ИЗ "НА ДРУГ ЕЗИК"

Красимира Зафирова

web

ГРАДЪТ

Старата гора изглеждаше недокосната. Тук тя беше примесена с липи и чинари и Девъни навлизаше все по-дълбоко под сянката им. Усещаше полъха на вятъра и за миг зърна голото си, загоряло от слънцето рамо, когато се обърна по посока на внезапен птичи крясък.

- Съвсем скоро ще пристигнем - каза Страхил и Девъни видя между гъстите клони да се подава внушителна кръгла сграда, поръбена по върха с червените отблясъци на залеза.

- Бил си тука, нали? - попита Страхил и изчезна между дърветата.

- Никога - искаше да каже Девъни, но забеляза високата тясна двукрила врата и ръцете му си спомниха допира до топлото, покрито с тънки надлъжни жилки дърво. Стъпалата му си спомниха хладния мраморен под. Гладки, чисти стени, вибриращи под напора на погледа му, подобно езерна повърхност, набраздявана от лекото докосване на водно конче. Не знаеше дали е вътре или вън.

- Винаги си вън и винаги вътре, зависи какво искаш - каза незабелязаният от Девъни до този момент тридесетинагодишен мъж, седнал зад обикновена дървена маса в дъното на помещението.

"Ти пък кой си?" - искаше да попита Девъни, но вместо това се събуди секунди преди звъна на часовника. Беше заспал на дивана. След първите два месеца почти беше свикнал с ранното ставане и донякъде - с детската глъчка в училище. Докато се бръснеше в банята, забеляза бялата си кожа и за миг се обърка - мургавото рамо от съня или това в огледалото беше негово.

"Най-сетне - чу да казват по радиото - тази нощ археолозите са успели да влязат в смятаната за гробница на Ситалк могила край Старосел, която най-вероятно ще се окаже светилище. Стените са идеално гладки, не се забелязва никакъв орнамент или текст... Фиксингът на долара..." Девъни престана да слуша. Гледаше вторачено мъжа в огледалото. Този мъж се усмихваше. "Денят ще бъде хубав" - помисли си Девъни и се пресегна за хавлиената кърпа.

Сър Ардли не пушеше, но косата и очите му имаха опушен цвят. Сър Девъни Ардли определено знаеше как да се грижи за здравето си. Както споменахме, не пушеше, пиеше умерено и гледаше да не прекалява с вълненията, но не това беше причината на тридесет и девет години все още да е ерген. Просто не беше срещнал жена, която да го развеселява повече от дебатите в сената. През всичките тези години той стриктно се бе придържал към споменатите три прости правила, но ето че след идването му в България всичко, градено с толкова труд, беше на път да рухне. А бе очаквал тази дива или полудива балканска страна, в която се беше озовал по нелепото хрумване на санга Берини, да го подложи единствено на изпитанията, породени от лошите пътища и недоверчивостта на местното население. Вместо това срещна Сливенската перла и (до този момент) четиринадесет жени (на практика всички, с които бе имал разговор по-дълъг от пет минути), с всяка от които беше готов да прекара ако не живота си, то поне един уикенд. Корпусът на мира му даваше достатъчно добро прикритие за престоя му тук, но никак не му помагаше за решаването на задачата, с която бе натоварен. Той беше дошъл от другия край на света в това стохилядно градче не за да се сприятелява с хлебарките (впрочем много по-дребни от американските, с които бе съжителствал последната година, преди да се озове тук), а за да помогне за разрешаването на хилядолетната загадка, станала причина за формирането на ордена "Нума". Санга Берини, негов вуйчо и учител, след като 40 години се бе занимавал с, меко казано, странни, според членовете на "Нума", неща, между които изучаването на балкански езици, точно преди една година и половина свика Големия съвет, позовавайки се на точка 8 от Правилника и огласи дългогодишните си проучвания. Преди това, съгласно кодекса на ордена, той бе представил предложението си за разглеждане пред седемте луми, наричани шеговито Ареопаги¹. Те имаха на разположение точно двадесет и седем дни, за да се произнесат по въпроса. За да бъде отхвърлено или подкрепено, направеното от санга предложение, бяха необходими повече от половината гласове. В предпоследния ден лумите се събраха, както обикновено в последните двадесет години, в къщата на Досъл и разискванията им продължиха до късно вечерта. Сградата бе строена сякаш за отбрана от вражеско нападение, а не за живеене на крупен строителен предприемач с многолюдно семейство - жена, три деца, че и сестрата на жена му, и всичко това, без да е поклонник на T. Уилямс. Още от началото на разискванията стана ясно, че съотношението на гласовете е три към четири в полза на предложението на санга Берини.

- Най-малкото нямаме право да излагаме на опасност ордена. - обясняваше отрицателния си вот лума Досъл.

- Освен това - продължи той - не разполагаме с никакви доказателства, че тази жена е нещо повече от съчинител на стихове.

- И авторът на Епоса² е съчинител на стихове - противопостави се лума Светин.

- Нека не сравняваме несравнимото - погледна го укоризнено Досъл. - Епосът е свидетелство, а тук имаме само някакви, талантливи несъмнено, разсъждения върху било и не било, при това, ако питате мене, прекалено европейски разсъждения.

- Много внимателно прочетох предоставените ми текстове - обади се лума Ковъкриити.

Дясната му ръка лежеше върху прозрачната папка пред него, а лявата постоянно наместваше очилата на носа му.

- И? - нетърпеливо подхвърли лума Досъл. - Откри ли знаците, които е забелязал санга?

- Вероятно има значение, че преводът е негов - подбутна отново очилата си Ковъкриити - предполагам, че всеки друг би се втурнал след леката конница на метафорите и би се изложил на опасността смисълът да му се изплъзне.

- Никой не се съмнява в качеството на превода, въпросът е какво всеки от нас е установил след проучването на текстовете и дали не се подвежда по Вико³ - замрачня и лума Скарол.

- Аз преди всичко установих, че книжният ни пазар има определени пропуски, що се отнася до чуждоезиковите речници и особено езиците на така наречените "малки народи".

Лума Светин се усмихна някъде в ръкава на сакото си, а лума Досъл откровено се ококори от неочакваната посока, в която бе поел разговорът.

