РЕАЛНОСТИ
(писмо до Унамуно)

Красимира Зафирова

web

Дядо ми беше философ. От разредения въздух на Верила ли, от руините ли, или от нещо друго, но в Горна Диканя всички мъже бяха философи. Животът и смъртта ги привличаха с еднаква сила и те стояха съвършено спокойни по средата. Изкарваха стадата високо в планината и жените цял ден следяха пътя им по слънцето. Вечер се връщаха, оставяха янджиците, казваха нещо за мечката при Джурков дол и тръгваха към кръчмата. Пиеха дълго и кротко. Говореха за политика и за реколтата. Въздухът, дрезгав като гласовете им, стоеше надиплен около странните им фигури - фигури на мислители, на стари морски вълци, на скитници и на деца. Изпълнени с великолепно пренебрежение към живота, те се носеха към смъртта, без да загубят и частица от магията на съществуването. Дните идваха и си отиваха като случайни пътници и бяха винаги добре посрещнати. Нощта беше единственият истински господар на това място, размиваше границите и правеше нелепи световните карти. Нощем Горна Диканя беше в центъра на Перу, на самия бряг на Титикака и мъжете вдишваха аромата от руините на Мачу Пикчу и Теауанако, и се пропиваха от чувството за своята неповторимост. Затова, когато сутрин говедарят, забил гегата във влажния още от нощния прилив на Титикака чакъл на площада, завърташе стадото около себе си, нещата придобиваха особен смисъл: калдъръмените улички тръгваха сънени към Урубамба, където утрото вече беше разпънало прозрачната си шатра и раздухваше огъня - нещо къкреше, издишваше ароматни пари и, примамен, светът се приближаваше. Най-напред се провиждаха върбите му, после зеленясалите дворове, заедно с къщите, петлите и жените с ведрата мляко. В дъното просветваше черквата и прозираше камбанарията. Накрая ставаха видими и гълъбите. Удивен, светът се разполагаше задълго в това, прилично на птица или на кораб, село. Тук никой не се опитваше да очертае границите му, нито да измисли правила за стъпките му.

Мъжете бяха философи и нямаха друга цел, освен тази, да не се оставят на времето и пространството или на живота и смъртта да ги дамгосат с точен адрес и две дати.

Жените в Горна Диканя бяха повече от философи - прекопаваха терасовидните си градини и разрушаваха мита за точното географско разположение; приютяваха вечер кротките си пияни мъже, забравили завинаги началото на своето съществуване и отхвърлили илюзията за края му.

Не споменах, струва ми се, че съм на път, и това е всъщност, което исках да кажа. На път съм към безсмъртието на света и към своето лично безсмъртие, скъпи мой съотечественико Унамуно.

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2010, № 3 (124)