Йордан Люцканов

web

Руска емиграция в България: 1878-2006: Библиографски указател. Център по наукознание и история на науката на БАН; Руски академичен съюз в България. Изданието е осъществено с финансовата подкрепа на фирма "Руски стандарт" и със съдействието на Международния съвет на руските съотечественици. [Копирайт:] Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий"; Руски академичен съюз в България. Увод: ст.н.с. д-р С. Рожков; Обяснителни бележки: ст.н.с. д-р Е. Янакиева. София, 2006. 113 с. (Руска б.г.).

Русское зарубежье в Болгарии. История и современность. Русский академический союз в Болгарии. Научный консультант: Ректор Софийского Университета имени св. Климента Охридского, доктор исторических наук, профессор Иван Илчев; Руководитель проекта, автор идеи и составитель [копирайт:] доктор, старший научный сотрудник Центра науковедения и истории науки БАН С. А. Рожков; ответственный редактор: главный специалист Московского Дома соотечественника Н. К. Мурнова; Художественное оформление и графический дизайн: [Копирайт:] член Союза Художников Болгарии - Георгий Стефанов Вырлинков; Предпечатная подготовка [...]. Издание осуществлено по договору гранта № 067ГР/ 49-08 "Русского академического союза в Болгарии" и Фонда "Русский мир". [Копирайт:] Издательство - Русский академический союз в Болгарии. София, 2009. 318 с., 403 илл. [31 см.]. [Без цена; разпространява се безплатно]. ISBN: 978-954-92421-1-9.

Крайно двусмисленият характер на посочените издания не ми позволява да се придържам към жанра на научната рецензия, затова ще редувам подобаващи ней наблюдения с такива, на които другаде им е мястото.

Далеч съм от мисълта да сравнявам действащите лица в снетата от мен сапунена опера с личност от калибъра на Стефан Савов Бобчев, ако и някои от тях ще да празнуват или са отпразнували 25 години книжовна и обществена дейност. Още по-далеч съм от претенцията да се поставям в ролята на писателя Пенчо Славейков, означил тъй сполучливо и днес неизлекувана болест на българското общество и неговия интелектуално-административен елит - бобчевщината.

За разлика от Славянския конгрес в София в началото на ХХ век, публикуването на тези две книги е в периферията на културния ни бит. Но е с може би по-голям конфликтопораждащ потенциал.

1. И двете издания са (в малка или голяма степен) дело на едно и също лице - техен съставител е д-р Сергей Рожков, етнически руснак и старши научен сътрудник в Центъра по наукознание (БАН). Тази двойна принадлежност би могла да въплъщава съкровената идея за среща, за руско-българска взаимност¹. Д-р Рожков е член на Руския академичен съюз в България; според думите на самия г-н Рожков (във второто от посочените издания), той е учреден през 2004 г. и според същия той наследява едноименната организация, разпусната през есента на 1944 г.² Така съставителят влиза в ролята на легитимен (все пак не законен) представител на етническите руснаци, живеещи в България днес, и на "бялата" емиграция. По този косвен начин той претендира за символичния капитал на всички руснаци в България - без да се гледат времето, продължителността, причините за престоя им в страната, без да се гледа степента и характера на над-индивидуалната им организираност. Недоумявам обаче, защо новият РАС възниква на петнадесетата (!) година от падането на Живков.

Поглед към интернет страницата на фонда "Русский мир" (Фонд б.г.) изключва възможността той да бъде сбъркан с издателството "Русский путь"; Московският "Дом на съотечественника" не бива да се бърка с "Дом Русского Зарубежья имени Александра Солженицына" (Дом 2003-2010). И в двата случая е отбелязано сътрудничеството на наложени и приети като авторитетни у нас български културни или научни институции.

Двете издания конституират нов обект на изследване: присъствието на руснаците в България в отрязък от време, доста по-дълъг от времето на "бялата" емиграция. Справочникът е посветен на литературата за руската емиграция в България (на българската литература по въпроса, но и на емигрантската - т.е. включвани са и текстове-самоописания). Въпреки неясната и двусмислена формулировка в "обяснителните бележки", предхождащи библиографския опис: "публикуваните в България материали, свързани с руската емиграция в България" (с. 11). Т.е. собствената книжовна продукция на емигрантите, освен ако не е експлицитно авто-референтна, се изключва от библиографското описание.

Сборникът очерци и илюстрации пък се занимава със самата емиграция. И типът давана информация, и предметът са различни, но сумарно взаимна допълнителност няма. Дали ще дочакаме библиография на емиграцията и сборник-албум за рецепцията / изследвачите й?

2. Уводът към указателя завършва с приканване към "сътрудничество" на "всички, за които нашите търсения са интересни и към продължаване на диалога" (с. 10). Е, вижда се, че на приканването е отговорено. Ние си оставаме - но вече не насаме - с въпроса: научен ли е бил резултатът от проведения диалог? Дали предвижданото следващо издание на указателя (вж. с. 8) ще оползотвори сътрудничеството, ще се види тепърва.

В справочника са описани 678 библиографски единици, групирани по следния начин: Книги [и части/откъси от книги]; Публикации в научни списания и сборници; Публикации във вестници. (Вж. подробно описание на с. 12 от изданието).