- Бях принуден - все така спокойно продължи Ковъкриити - да заема необходимите ми граматики от санга Берини.

- Искаш да кажеш... - прокашля се мрачно Досъл.

- Вече знам как да си поръчам ракия и мътеница - проблесна доволно с трите си диоптъра Ковъкриити.

- Предполагам, че това ще се отрази добре на крехката ти физика - вметна лума Досъл и запита направо:

- "За" или "против"?

- Искам да знам какъв е вкусът на тези неща - вдигна поглед към настоятелния си събеседник Ковъкриити.

- Значи така - облегна се в стола си Досъл, - съгласни сте да хвърлим неясно колко средства и време за нечии поетични бълнувания?

- Странен коментар за член на "Нума" и още по-странен за един лума - сухо отбеляза Светин.

- Много добре знам какви са целите ни, но смятам, че трябва да правим по-прецизен подбор - като че ли омекна Досъл.

- Все пак не можем да се пилеем в проучване на всеки, който се е отдал на словесен ексхибиционизъм.

- Според мен тук има следа - свали очилата си Ковъкриити и взе да ги бърше с малка като етикет за ученическа тетрадка кърпичка. - По-добре да излезе, че съм преследвал обикновен сивушко, отколкото да се окаже, че съм пропуснал Белия заек.

Разискванията приключиха, както и започнаха: с три на четири гласа. Седмица по-късно санга Берини се изправи пред петдесетимата Кулаби⁴. Той започна словото си на непознат език, който отначало внесе смут в трите кръга насядали мъже (в първия седем луми, във втория 18 гуди, в третия 25 кути), но постепенно започнаха да долавят ритъма и когато той свърши, мнозина останаха притихнали, сякаш бяха разбрали всичко.

- Това, което чухте, беше стихотворение от поетесата Деянира Добромирова - вдигна очи от листата в ръцете си санга Берини. - Признавам, че най-напред бях привлечен от звукописа на името й, но после бях поразен от откритието, че тази млада и, както разбирам, слабо известна в страната си жена, всъщност пребивава в областите, които ние от "Нума" винаги сме смятали за свои наследствени територии. Тя сякаш изначално изповядва Хелиополското учение⁵. Разбира се, нямаше да ви занимавам с това, ако в последната й публикация от 20.03.2003 г. не се казваше следното:

Мога да изричам думите направо,
както са в сърцето ми израсли⁶,
но ще бъде гибел⁷ огънят разпален
и, узнал, с Анзу⁸ ще трябва

Шара⁹ да се вдигне и при Шар¹⁰
в Шарада¹¹ странна да танцува,
над картината, която имам,
но не мога да разкрия.

- Лумах¹² - понесе се шепот под високия свод на залата за гости в просторния дом на санга Берини, след представените им на английски стихове.

- По-скоро нин-дингир¹³ - каза санга Берини и продължи: - И като се има предвид, че произхожда от земята на Орфей, човек започва да се пита дали всичко това е случайно; дали е само неволно поетическо докосване до високосакралните текстове от златните орфически плочки¹⁴, или посветен се доверява на непосветените?

Санга Берини млъкна и огледа тихата зала. Привидя му се замъкът на деспот Слав¹⁵.

Космополитният град светлееше под крепостните стени. Деспотът крачеше замислен в приемната зала на замъка си в Мелник и дори, както му се стори, хвърли бърз, изпитателен поглед към санга Берини, сякаш казваше: "Не ме безпокой, ако нямаш наложителни причини да го правиш". На красивото му лице беше изписано същото непокорство и даже някакъв присмех, както е подозирал това и Никита Хониат¹⁶. Санга Берини чу да прозвънва камбана -

Език, на който името ми е
откъснат от камбана звук¹⁷.

Преди тридесет години Слимън Берини беше видял с очите си тази камбана, поръчана от Алексий Слав и доставена някъде около 1214 година¹⁸ - само десет години преди византийският император Теодор Комнин да бъде коронясан от българския архиепископ в старата столица Охрид¹⁹. Камбаната, обрасла с тишина, продължаваше да крие сладостни звуци в построената специално за нея в оня тринадесети век, здрава като бойна кула и висока над петнадесет метра, камбанария. Тя бе едно от малкото ценни неща, неизнесени от гърците по време на Междусъюзническата война²⁰ през 1913 година. Замъкът и стенописите на храма "Света Богородица"²¹ все още свидетелстваха за някогашното величие на този хилядолетен град, в който санга Берини се беше влюбил, не само заради осемдесетте църкви, построени в него, нито заради тракийските светилища или невероятните мели, а заради онова, което самата земя излъхваше и го караше да се чувства вечен обитател на вечни градове. Тогава беше отседнал в Лумпаровата къща - истински средновековен замък, само че без студенината и полъха на изоставеност. Първите два етажа бяха истинска крепост - с тесни бойници наместо прозорци и дебели повече от метър и половина каменни стени. На приземния етаж дълбокият, красиво иззидан високо над пода кладенец, те караше да се чувстваш в безопасност, още повече след като си разгледал обширните изби с подредените в две редици многотонни бъчви с вино и делвите със зърно. На третия и четвъртия етаж бяха жилищните помещения, извеждащи откъм югоизточната страна към огромни чардаци, на един от които санга Берини за първи път осъзна, че Словото, освен крила, има и корени.

Слимън Берини положи усилия да се отърси от спомените и продължи разсъжденията си пред смълчаните кулаби.

- На всичко отгоре - въздъхна той - стихотворението носи неразбираемото заглавие "Десеш" - старобългарска дума, която едва ли говори нещо на някой друг, освен на шепата специалисти, превеждащи я най-често като "влез", но на мен ми се струва, че авторката влага друг смисъл в нея. Самият аз можах да си я разтълкувам само защото преди седем години по една щастлива случайност се сдобих с безценен ръкопис от ХІІ век, намерен под скалите на Мурфатлар²², изобилстващи с рунически старобългарски надписи. Нито е възможно, нито е необходимо да ви запознавам с точния превод на този надпис, който направих, смея да се надявам, добре. Важното в случая е, че той ни дава сигурни и точни указания накъде да насочим усилията си след нашето почти половинвековно безрезултатно лутане.

