ФОТОН ОТ СВРЪХНОВА

Красимира Зафирова

web

О, какво пробуждане!
Привет на всичко!
Праджняпарамита хидраям сутра¹

За поезия може, и се говори по много начини. Поезията не поставя условия, не търси сговор, не се нагажда; тя от никое сърце не бяга, пред ничий поглед не трепери, от ничие ухо не страни, от ничий език не се отрича; тя е нашата любов и нашето безстрашие; тя е победното знаме на нашето съществуване и всеки път, когато се нареждаме под него, съществото ни ликува и няма сила, която да ни спре. С това усещане се зареждаме, когато четем монографията на Антоанета Николова „Езикът на Пустотата” (2003). Едно изследване на скритото и явното; едно пътуване между далечното и близкото, свободно и леко, без обвързване, без предварителен план, следващо само „творческото Слово, извечната вибрация на света.” (16).

В лишения ни от феномени свят днес има все по-малко място за каквото и да било, извън претъпканото, пренатоварено и пресовано от собствената си тежест вещество на обездвиженото, обезсърчително ежедневие. Все по-малко използваме не само въображението си, но и сетивата си: гледаме, каквото ни посочат с пръст; слушаме, каквото ни натрапят; помирисваме и вкусваме, каквото някой вместо нас е подбрал, и докосваме само стените на доброволния си затвор, не стени, а същински Симплегади, които някой ден ще ни смажат, ако „не се измине обратният път” (54), към ядрото на желанието за свобода, за излизане извън „постановената” Реалност, ако не си спомним „предосновата на всички идеи и понятия, онази неразчленена все още цялост, която предшества всяко разграничаване” (18).

В този свят, уморен като стара звезда, губим заряд, светим все по-слабо и се свиваме, но не навътре в себе си, което би ни извело навън/извън познатото; свиваме се в пашкула на невярата си в метаморфози; пашкула, от който няма да излети пеперуда, а ще изпълзи само призракът на, преяла с листата на световното дърво, гъсеница. А Поетът, казва авторката Антоанета Николова, „не противостои на нещата, затворен в пашкула на собствените си настроения и емоции, а е напълно отворен за непрестанно изменящия се поток на съществуващото.” (126).

Встрани от пътя на „оторизираната” Реалност, който, за по-сигурно, е превърнат в идеално поддържана магистрала, снабдена надлежно с указателни табели; встрани от него обаче все още има диви ягоди, любопитни лисичета, прехласнати чучулиги и книги, нежни като камбанка на цвете и силни като разярен бик. За такива книги трудно се пише. Те стърчат извън всички шаблони, изпадат от рамките, изхлузват се от примките, късат поводите, надсмиват се над правилата и ни задминават, оставяйки ни с чувството, че току-що сме загубили възможността да се докоснем до нещо истинско, което

подобно на морето
трепти в непостоянната си форма (125).

Опредметеният разум отказва да признае неспособността си да вникне в другите измерения на съществуването и на практика анатемосва дръзналите да го направят. Подобен подход несъмнено ще доведе (и довежда) до избухването на старата парадигма и тази „свръхнова” ще помете всички паянтови философски постройки, ще измести полюсите на възприятията и ще посее (за кой ли път) семената на изначалното познание. Книгата на Антоанета Николова е фотон от това избухване. Тя е особена янтра (основа, инструмент) за надзъртане към Празнотата (У - кит.; Шунята - санскр.), където проблясват не-образите и не-формите на загубената някога истина. Следвайки Шодо, а не асфалтираните, умъртвени шосета на прагматиката, авторката встъпва в Потока на неизтичащото и се доближава до Висшето Тай,и (тайни, дошли незнайно откъде); Едното, което е всичко (Уану - кит.); Дао, което е „възвръщане към себе си” (40).

Вълнуваща, странна книга, достигаща до предела на въображението ни и прекрачваща Отвъд, там, където вече никой не стъпва, защото няма полза (колко безполезна предпоставка!), няма установки, няма консенсусни знаци; Отвъд, където е пространството на поезията и на „самоестествеността на Пустотата”. И „[т]ака поезията се превръща в своеобразно отшелничество, което е не само отказ от суетата на света, но и сливане с естествеността” (133).

В „Езикът на Пустотата” се търсят средищни (лиминални) същества и състояния, търси се пролуката, в която се загнездва семенцето на смисъла и израства, невидимо отвън, видимо отвътре. Без да търся провокация, ще кажа, че Антоанета Николова прави така необходимия ни ерудитски и проникновен обглед (различен, но не по-малко важен от този на Мирча Елиаде) на философско-поетичния ойкумен и нещо повече, открива свързващи звена не само между Източната и Западната мирогледни системи, но и между различните, отдалечени на хилядолетия една от друга епохи. В тази книга диша У УЕЙ („философия на недействието, чиято цел е човешките действия да се сливат с естествената спонтанност” - 49); и проблясва Джйотис (духовната светлина на по-високото съзнание).

Тази книга не е Дао, но е пътуване; не е съвършенство, но е наслада; не е освобождение, но е отказ от робство. Тази книга не е И Дзин, но променя.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитат от книгата на Антоанета Николова "Езикът на Пустотата" (2003). Всички цитати по-надолу са по това издание, с указани страници в скоби. [обратно]

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2009, № 8 (117)