Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ ИСКАМ ДА СЪМ МЛАД

(позиция на участник в обсъждането за паметника на съветската армия, състояло се на 29 юни 2011 г. в студио пет на НДК и организирано от Българския хелзинкски комитет, сдружението “София-Поетики” и сдружението “Трансформатори”)1

Йордан Люцканов

web

В това обсъждане входната такса бе да обявиш, че си за сближаване на позициите (по-мека версия: взаимна чуваемост, по-твърда: компромис). За мен е очевидно, че тази нагласа е или би била не само практическа предпоставка за провеждане на обсъждането, но и отговаря на действаща тук норма на политическа коректност. Самият факт, че правя това оразличаване, показва, че долавям тук проблем.

Един-двама “екстремисти” (в дадения случай “отляво”) не разрушиха така предустановения консенсус.

Не бе забелязана друга група екстремисти, която всъщност съвпадаше с част от организаторите. Група “млади архитекти”, които отричаха валидността на всякакъв (висок и не само висок) символичен смисъл у и около паметника. Един глас от публиката - на млада архитектка - мисля, оголи пружините на тяхното безразличие към ценности, които не са налично-установими тук-и-сега, на техния нихилистичен прагматизъм: тя била против бутането или местенето на паметника, защото родителите й се запознали по време на бригада и при строенето на този (а може би на друг подобен: не ми стана съвсем ясно) паметник. Това чистосърдечно признание бих тълкувал като метонимичен ключ към позицията на младите прагматици.

Помежду им имаше различия, но си позволявам да говоря събирателно, защото, първо, има стенограма2 и, второ, не мисля, че те заслужават да бъде говорено за тях в категориите на персоналното. Водещият мотив на техните изказвания, ту огласяван, ту подразбиран, бе: ‘ние сме младите-и-експертите, ние трябва да решим’. Самочувствие на глутница, отглеждано поне 10 години от медиите, то е влизане в инженираната от друг роля на социално, психологически и другояче привилегирования. Ако и да е имало тук изстраданост на позицията, това не пролича - пролича единствено лежерен цинизъм.

Покрай тези изказвания бе прожектирано филмче - представящо акцията по “меко и леко” освежаване на градския екстериор по улица Иван Шишман, “Шишман диша”. (“Освежаване” е уместната за небрежняшко-практично-оптимистичния им ментален жаргон дума.) Филмчето, по мое скромно мнение, бе монтаж от късно-соц и от ранния преход акустични (музикални) и визуални (кинематографични) клишета и емблеми. Не какви да е, а извадени от музикално-кинематографичната (всъщност телевизионна) продукция за деца. Инфантилизацията е стар авангардистки похват, но тази тук инфантилност не споделяше никакви нови послания или нагласи; нито пък разбрах срещу какъв обществен консенсус се бори младата група, че да й е нужно това средство за оразличаване, подкопаване и нападение. Зад шлагерната фактура на филмчето не долових нищо освен сантимент(алност) (чиито възможни обекти: детство-юношеството на авторите и епохата на тяхното детство-юношество, - бяха неразличимо смесени3) и чавдарско-пионерско-съботническа бодряшкост. Инфантилизмът престава да изглежда като похват.

Излишно е да обяснявам, че конструктивната нагласа към битието и бита е нещо друго.4

Изказани бяха разнообразни мнения, които със сигурност си заслужават да бъдат обсъждани, но, разчитайки на факта, че срещата е стенографирана, ще се спра на два въпроса, останали на периферията на обсъждането. Това са, разбира се, въпросите, които вълнуват мен, но които смятам за рамки, овъзможностяващи смисленото водене на обсъждането за паметника на съветската армия.

Кратки изказвания по тези два въпроса си набелязах още в деня преди обсъждането; то не ги засегна, затова се наложи да ги изговоря на място. Тук ще ги повторя, с по-точен изказ и помествайки ги в по-широк контекст (който, мисля, има силата да ги аргументира).