- Санга, това несъмнено е впечатляващо, но доколко можем да бъдем сигурни? - потропна с тоягата си лума Досъл.

Всички или почти всички бяха наясно с нестихващия и непреодолим спор между санга Берини и лума Досъл по въпроса докъде се простира влиянието на шумерската култура. Досъл смяташе, че тя не излиза извън рамките на древна Месопотамия и като територия, и като време. Берини - напротив, беше убеден, че Шумер е дал отражение не само върху Акад, Вавилон и Египет, но и върху цялата европейска и азиатска култура. А следващите езици са променили само повърхността. "Все едно - казваше той - да разлееш олио върху езеро и да очакваш да се промени структурата на водната молекула. Шумер не просто ни е оставил най-старата писменост, той ни е оставил най-първия език и не върху глинени плочки, а върху много по-траен материал - нашите гени." Заради тези техни разногласия всички погледнаха с лека тревога към санга Берини, но той каза само:

- Трудно е да си сигурен в каквото и да било, но затова пък всичко е възможно.

- Но ние не можем да рискуваме - обади се лума Скарол.

- Не можем да не рискуваме - поправи го санга Берини. - Някаква жена е опасно близо до Великата тайна и ние трябва да разберем дали това е случайност или не, и трябва да го направим преди да са се добрали до нея онези, които имат наглостта да се наричат "Гиги"²³. Седемте луми ще решат кой да замине за България - завърши той и напусна залата.

Разбира се, всеки член на "Нума" беше минал през свое лично изпитание, но далеч не всички от петдесетимата кулаби бяха преживявали нещо подобно на случилото се с Досъл и Берини. В поддържаното от градинаря Норман и икономката Виргиния имение на третия по ред санга на "Нума" Кува Тачи при посвещаването им в луминатството, двамата бяха усетили вкуса и видели действителния образ на думите, точно както се казваше в посланията на Кува Тачи. Лумите, застанали в полукръг, припяваха речитативно:

В стародавния ден, в стародавно-далечния ден,
в стародавната нощ, в стародавно-далечната нощ,
в стародавната тая година, в стародавно-далечната тая година,
в стародавния ден,
когато всичките нужни неща се създадоха,
в стародавния ден,
когато всичките нужни неща придобиха своята участ чудесна.²⁴

Най-напред картината пред очите им се раздвижи, сякаш беше колода карти, която някой ловко разбърква. Можеха де се видят летящите наоколо елементи от старите представи: обърнати наопаки столове, разтворени книги, пълни догоре чаши, цели дървета и даже парчета от улици, заедно с къщите и колите. Когато гледката се успокои, Майкъл Досъл видя гигантски мармот да седи в шезлонга на верандата. Самата къща беше в неизвестен за Майкъл архитектурен стил, а небето над нея проблясваше в безброй цветове - един невъобразим витраж, огряван от невидимо мощно слънце. "Само дано не проговори" - помисли си той по адрес на мармота и потърси с очи Берини. Не видя никого, но забеляза, че самият той се подпира на опашката си като кенгуру. Стреснато се попипа и с облекчение установи, че просто се е облегнал на странно извито и силно наклонено към земята непознато дърво, което малко по-нататък внезапно, почти под прав ъгъл се устремяваше нагоре, извисявайки короната си високо над покрива на къщата. Мармотът се прозя, сякаш отегчен от слабоумието му, тежко се надигна от шезлонга и заслиза по скърцащите дървени стъпала. Тази походка се стори позната на Досъл и той сбърчи чело в усилие да се сети. Ами да, така вървеше дядо му. Преди да извика обаче, съществото беше изчезнало из храсталака в занемарената градина, а по затревената алея със смешната си бодряшка походка се зададе Слимън Берини. На главата му се кипреше дълго алено перо, боднато в белезникавата му коса. Явно беше забравил някъде сакото си и, отчаян от тази загуба, бе разкъсал хубавата си бяла риза, която се ветрееше около врата му, подобно богато надиплен, екстравагантен шал. Майкъл Досъл се изсмя или по-скоро изквича от удоволствие при окаяния вид на събрата си. Берини на свой ред радостно измуча и го посочи с пръст. Досъл не сметна за необходимо да влиза в спор и просто елегантно се отдели от удобната си облегалка. Не смяташе да прекалява с движението, искаше просто да се поразтъпче, но още на втората крачка извика от болка. Имаше чувството, че някакъв скрит под тревите злодей го прободе в сърцето, прицелвайки се много точно през петата му. Спря и вдигна поразения крак. Имаше намерение моментално да изуе обувката си от телешки бокс и да види какво се крие в нея. Откритието, че е бос, буквално го вкамени. Какво беше станало с новите му обувки? Какво въобще ставаше? Страхливо пропълзя с поглед към коленете си и гледката на възтънките, бели, рехаво окосмени прасци го отчая. Не смееше да продължи нагоре. Вътрешностите му се обърнаха при мисълта за това какво можеше да съзре.

- "Във всеки случай намирам прекрасна новата ви фризура."²⁵ - припя той, потискайки обзелото го смущение.

Слимън Берини, вместо да се разлее в благодарности за комплимента, се заливаше от смях, който не го напусна дори след като те самите напуснаха странния свят, в който не бяха нищо повече от двама объркани дрипльовци. Това преживяване, оставило в паметта им по-ярки следи от ежедневните, така наречени "реални" случвания, със всеки изминат ден се допълваше от нови, внезапно изплували в съзнанието им подробности и двадесет години по-късно, за всеки един от тях вече беше различна тяхната обща история.

Сър Ардли смяташе, че най-достоен за мисията е гуда²⁶ Смейдж и не защото бяха приятели още от колежа в Ричмънд, а защото етноложките му изследвания отдавна го бяха отвели по-близо от всеки друг до санга Берини. А санга Берини не допускаше никого лесно до себе си. Дори собственият му племенник трябваше да си наема хотел два пъти годишно в дните на сбирките. Изключение правеха случаите, когато вуйчо му сам го канеше, което се случваше често до петнадесетата му година, но след това поканите секнаха до преди 18 месеца, когато внезапно старият родственик му се обади по телефона и с нетърпящ възражение глас му нареди да се яви при него. Девъни Ардли не толкова се подчини, колкото изпита нещо като носталгия по детството, а натежа и фактът, че къщата се намираше само на стотина километра от Ню Йорк. Девъни с удоволствие установи, че реката протича все така бистра от северната страна на имението и че дори беседката под лозницата, макар и потъмняла от времето, все още предоставяше прохлада за изнуреното му от презокеанския полет тяло. Не можеше и да предполага какво го очаква. Само ден, след като пристигна, вуйчо му сметна за нужно да го уведоми за предстоящото с думите: "Време е да се захванеш с това, за което съм те подготвил".

