ипотекираната къща на дъщеря си и да говори с учителката по физика на сина си. Професор Баевска говореше за ХV век и фаталните промени, довели по-късно до куп несправедливости при преразпределението на света между Великите сили. Гина беше от хората, които не губят време в празни разсъждения. Светът, хубав или лош, вече беше факт и то от доста време, така че беше абсолютно излишно и направо глупаво да се обмислят евентуални други негови изгледи. Просто трябваше да се покриват лихвите по заемите и да се говори с учителките. Гина така и не разбра какъв е този толкова страшен ХV век - представяше си го като част от собствената си младост, изтекла неусетно между пръстите й, изглеждащи подпухнали, но всъщност все още гъвкави и здрави, толкова, че биха удържали и скиптър.
© Красимира Зафирова Текстът е отличен с втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazine (2017).
|