ИМА КОЙ ДА ЧУЕ

Красимира Зафирова

web

Какво значи да започнеш книгата си с Песоа? Заради “всеобщата неопределеност” или заради собственото себеразкриване? Кой е Песоа? Кой е бил той, преди да ни го посочи Георги Маринов? Един залутан между Гибралтар и сладоледените момичета човек, пропуснал всички значими събития, както строшена мида пропуска приливите и отливите, но завинаги запазва дъха на морето? А сега, оглавил “незатихналото любопитство”, Песоа влиза в живота ни с името на имената си и пътищата порозовяват от натрупаното мълчание.

Ойкуменът в книгата на Г.М. е претъпкан с любопитство към варварите и дори когато струпва войски по границите, надава ухо към чудатите им възгласи. Другостта е страшна само за страхливците. Някой ден и те ще разберат; някой ден, когато “сменят вида си” и прегърнат различното си Аз; когато се оставят на “зелените талази” и срутили стената в себе си, доверчиво се облегнат на “езерния зид”. Тогава ще видят как отсред “хаоса от начала” изниква храбростта им и навалява - цели преспи от прочетени докрай снежинки, съвършени в своята нетрайност - бездънни и леки, като поезия, писана върху вода.

“Който чуе - чуе. Има кой да чуе.”

Ясен слух и ясни думи, ясно виждане - не се е променило нищо от Делфи насам. И до днес единствено стиховете дават верни отговори. Но “който чуе - чуе” - казва Г. Маринов. Неговата работа не е да огласява, а да прогласява онова, което е поставено най-отгоре, пред очите на всички; онова, което задвижва всички открития. Постоянството е скитник - никога не си сигурен, че ще осъмне под същия покрив. Звездите, телата, върховете се разбягват, отдалечават се, но не от нас, а от представите ни “за продължението, което ни поглъща.”.

Много, много тежка книга е “Животът незатихнало любопитство”! Не можеш да я преместиш на по-удобно място, заради сянката в картината, която рисуваш. Книгата на Георги Маринов е стотонен менхир, който дълго ще занимава изследователите; ще се опитват да го нагодят към другите известни мегалити, но той ще продължава да стърчи извън всички класификации и ще указва не път, а състояние.

Ако е възможно да има спокойно безпокойство - това е книгата на Георги Маринов. Ако е възможно да има потайно себеразкриване - това е книгата на Г.М. Ако е възможно да има неочаквано очакване - това е книгата на Г.М.

Изкована сякаш от езерен дъх, закалена в приближаващи стъпки, книгата на Георги Маринов остава забита като един Ескалибур в скалата на колебливото “сега”. Тук голямото изкуство е не да изтеглиш меча, а да се откажеш от него и подпрял гръб на топлия камък, да изчакаш да те навести

онова малко цвете,
дето още не може да си запомни името

Прошарена от посвещения (Д. Захариев, Б. Апостолова, С. Николов и пр.) като несебърска църква с фризове, книгата осигурява едно наистина сакрално пространство, в което и думите, и тишината придобиват особена сила. В това пространство неизменността е менлива и се появяват “сечивата на духа”, с които не можеш да изобразиш нищо нетрайно.

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2010, № 10 (131)