Къщата се напълни с петдесетина мрачни, както му се стори, типове, които по най-смехотворен начин потропваха с извити овчарски геги по изящния под, точно копие на ранновизантийска мозайка от църквата "Света София". Последвалото беше като в някакъв сън, в който всичко е реално, с изключение на самия тебе. Пи вино от голяма като камбана (или беше камбана) чаша и танцува до изнемога под съпровода на потропващите тояги. Напевът "Кулаб, Кулаб! Излез от Кулаб и тръгни към Урук²⁷, тръгни към Дилмун²⁸ - не бързай, не спирай - и кути, и гуди, и луми, и санга, и Уту²⁹ подкрепят на храбрия пътя." три дни звуча в главата му.

На третия ден след преживяното Девъни излезе от стаята си и отиде при реката. Беше почти готов да забрави случилото се. Вуйчо му не се виждаше никакъв. Икономката го осведоми, че бил заминал за Ню Йорк. Девъни седна на брега и потопи крака във водата. "Никакво непремерено пиене повече - каза си той - особено с непознати."

"Ама че компанийка си е подбрал старият Берини" - промърмори Девъни и стана, за да си събуе панталона. Нямаше бански, но това едва ли беше от значение. И щеше да е така, ако не бе почувствал зад гърба си нечий поглед. Обърна се, готов да се изправи лице в лице с внушителната осанка на икономката, преследваща го с чаша блудкав чай, и замръзна от изненада. На сър Ардли това се случваше за втори път - първият беше, когато в един испански хотел го попитаха дали има нещо против да настанят в стаята му още един човек. Сега обаче пред сър Ардли стоеше уверен в себе си елен, който явно не одобряваше поведението му. Животното не правеше нищо особено и точно това беше озадачаващото. Не вървеше да извика "къш", нито да се извини, но не беше възможно и да му обърне гръб. Не можеш да си събуеш панталоните пред нетрепващия поглед на тристакилограмов тип с богат набор копия на главата. Гледаха се колкото се гледаха и накрая Девъни реши да си стегне колана и да опита страничната походка, с която някога бяха станали известни със Смейдж в колежа. Тъкмо в този момент еленът каза:

- На триста ярда по-надолу е най-доброто място за къпане.

- Моля! - подскочи Девъни, държейки се здраво за панталоните си.

- Малко по-надолу - разклати рога животното и посочи с ръка към храсталака.

- Сигурен ли сте - започна Ардли, но осъзна, че пелтечи и спря.

Искаше да попита: "Сигурен ли сте, че е уместно да говорите и да сочите с ръка, при положение че сте елен?", но не го направи - не само заради лошата си дикция, а и защото горският обитател вече се отдалечаваше на два крака, обути в протъркани дънки и с развята дълга коса. Сър Ардли не че се отчая, но някак си му дожаля за самия него. Седна отново на брега и се замисли.

Точно тази случка Девъни разказа на Смейдж след Големия съвет, когато всички се разотидоха незабелязано, както и бяха пристигнали. Двамата се отправиха към петзвездния си хотел в Ню Йорк. Пристигнаха късно след полунощ и купиха от бара бутилка бърбън. Взеха решение да изпият по чашка в стаята на Девъни, докато обсъдят словото на санга Берини и открият нещо за България в интернет. Информацията, която изкопчиха, беше чудна смесица от "нищо особено" и "опа, к’во става?" Най-напред разбраха, че страната се намира между Азия и Европа и е населена с българи, което им се видя логично. По-надолу компютърните спецове се коригираха и обясняваха, че Азия е доста по на изток, а самата България се намира в Европа в областта, наречена Балкани, където най-забележителната личност е граф Дракула. С много усилия откриха един сайт, в който се казваше, че по нареждане на българските специални служби с помощта на отровен чадър е бил убит някакъв писател, че това е родината на киселото мляко и розовото масло и че в покушението срещу папа Йоан Павел ІІ вероятно има българска следа. Двамата мъже вдигнаха изпотени чела от монитора и свериха фактите. Явно бяха изправени пред млада, току-що открила удоволствието от стрелбата нация, която представа си нямаше, че е в Европа. Историята с отровния чадър възбуди въображението им. Девъни разклати последните капки питие в чашата си и се запъти към вградения в стената бар, който се оказа излишно помпозен - съдържаше самотна бутилка перно, която той измъкна от леговището й и я размаха заканително - жест, който изразяваше в пълнота отношението му към управителя.

- При дъжд няма да излизаш - посъветва загрижено приятеля си Девъни.

- Те, щом са измислили отровен чадър - замисли се дълбоко Смейдж, - едва ли са спрели дотам. Вероятно вече са изобретили и разни други неща, например отровни слънчеви чадъри.

- И очила - допълни списъка Девъни.

Смейдж направо оклюма.

- Просто - реши да му вдъхне кураж Ардли - няма да излизаш при дъжд и в слънчевите дни. Всъщност най-добре е да напускаш стаята си само в безоблачни нощи.

- Да - съгласи се Смейдж. - Но - обезпокои се той внезапно - не е ли това времето на Дракула?

- Абсолютно - съгласи се Ардли и след кратък напън да изстиска от въображението си нещо обнадеждаващо, призна:

- Истината е, че здраво си приклещен.

Двамата седяха омърлушени, поклащайки се в такта на неуморните риби от скрийн сейвъра. Далече някъде градът още спеше, затворил едното си око, а другото - многофасетно и стъклено - отразяваше цялата обърканост на будните.

- За какво ни е всичко това? - наруши надупченото от прозевките им мълчание Девъни. - Искам да кажа, какво толкова ще се промени, ако се доберем до още няколко думи? Да не би внезапно да изтрезнеем от гъстата като ел глупост, с която - оригна се той шумно, - пардон, се наливаме от векове?