Проблемът не е само в капсулацията на част от обществото в съветофонските му митове; нито в опита на друга част да деформира въпроса, представяйки го за неполитически (аполитичността е маска с политически употреби - не знам дали винаги, но в дадения случай със сигурност). Проблемът не е само в това, че рискуваме определени позиции да бъдат изключени (например откровено съветофонската или пък представяната като крайно “синя”)5. Нито само в недооценяваната необходимост да различаваме различните “екстремистки” позиции в соц-сантименталния комплекс и дискурс: тъгата по съветската закрила, тъгата по стопанския протекционизъм, тъгата по плановото стопанство, тъгата по онзи вид на пълната социална осигуреност (защото тези тъги подкопават в различна степен националната общност от граждани, както си я представяме сега, съгласно “духа” на “нашето” “време”, т.е. опасни са в различна степен и, съответно, търпимостта към тях следва да е нееднаква).6 Големият проблем е, че една преобладаваща7 гледна точка върху съветското присъствие в България, всъщност гледната точка, легитимираща съществуването на пост-комунистическа България, не е огласена навън. В едно определено и най-важно в случая външно пространство. Руските медии и общество си живеят и са отглеждани със съветофонските митове и не искат и да знаят за съществуването на друга гледна точка.8 Какво можем, като гражданско общество или част от него, да направим, за да бъдем чути и разбрани там? Или поне да провокираме условия, правещи възможно това? И, доколкото обратната връзка с руското общество ще е трудна - по разбираеми причини, - не е ли редно да накараме българската държава да изпълни ролята си на представляваща националната общност? Да постави този въпрос, за да бъде той вкаран в дневния ред на руската държава, която всъщност налага нормите на политически-коректното говорене в Русия?

Не става дума за това, някой да тропа по масата пред Русия. Нито, че косвено признаваме правото й на решаващо мнение, мнение-за-нас, по въпроса. Става дума за нашия собствен основополагащ културен комплекс - васалитетния ни комплекс. Справянето с въпроса за паметника на съветската армия е част от справянето ни с българския васалитетен комплекс.9 От него Русия е най-големият (най-спечелилият), но не единствен бенефициент. Паметникът на съветската армия е подходящата боксова круша, неуморното удряне по която може да ни помогне да се преродим. Нито бутането, нито местенето, нито съхраняването му само по себе си може да реши проблема ни. Но този паметник съчетава две напълно съизмерими български културни травми: от тоталитаризма и на васалитета.

Няма да е честно да скрия собствената си персонална (не лична!) ангажираност и интерес да се включа в спора и обмислянето. Нека не замитаме русистиката като неактуална и да оставяме останалите в полето й на разположение на новата руска (Путиновата) машина за легитимност. А че това се случва (и замитането, може би продукт на недоизчистени чувства за вина и на послушно подтичване пред нови разпределители на средства за умножаване на символен капитал; и кадифената агресия на спомената машина), е факт, за който съм писал не само аз.

Това - осмислянето на проблема с паметника на съветската армия като изходен в справянето с васалитетния комплекс на българската култура и държава - бе първият от основополагащо важните според мен въпроси, който обсъждането не постави.

Вторият непоставен въпрос е следният.

Къде бяха аполитичните загрижени за софийската градска среда млади архитекти, общинари и медии, когато на етапи бе загробен софийският колизей? Къде бе НИПК, под чийто прозорци се случваше това, и чийто представител на обсъждането патетично говори за това, че паметниците съхраняват паметта за миналото (къквото и да е било то) и ни пазят от повтаряне на грешките? Къде бе БНТ, пратила екип на обсъждането, под чиито прозорци бе затрита бирената фабрика на братя Прошек? Къде бяха и едните, и другите, и третите, когато бе затрит късноантичният манастирски комплекс на хълма Лозенец над Южния парк (ако добавя реплика от публиката)? Без съмнение става дума за общ проблем, общ кръг от въпроси. София има шанса да съчетае елементи от градския стил, типовете многопластовост и еклектизъм, на Рим и на Берлин, но тя не го желае.

Всъщност става дума за почти масово (нямам предвид “масите” от население, а множеството от институции, потенциално или актуално легитимни субекти в решаването на подобни въпроси) безразличие към културната памет и към градската среда на София. Стигаме до проблем, който ще ми е трудно да формулирам, но, слава Богу, за него вече е писано: студената памет на българската общност, която е близка до точката на замръзване - в “книжна памет”.

Този е общият знаменател зад нежеланието за споделено спомняне на травмата от тоталитаризма (но защо не и от авторитарния, както и от революционния, терор от преди “Девети”?), за освобождаване от васалитетното мислене.

Посочените тук нежелания имат два сговарящи се помежду си субекта или пък инструмента. Първият е на политичността, декларираща аполитичност и (мълчаливо или не) отхвърляща битийните ценности. Втората - на научността, декларираща конструираността на всяка една персоналност (индивидуална, а особено колективна), с изключение на своята собствена.

