|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
PRАEDILECTIO1 Красимира Зафирова Подзаглавната добавка в "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното" (2006) - "покрайлитературни събития", ни подсеща за краевековните обгледи на други автори от последните, утвърдили се като "преходни", години. Всичките тези застрахователно-предпазливи определения говорят за една недостатъчност не литературна, а събитийна, поради което и писателят отказва да остане в пристягащото ни като корсет пространство на сегашното и, воден от необяснима храброст, ни представя естеството си, задавайки нови естетически норми или енигматично връщайки се към загърбени такива. Веднага прави впечатление и натрапливо присъстващият, отказващ да се променя звук л. Той привнася в заглавието на книгата и в името на автора, ако безгрижно се доверим на Кабала, една езотерична златиста вдълбоченост и в същото време ясно и консервативно отказва да се прилепи към другите славянски говори - отлика, колкото приятна за ухото на познавача, толкова и дразнеща слухтенето на вечно подозиращите европейска и даже световна предилектия. От друга страна, епикурейският изглед на корицата като че ли е предвиден да не остави никого непредизвикан, макар авторът да е незаинтересовано оттеглен в дъното на изобразителното въведение. В изражението му не се забелязва ни най-малка следа от намерение да замени чашата вино с огнестрелно оръжие - предполага се, поради невъзможност да си представи как вдъхва чудната смесица от парфюм и миризма на барут. Още след първите страници обаче става ясно, че Милчев не ще да остави цялостни и ненакърнени застрашително множащите се наглеци. Дори мощта на Брама е била сломена от думите, та какво остава за така наречените "силни на деня", обезсилени колкото поради отдалечаването им от Битието на Словото, толкова и поради глуповатото им битуване сред, превърнати в механични играчки, думи и повтарящите една и съща мелодия латерни на всевъзможни нови-новенички вещи. Виждаме как въжделенията на съвременния ни, неудържим в рамките на благоприличието, чиновник-управник избуяват и от съкровищно-скришни помисли се превръщат в разточително-показни демонстрации на благосъстоятелност, настояваща не за нашето одобрение, даже не и за нашето, ако ще и "погнусяващо се" внимание, а за неподлежаща на санкция класицистичност - класическа диагноза за класата на изостаналите, взели преднина следствие приведения в действие припев "Последните ще станат първи." Гневът на писателя е по-страшен от регламентиран или нерегламентиран ядрен опит, защото той не руши временното убежище на диаболичното, а преутвърждава вечното, макар да е "вече старомодно да се правят вложения във вечността" (с. 172)2 - както забелязва Любомир Милчев. "И тъй, кой роман се счита да бъде добър" (с. 170) днес? - пита "достопочтената литературна наука" авторът. Преди да подскажем, че Милчев не дава отговор, на свой ред питаме: Романът на Лоурънс от 1928 година ли е по-добър или излезлият малко по-рано и сто години по-късно обявен за най-значимото произведение на отминалото столетие "Одисей" на Джойс? Въпросът остава да виси, като залутана в маранята на сегашното сажда и любознателните безпокойно очакват мига, в който тя ще потъне между непомръкващите треви и ще бъде окончателно разсипана от крак на бръмбар или величествен размах на пчела, или пък (о, ужас!) от подметката на горския пазач Мелърс. Това, което у Милчев изглежда като обглед на злободневието, всъщност е продължение на нестихвалата от (и преди) Омир битка за смислено съществуване. Като същински черноработник артистът прокопава безкрайни тунели през лепкавите пластове объркано отчаяние и не спира изнурителната си работа, докато не се провиди първозданната светлина на цялостното живеене на човека, чието съществуване днес "е разпарчетосано… и грижата за единяването му в едно уязвимо и тревожно същество се счита за неприлична" (с. 168). А като добавим към това и "тягостното чувство, че всички ние постоянно устройваме някаква пресконференция на българското минало. И питаме все за глупости" (с. 75), картината би се съвършено откъснала от изобразителното въведение, ако не беше успокояващото, иронично или скръбно, авторово пояснение: "С времето е възможно насладите от падението да стават все по-дълбоки, но само за неколцина… и би било много тъжно да не сме сред тях." (с. 56). Противно на обичайната логика, смятам, че най-малко загубени за съвремието ни са онези, които не губят от очи миналото и не заради прословутата приемственост, която винаги ми е напомняла щафета (един бяга, та ще се скъса, а всички други сеир гледат). Миналото не е димяща факла, която разнасяш насам-натам, за да удостовериш скоростното си придвижване в безлично пространство. Писателят с история не е пишещият на историческа тема, а оня, който не се лишава от нищо бивало и небивало. Той внимателно и дори скрупульозно следи не хода на часовника, а пулсациите на неделимото. Светът е "място особено"3, толкова особено, че дори всичките натуралности и "современности понамирисващи" не могат да го размагьосат. Видно е, че Любомир Милчев не участва в състезанието, а когато изглежда като да участва, разваля регламента и насочва вниманието към излишества овеществени и претенциозно неупотребляеми. Символно-знаковите препратки ("гипсови асоциации" в балната зала, "дело на Колар" - с. 76) не помагат с нищо на читателя. Читателят на тази и другите книги на Любомир Милчев никак не го глезят - ако не може да плува, да ползва презокеански лайнер или да надува свирка за прогонване на акули - дадена му е пълна свобода да се дави както може. Ако все пак случайно читателят доплува до брега, Милчев пръв го посреща и разглежда профила му през лорнета си, даже си записва нещо с молив със сребърен накрайник в смехотворен бележник. Любомир Милчев нищо не скрива - явно се гневи, явно иронизира, явно остава спокоен и в същото време читателят тъне в догадки: Негова ли е наистина "Темата за липсата на образ на българското или по-точно за разхищението на унаследените образи на българското, които биха могли да ни легитимират." (с. 82) и наистина ли смята, че след Хайдегер "човекът не е в никой случай трагическо същество, а манипулируемо същество" (с. 168) и ако е така, не ни ли въвежда уж литературно в някаква глума? Точно тук, при тази наша тревожност, авторът вероятно напуска дебатната Червена къща и оставя простор за собствените ни културни досегвания. Защото, казано е, всичко зависи от това докъде се простира нашето въображение.
БЕЛЕЖКИ 1. "Явно предпочитание" (от лат.). [обратно] 2. Тук и по-надолу всички цитати са от книгата на Любомир Милчев "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното" (София, 2006), като в скоби се отбелязват само страниците. [обратно] 3. Чинко. [обратно]
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Милчев 1993: Милчев, Любомир. Проглеждането на гледката. София, 1993. Милчев 2000: Милчев, Любомир. Далматинецътъ Марципанъ. София, 2000. Милчев 2006: Милчев, Любомир. "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното. София, 2006.
Любомир Милчев. "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното. София, 2006.
© Красимира Зафирова
|