- Ще си дорисуваме картинката и най-сетне ще видим за какво става дума - каза Смейдж, като с мъка откъсна очи от екзотичния свят на рибите върху монитора.

В този момент на вратата им силно се задумка. Смейдж се втурна към прозореца, което по-късно обясни с желанието си да открие противопожарната стълба. Ардли, след като повторно се оригна, стана, изглади с ръка гънките на ризата си и решително отвори вратата. Отвън стоеше пораздърпан, но скъпо облечен тъмнокостюмест тип, който се облегна с десния си лакът на рамката на вратата и запита любезно:

- Какво, по дяволите, правите в моята стая?

- Моля, моля - олюля се насреща му Девъни. - 316! - посочи тържествено зад гърба си той.

- Вие на това казвате 316? - посочи на свой ред зад гърба му мъжагата.

В очите на Девъни имаше толкова удивление, че при други обстоятелства това можеше да послужи за основа на нелоша философия³⁰, но сега беше на път да го отчае. Като в забавен филмов каданс той се обърна към вратата и истината, изразена ясно в числото 318, го зашемети.

- Не може да бъде! - рече той и усети как изпитият алкохол прави опит да излезе от неудобната ситуация.

- Извинете... ние...

- Направете ми път - наклони се към него мъжът.

- Не знам дали не сме злоупотребили с гостоприемството ви - отстъпи назад Девъни.

- Това ли е единствената стая в хотела? - посрещна ги Смейдж, загледан в мургавия, но не толкова, че да му се полага по право петролен кладенец, непознат мъж.

- Не затваряйте вратата, нека хората влизат свободно - махна благородно с ръка той.

- Приятелят ми Смейдж - представи го Девъни, - етнолог, лингвист и...

- Това напълно обяснява нахлуването ви тук - разля се мъжът върху дивана, - изучавате бита и културните особености на пътуващите нещастници.

- Смейдж, братче, - обърна се към приятеля си Ардли, - направили сме ужасно досадна грешка. - Това е стая 318.

- Т.е. стаята на Синята брада? - светна от любопитство Смейдж

- Разбираш ли, 318, а не 316? - обясни почти изтрезнял Ардли.

- Пределно ясно ми е, че една стая не може да бъде едновременно 316 и 318, макар че ако я разделим на две...

- Още веднъж ви моля да ни извините, господин... - загърби разсъжденията на приятеля си Девъни.

- Шодър... Браун Шодър - каза мъжът.

- Приятно ми е - Ардли - Девъни Ардли.

- Сър Ардли - добави Смейдж - шести лорд на Лентилхауз.

- Извинете ни, господин Шодър - повтори притеснен извиненията си Девъни. - Веднага ви освобождаваме от присъствието си.

- Господин Шорти - пристъпи към полегналия мъж Смейдж, - вие имахте ли тук една бутилка?

- Разбира се, ние ще я възстановим - прекъсна го Девъни и внимателно издърпа сакото си изпод лявата плешка на Шодър.

- За щастие - привдигна се мъжът, - нося със себе си резервна.

Браун Шодър измъкна от вътрешния джоб на сакото си, неясно как побрала се там, голяма бутилка.

- Ако не сте наследници по пряка линия на Монтесума³¹, можете да ползвате старите си чаши - каза той и без да чака разрешение, щедро им наля.

Шодър извади от бара чаша за себе си и отмери точно един пръст от питието. След това запали пура и каза, че тези постоянни пътувания направо го изнервяли.

- Време ми е вече да се установя някъде - въздъхна той със спуснати клепачи, сякаш опипваше някъде вътре в себе си тази идея.

Току-що се бил върнал от Чехия и както разбирал, фирмата му нямала намерение скоро да прекрати геоложките проучвания из Европа.

- А, честно казано, Европа не е нищо повече от ронлив пясъчник. Някога може и да е била аметист или дори корунд³², но вече не е. Не мога да се отърся от усещането, че ми налагат култ към мъртвите, а това е пълна глупост. Или си жив и правиш пари, или си мъртъв и кротуваш. Какво има в Европа - мухлясали замъци, обезобразени статуи и прахообразни ръкописи.

Тук Шодър прекъсна монолога си, отиде до отворения прозорец, протегна ръка с димящата между пръстите му пура към блестящия с изкуственото си око Ню Йорк и патетично възкликна:

- Нима искат да заменя всичко това за Помпей? Ако някой преди 2000 години е бил сварен³³ от Везувий в банята, защо аз сега трябва да надзъртам през прозореца? Европейците са войаори и ексхибиционисти едновременно. Две в едно, така да се каже.

Шодър, изглежда, много хареса шегата си, защото гръмогласно се разсмя и продължи:

- Вярно, че през последните години водородният сулфат и въглеродният двуокис в Йелоустоун са повишили нивата си многократно и е вярно, че сме в края на цикъла от 600 хиляди години между две големи вулканични изригвания - въпреки това Америка си остава за мен раят на земята. И ако е писано да се превърнем в Новия Помпей, уверявам ви, няма да настоявам за вниманието на разни туристи към вкочанената ми над рулетката ръка. В крайна сметка, залагането си е мое.

Шодър се захили отново и предложи да отидат в казиното. След отказа на Смейдж и Ардли той се впусна в пространни обяснения за истинските ценности на съвремието, настоявайки с пиянска упоритост на думата "Яснота".

- Яснота, преди всичко яснота, яснота за това кой си. В момента, в който осъзнаеш, че си човешко същество с ограничен мандат, загърбваш всякакви залъгалки от рода на "ама защо" и "ама как" и започваш да работиш. Всички сме на игралната маса и залогът не е цукалото на Мария-Антоанета, а собственият ти живот. От тебе зависи дали ще го прекараш, вторачен в мумията на баба си или зареял поглед към светлините на някой ето такъв град.

Смейдж и Ардли не бяха проронили нито дума, откакто господин Шодър бе взел инициативата в свои ръце.

- По едно време - сподели Смейдж, след като напуснаха стая 318 - се почувствах толкова жалък с пристрастията си към Европа, че ясно се видях как повръщам, прегърнал цукалото на Мария-Антоанета, а върху ми се сипе вулканична пепел.