София, 30 юни 2011 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Видимата разлика спрямо първоначално обявената програма бе преместването на “панела” “Градско развитие” от позицията му на втори по ред в позиция на четвърти и последен, поради участието на поканените общински съветници в междувременно свиканата за сътринта на същия ден извънредна сесия на Столичния общински съвет. [обратно]

2. Водих си подробни записки от изказванията, при случай мога да разчитам на тях. Обявено бе, че стенограмата ще бъде предоставена на Столичния общински съвет. [обратно]

3. Догаждайки се за биологичната им възраст, тяхното детство-юношество ще да е било в 90-те, не в 80-те, но във филмчето присъстваха и двете десетилетия, по-ранното - като обект на наивно пре-преживяване, не на иронично любуване. [обратно]

4. Компрометирането на битийните въпроси от страна на комунистическата върхушка и принципното им отлагане от страна на пост-комунистическата и пост-капиталистическа консуматорска култура щастливо се съчетават в декларативната а-идеологичност на експертите-прагматици. [обратно]

5. Един от младите архитекти оптимистично обобщи, че двете крайни “партии” в спора ще стават все по-немощни, а пък наглед равнодушното мнозинство спокойно ще реши, едва ли не просто по силата на спокойното си многочислено присъствие. Малко й остава на тази представа да отъждестви - неволно и саморазобличително - правотата на спокойното числено предимство с правотата на преживящото животно или самоуверения шериф пред стария истерик. Или, както го бе казал друг един млад и по-успял преди 6-7 години - “кучетата си лаят, керванът си върви”. Светогледен стил, поддържащ и поддържан от определена (може само предугаждана като своя) социална позиция. Предуспяващ БеГе. [обратно]

6. Тази проблематика бе бегло засегната чрез изказвания като следното: ‘защо нямаше активна съпротива (отляво), когато бутаха паметниците на Димитров или Ленин, а я има спрямо опитите да се освободим от паметника “Альоша” и паметниците на съветската армия в София и Бургас?’. Един от възможните отговори е очевиден: българското съветофилство е вариант на българското русофилство, русофилският елемент в него доминира над лев(ичарск)ия. Тази йерархия на идеологическите ценности е валидна и за самия съветизъм, като теория и практика на съветската политика от първата половина на 30-те години насетне (говоря за прелома, който Владимир Паперни поставя в началото на Култура Две, а Сергей Иванов - на Големия стил) и, разбира се, за пост-Елцинова Русия (втората позиция в йерархията днес е, разбира се, не за левичарството, пък и тази втора позиция е доста олекнала йерархично). Съответно са мотивирани и намесите - преки и косвени - на руски дипломатически представители в българските спорове като тези за паметниците. Мисля, че загатнатите от мен изводи са ясни. [обратно]

7. Съдейки по представени на обсъждането социометрични извадки, мнозинството е безразлично, неутрално или без определено мнение. Нужно ли е да казвам, че в много случаи правото не е на страната на мнозинството, нито на силния, но на активния? (Възглед, изключен по презумпция от младите експерт-прагматици, макар те самите косвено или тайно и от самите себе си да се поставят в ролята на малобройната активна група, на “има такава партия”.) В текста си влагам в понятието ‘мнозинство’ неколичествено значение, което ще стане ясно. [обратно]

8. Двутомната “История на Русия през ХХ век”, написана от 40-ина историци, някои от тях граждани на Русия, а други - руски емигранти, и редактирана от Андрей Зубов, е отрадно, но маргинално изключение (в нея е, напр., изоставена митемата “Велика отечествена война”, в полза на “съветско-германска” или “съветско-нацистката” война). [обратно]

9. В обсъждането, в недоогласена реплика от публиката, се отбеляза (не мисля, че от почитател на паметника на съветската армия), че в София паметникът в памет на американските и британски летци е издигнат преди издигането на паметник на жертвите от бомбардировките над София. Ако това е факт, то тук става дума за същото - васалитетния комплекс. Нека не смесваме християнското предпочитане на ближния пред себе си с прагматичното отсъствие на чувство за собствено достойнство. Опит за подобна подмяна неизбежно ще се появи или тя вече е в ход. [обратно]

 

 

© Йордан Люцканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2011, № 7 (140)