Господин Шодър ги беше изпратил, помахвайки им с полупразната бутилка, след което затвори вратата. Лицето му мигом загуби мекотата на добродушния, изтерзан от лашкане по света, геолог. Той се запъти към забравения, но незабравящ компютър и надзърна зад екзотичния свят на рибите. Повторната размяна на месинговите номера върху вратите можеше да почака.

Седмица по-късно, в единадесет сутринта, сър Девъни Ардли преглеждаше "Дейли нюз" в градината на Лентилхауз, а майка му, лейди Зоила, разглеждаше албума с репродукции на Анри Русо, което означаваше, че е в прекрасно разположение на духа и може да дочака следобедния чай и без чудеса. Лявата й ръка, бледа почти колкото полето на страницата, лежеше под съня на Ядвига. Винаги беше смятала, че дивата си почива в раковина, а не на канапе, но това оставяше на съвестта на изкуствоведите. За нея по-важно беше бялото слънце между папратите, което с лекота я пренасяше при нейния Харолд, напуснал този свят преди три години и половина. След смъртта му лейди Зоила не се вкопчи в Девъни, както мнозина очакваха, напротив, на 68 години и след Оксфордското си образование тя реши и го заявяваше не само пред сина си, че нищо не е научила до този момент и че смята да промени този факт. Твърдеше, че репродукциите на Русо играят за нея ролята на магическо огледало. След взирането в него знаела точно коя книга да прочете, точно кого да покани за уикенда и точно коя роза да целуне, защото тя, за ужас на иконома Крейбин, наистина целуваше розите. Разбира се, не беше той човекът, който ще критикува поведението на работодателката си, но все пак една лейди би могла да намери и по-представителни занимания. Например би могла да пътува, загърната в ефирен шал, в открита кола след успешен търг в Сотби и всеки вторник да кани на бридж съседите си. Естествено, Крейбин никога не споделяше с лейди Зоила вижданията си за аристократизма, но когато й сервираше сутрин, не пропускаше да вметне: "Имаме късмет с градинаря."³⁴ Лейди Зоила много добре знаеше какво намеква Крейбин, но не само не му се сърдеше, а даже се включваше в шегата и обикновено отговаряше: "Както и с това, че не съм много добра в танците." Този разговор, почти непроменен вече три години, тъкмо беше приключил, а Девъни се канеше да премине към спортните страници, когато вуйчо му се обади по телефона, съобщавайки му, че пристига след час. Това беше възможно най-нелепата шега и Девъни понечи да го каже в телефонната слушалка, но отсреща вече нямаше никого. Опита се да се успокои с мисълта, че и шегаджиите имат право на своите малки радости, но после трябваше да признае пред себе си, че гласът по телефона определено беше дращещият, леко приглушен глас на вуйчо му и че е най-добре да изчака нещата да се случат. Напусна с неохота мястото си и съобщи новината на майка си, която като че ли не се изненада толкова, колкото, не без известно злорадство, се беше надявал Девъни. Лейди Зоила и Слимън Берини бяха запазили или усъвършенствали през годините отношения, които биха могли да служат за пример в страните с по-горещ климат, където хората без нужда се втурват да се целуват или избиват. Двамата се въздържаха дори от ръкуване, но това не им пречеше да се вслушват един в друг, разбира се, в редките случаи, когато бяха заедно. "Англичанинът не е хладен, той е внимателен, но това се разбира от наблюдателните" - обичаше да цитира думите на покойния си съпруг лейди Зоила.

Слимън Берини пристигна без багаж и това беше първият лъч надежда за сър Ардли от 60 минути насам. Миг по-късно обаче, когато възрастният човек отказа поканата да пият чай в градината и настоя да се оттеглят в библиотеката, като в лошо режисиран филм по Агата Кристи, почувства лек гъдел отначало в областта на китките, а после и по гърба. Искаше му се да се облегне на библиотечните рафтове и безгрижно да се начеше, като свободен и независим вепър³⁵. Вместо това, пътьом се опита да се усуче около оста си и да изглежда сериозен и изпълнен с желание за общественополезна дейност човек.

- Седемте взеха решение - каза вуйчо му, заел позиция между високия тесен прозорец и стойката на глобуса от ХVІІІ век.

"Трябва да погледна фигурира ли на този глобус онази страна" - помисли си Девъни и каза:

- Убеден съм, че са взели най-правилното решение.

- Хм. Не си променил градината - отбеляза вуйчото.

- И твоя костюм е хубав - усмихна се Девъни.

Санга Берини се обърна рязко и каза:

- Трябва да заминеш след 4 месеца.

- Къде? - спонтанно запита Девъни.

- За България, естествено. Заминаваш по линията на Корпуса на мира. Просто трябва да запомниш, че си американец, роден в Калифорния. Документите са изрядни, лично съм се погрижил за това. Надявам се мозъкът ти да не е закърнял напълно, защото в следващите стотина дни ще трябва да разчиташ на него повече, отколкото си го правил през всичките години досега.

- Но защо аз? - не успя да спре този болезнен въпрос Девъни.

- Защото си най-необремененият със собствени теории и хипотези по въпроса. Както и по всички други - след кратко колебание допълни вуйчо му. - Освен това съм се погрижил да те науча на български.

- О, това е малко пресилено да се каже - заскромничи Девъни.

- Имаме цели четири месеца да поправим положението - небрежно рече вуйчо му и запали цигара.

Димът се обви около глобуса и цялата география потъна в неяснота.

Санга Берини беше безжалостен учител, точно какъвто го помнеше от детството си, когато той бе наложил строги правила за обучението на тънконогия тийнейджър. С лекота бе успял да убеди лорд Харолд, че е необходимо неговият наследник да се занимава с езици и по-точно балкански, защото нямало нищо по-опасно от това човек да живее с мисълта, че другите нямат какво да му кажат. Тогава младият Ардли се трудеше само по един час дневно и тази краткотрайност превръщаше уроците в интригуващи занимания. Още си спомняше историята за двамата български просветители Кирил и Методий. Баща им, великият болярин Лъв, след някакво недоразумение с българския кан Пресиян³⁶, предложил услугите си на византийския император Михаил³⁷, който му осигурил длъжността друнгарий в Солун и го настанил там с цялото му семейство.

- Всъщност - прекъсна мислите му Слимън Берини - смятам да започнем заниманията още днес.

Девъни щеше да рухне от удивление, ако се намираше в близост до някое кресло. Явно сега вуйчо му предявяваше претенции за цялото му свободно време. Осем часа, натъпкани до краен предел с полузабравения български език, с истории, географии, литератури, та чак и митология. И нищо за Великата тайна.

- Не можеш да докоснеш голямото, ако не си обикнал малкото - казваше санга Берини и продължаваше да даскалува.

- Но не мога да обикна малкото, ако нямам пред очи голямото - възрази Девъни.

- Голямото често е също като малкото. Зависи откъде гледаш и как.

- Аз трябва да призная нещо - вдигна очи от фототипното издание на "Четвероевангелието"³⁸ Девъни - изобщо не знам какво значи "да откриеш истинското слово".

- То е същото като да промиваш пясък в търсене на златно зрънце - усмихна се вуйчо му, - само дето реката, в която работим, е по-голяма от океан, на практика, тя е целият свят и няма как да изхвърлим на брега отработеното.

- Това, може би, е добре - несигурно рече Девъни - винаги всичко ти е под ръка³⁹.

- "О, Том, ти си прекалено умен за такъв глупав човек като тебе"⁴⁰ - разсмя се с глас вуйчо му и кожата на бузите му се нагъна като мях на хармоника.

- Никоя дума от никой език не е излишна - каза той, след като изчака и последната нотка от смеха му да заглъхне между колоните от книги. - Някога, преди много години, когато изследвах индоевропейското dhumos⁴¹, бях поразен от предложението на Кува Тачи да проследя думата в българския език.

- И? - позволи си любопитство Девъни.

- И - усмихна се вуйчо му, - и до днес я проследявам. Открих, че за необразован, неграмотен човек българите казват "бездуховен", т.е. за тях думата "dhum" и до днес носи значението и на "слово", и на "душа", българският език помни времето, когато думите са били заредени с дух. Всички думи се състоят от атомите на звуците. А ядрото на всеки звук се състои от външна и вътрешна част. Звукът е като човека, състои се от тяло и дух. Тук обаче идва трудността - при звука скрит е не само духът, но и тялото. Това, което виждаме (защото ние виждаме думите - промислените, назовани и проявени неща) и чуваме само дрехата на думите. Все едно сега аз да съзерцавам карирани панталони и лошо подбрана към тях фланелка, а добре поддържаното ти тяло да остане извън полезрението ми.

- Искаш да кажеш, че разговаряйки, ние непрестанно си разменяме конфекция?

- Това е думата - конфекция. - Загубили сме не само духа на езика, но и тялото. Понякога някои от нас, най-често поетите, успяват да се докоснат до топлата жива плът на думите и тогава разбираме, че зад дрипите на ежедневното ни общуване диша нещо голямо и истинско, но то ни е абсолютно непознато.

Вуйчо му доволно потри ръце и протегна крака към камината.

Сър Ардли беше покрусен. Почувства, че се задушава под купища банални костюми и претенциозни вратовръзки.

- Жив огън! - възкликна санга Берини. - Знаеш ли, че българската дума за огън, особено в диалектната му форма "огино" е почти същата като латинската за викам, говоря - og-ganio? И като искат да кажат за някой, че е сърцат, буен и готов да се впусне в най-трудни дела, българите казват "огън човек", ще рече "способен да говори и действа човек". От друга страна, със същата дума индийците наричат едно от върховните си божества - Агни⁴², чието име, почти непроменено, българите използват за Сина Божи, наричайки го "агнец".

- Какво трябва да означава всичко това? - запита Девъни.

- Вавилон! - отговори изчерпателно вуйчо му.

Голямата къща сякаш пристъпи от крак на крак и чашите в старинния скрин прозвъннаха.

- Казано по-банално, българската дума "огън" крие дълбоко в себе си спомена за говорещото на истинския съзидаващ език божество, което е Слънцето (наричано в народните им песни Огнян и Райко), но и Христос, назоваван "агнец". Тъй като обаче между Агни и агне почти няма фонетична разлика, теолозите са приели, че епитетът е свързан със свещеното жертвено животно на Великденските празници, което в България задължително е агне. Но мен от години ме измъчва подозрението, че в израза "Божи агнец" българите влагат малко по-друг смисъл и по-друго знание...

- А именно? - не издържа на многоточието сър Ардли.

- Просто е, Девъни - усмихна се вуйчо му - "Божественият Агни", това е "Божият агнец" - огънят, всепоглъщащият дух на словото, дошло от Бога.

- Искаш да кажеш - опита се да се съсредоточи Девъни, - че езичеството при тях въобще не е отмирало.

- Езичество - повтори Слимън Берини и хвърли на племенника си разжарен, сякаш от огъня на камината поглед. - Не езичеството, споменът не ги е напускал. Те, скъпи ми племеннико, са като един словесен Едем.

- А какво стана с твърдението ти за думите-конфекция?

- Ние не просто виждаме само дрехите на думите, ние, скъпи ми племеннико, участваме в лудешки карнавал и този, който е с дрехите на Пиеро, най-вероятно не е шут, нито, забележи, можем да разчитаме на антонимията и да търсим по посока "крал". Това указание също ни е отнето.

- Смяташ, че някога го е имало?

- О, да. Индийците казват: "В началото думите и истината бяха едно и също, после бяха противоположни, сега истината и думите нямат нищо общо."

- Но тогава - запъна се Девъни - не е ли каузата ни обречена на неуспех?

- Това, което ти цитирах, не е мрачна констатация, а указание. Указание за това, че изход има, но встрани от общоприетите пътища. Нещо, което старият Досъл не може да осъзнае. И точно това е причината, поради която от всички кулаби ти си най-подходящият за мисията. Ти и да искаш, не можеш да тръгнеш по отъпкан път. Необходими са ни точно твоите девствени и неосквернени от научни постановки сетива.

БЕЛЕЖКИ

1. Ареопаг - древно учреждение в Атина с правителствени и съдебни функции; Псевдо-Дионисий Ареопагит (ранновизантийски църковен деец и мислител от V век), според когото видимият свят се схваща като знак за невидимия и смята, че проникването на човека в тайните на свръхбитието става чрез сложна система от знаци-символи. [обратно]

2. Има се предвид древноизточният епос за Гилгамеш [обратно]

3. Г. Вико приписва на поетите "общ език", който несъмнено е плод на споделената памет, принадлежаща на човечеството (Оландер 2006: 154). [обратно]

4. Кулаб - свещена местност край Урук, някога самостоятелно селище - "О, Гилгамеш, господар на Кулаб, сладка е твоята слава!" - ("Гилгамеш и Хувава"). [обратно]

5. Идеята за сътворението чрез слово е залегнала в основата на т.нар. Хелиополско учение за сътворението, известно ни от царските пирамиди на V и VІ-та династия." (Леков 2004: 41). [обратно]

6. Според шумерите, богът замислял дадено същество или предмет, с други думи, проектирал го в мислите си, давал му име, изговарял го и в този миг то се раждало." (Личковска, Шажинска 1984: 42). [обратно]

7. Гибил - шумерски бог на огъня и светлината. [обратно]

8. Анзу - Птица-буря в шумерската митология. [обратно]

9. Шара - шумерско божество, един от героите на вавилонския мит за птицата Анзу. [обратно]

10. Шар - планина в днешна Македония; а също египетска дума за божественото око; както и боя, мастило в българския език. [обратно]

11. Шарада - богиня на музите в индийската митология. [обратно]

12. Жрец в Шумер. [обратно]

13. Жрица на Нинти в Шумер. [обратно]

14. Открити са в широк кръг от Южна Италия до Крит. Те са малки по размер златни листчета от тънко фолио, изписани с минискулно писмо. Текстът е изпълнен със символно закодирани изрази. Г. Цънтц обосновава тезата, че най-вероятно табличките представляват обредни произнасяния на сакрална поезия. (Йорданова-Алексиева 2004: 110). [обратно]

15. Алексий Слав - племенник на българския цар Асен І (1185-1196), чийто замък в град Мелник от началото на ХІІІ век в голяма степен още е запазен. [обратно]

16. "Българите, изпълнени със самочувствие от постигнатите победи, се присмиват на положението на ромеите. Тяхната дързост се подсилва и от непристъпността на крепостите им." (Никита Хониат). [обратно]

17. Чинко. [обратно]

18. Най-старата камбана в Европа. [обратно]

19. Теодор Комнин след като превзема Солун в 1224 г. ... се обърнал към Охридския или Българския - епископ Димитър, за да го короняса." (Дюканж 1992: 141). [обратно]

20. През 1912 г. България, Румъния, Сърбия и Гърция подписват договор за взаимна помощ срещу Турция и през 1913 г., когато се вижда, че България печели битките по всички фронтове, нейните съюзнички обръщат оръжията си срещу нея, като я нападат едновременно от всички страни и в същото време заливат западния печат с лъжливи съобщения за жестокостта на българската армия. Жестокости, които, както установява Карнегиевата анкета, са извършени от съюзените срещу България. [обратно]

21. Храмът е изографисан в периода 1272-1283 и според френски специалисти, предхожда стенописите на Джото. [обратно]

22. В днешна Румъния, на 18 км от Кюстенджа. [обратно]

23. Игиги - вавилонско наименование за всички небесни богове. [обратно]

24. Гилгамеш, Енкиду и Подземния свят - Древноизточен епос. [обратно]

25. Цитатът е от пиесата на Шекспир "Много шум за нищо" (2008). [обратно]

26. Жреческа степен в Шумер. [обратно]

27. Главен шумерски град. [обратно]

28. Дилмун =Земята на изгряващото слънце - страна от шумерската митология., създадена от Енки за дъщеря му Нинсикила. Дилмун се намирал в центъра на земния рай и бил единственият район, оцелял след потопа. [обратно]

29. Бог на слънцето - семитският Шамаш. Син на Нана и Нингал. Един от групата на седемте шумерски божества. Бог на справедливостта и гадателството. [обратно]

30. Според Платон удивлението стои в основата на философията. [обратно]

31. Ацтекските владетели използвали само по веднъж чашите, с които пиели свещената напитка чокоатл. [обратно]

32. След диаманта той е най-твърдият минерал - рубинът и сапфирът са негови разновидности. [обратно]

33. Двусмислие - между сварен (варен) и сварен (заварен). [обратно]

34. Има се предвид злият градинар в Андерсеновата приказка "Цветята на малката Ида". [обратно]

35. Глиган. [обратно]

36. Български кан (836-852). [обратно]

37. Михаил ІІІ - византийски император (842-867). [обратно]

38. През 1838 г. в библиотеката на Полтавската семинария О. М. Бодянски открива Четвероевангелието, написано от протопоп Саноцки през 1592 г. В послеслова Саноцки пише, че евангелието е преведено от български на руски език (тук думата "български" е употребена като собствено название на черковнославянския език). Откривателят му О. М. Бодянски пише: ... Най-новото мое откритие... ясно и пряко ни говори, че езикът на превода на Божественото писание от гръцките книги е славянският български или езикът на предишна Мизия, на част от Тракия и Македония.". [обратно]

39. Цитатът е от книгата на Рей Бредбъри "Вино от глухарчета" (2008). [обратно]

40. Цитатът е от книгата на Рей Бредбъри "Вино от глухарчета" (2008). [обратно]

41. dhumos = душа. [обратно]

42. Агни - един от осемте Васу - божество на огъня във всичките му проявления. Едно от главните божества във ведийския пантеон. (Бхагаватгита 2008: 214). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бредбъри 2008: Бредбъри, Рей. Вино от глухарчета. София: Бард, 2008.

Бхагаватгита 2008: Бхагаватгита. София, 2008.

Дюканж 1992: Дюканж, Шарл. Византийска история - историята на Империята на Константинопол. София, 1992.

Йорданова-Алексиева 2004: Йорданова-Алексиева, Михаела. Елински орфически свидeтeлствa. София: Лик, 2004.

Леков 2004: Леков, Теодор. Скритото знание. Свещените книги на Древен Египет. София: Изток-Запад, 2004.

Шекспир 2008: Шекспир, Уилям. Много шум за нищо. София: ИК "Захарий Стоянов", 2008.

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Красимира Зафирова. На друг език. Пловдив: Жанет 45, 2009.