Библиографията страда от многозначителни пропуски. Например пропуснати са книги със специфично антисъветско съдържание, макар и експлицитно авторефлексивни (например книгата на Тамара Солоневич "Три года в берлинском полпредстве", брошурата на Борис Солоневич "Моето бягство от Рая"), пропуснати са и книгите (те са само 2-3) за емигранта Григорий Петров, продуктивен и популярен на времето си в България писател и радетел на трезвеността. От около 40-те публикации на екипа, който през 2003-2006 г. работи по проект на тема "Руската (бяла) емиграция в България" (финансиран от НФНИ; учени от Института за литература и Факултета по славянски филологии, СУ), поместени предимно в българска периодика от 1991 до отпечатването на справочника, са включени около пет. Един от изследователите има 19 публикации, от тях 12 в България, но в справочника е посочена една (!). А като № 424 в списъка е включена публикация за руската емиграция, но не тази в България, така че се замисляме за това кой всъщност е библиографираният обект.

Следователно в библиографията спокойно може да се включи брошурата на Фьодор Бутенко (избягал от Букурещ в Италия съветски дипломат) "Защо избегах от Съветска Русия" (1938).

Удобно изрязаният обект (литература за, а не литература от емиграцията) позволява обосновано пропускане на емигрантската литература за положението в Съветска Русия и за съветската вътрешна и външна политика. Когато обаче употребата на този филтър е предхождана от неясното "материали, свързани със...", то може и да не забележим обоснованото инак филтриране и да вземем подборката за цялото.

И, разбира се, няма как да научим за съществуването на тези емигранти, чиито имена не са изведени в заглавията или не са основен предмет на интерес в описаната литература за. Все едно, че те не са съществували: поетът и фейлетонист Михаил Карпов, публицистът и литературен критик Глеб Волошин³, политикът, издател и идеолог Иван Солоневич⁴, и др.

Случайни или не, тези пропуски крепят особената гледна точка, пронизваща обекта на това издание.

Библиографският справочник размива (съзнателно или поради некомпетентност) понятието руска (анти-болшевишка, бяла) емиграция, в две посоки: (1) във времето - тя е разглеждана като момент, период от руското емигрантско присъствие в България, с което - на някакво епистемно (надпоставено) равнище - е лишавана от "статута" на особен исторически обект и на самостойно явление; при това (2) личи склонност или тенденция да се говори за емигранти, или дори просто за съотечественици в чужбина, а не за емиграция.

Струва си да се вгледа човек в логиката, диктуваща употребата на "емиграция" (‘общност’), "емиграция" (‘процес’), "емигранти", "руснаци" и др. в увода. Между другото, крачката от "емигранти" към "съотечественици..." прилича на прехода от "бежанци" към "емигранти" в негатив. Негатив и градация: сега е отчуждено и символическото им имущество.

За всеки случай. Случилото се след 1919 г. е разглеждано и може да бъде разглеждано (и въз основа на "вътрешните" гледни точки, и въз основа на "външни", т.е. изследователски) като пренос на руската държава и / чрез институциите й. (Забравяме ли явлението "правителство в изгнание"? А тук става дума за структури, пронизващи хоризонталата и вертикалата на обществената йерахия.) Ако приемаме за истина пропагандните мантри на победителите, горко ни.

Интенциите на справочника се проясняват при съпоставяне с по-късния продукт, сборника; сборникът, на свой ред, може да бъде по-добре разбран редом или след запознаване със справочника.

3. За съжаление, сборникът не е снабден с никакъв справочен апарат. При все че се създава впечатлението за огромен обем обработена и представена информация: това е довод за такъв апарат. Няма отпратки, нито обща библиография дори, каквито и да е показалци и дори поднесена в списъчен вид в текста информация - примерно списък на емигрантските организации⁵. Само че претенцията за научност е изразена неведнъж и по най-категоричен начин: съ-издател е т.нар. Руски академичен съюз в България, а "научен консултант" - "проф. д.и.н. Иван Илчев, ректор на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Съчетаването на въпросните признаци (липса на фактични признаци на научност, но наличие на отбелязаните признаци-претенции) дават основания да се мисли, че в изданието се влага символичната стойност на каноничен корпус. Впечатлението се уплътнява от скъпоструващата хартия, богатия илюстративен материал. Създадена е книга за витрината, до албумите с репродукции; не за четене, а за разглеждане. Липсват, разбира се, и вътрешни препратки, които, ако не удостоверили, биха поне синхронизирали информацията. Изглежда, съставителят не държи представеното да бъде обозримо, проверимо, вътрешно и с външни текстове, обектно съпоставимо.

С мрежа от вътрешни препратки са снабдени не-джобните издания дори на Библията.

Името собствено и фетишизираните белези на място в професионална йерархия са достатъчни, за да се докаже стойността и достоверността на предлаганото.

"Умом Россию не понять, в Россию можно только верить".

Премиерата се е състояла на 10 ноември 2009 г. - каквото и да означава това съвпадение.

3.1. Анотацията, поместена срещу титулната страница, заявява по-скромни претенции. В нея се говори за "научно-популярни есета". Посочен е адресатът: "Книга-альбом рассчитана на специалистов, ученых, политиков, российских соотечественников в Болгарии и других странах и адресована всем тем, кому дороги история русского зарубежья и его духовное наследие".

Въведението (дело на С. Рожков) е предхождано от обръщения към читателите - на руския посланик в България и на "доктор Боряна Бужашка, Председател на Държавна агенция "Архиви" при Министерския съвет на България до 30.09.2009". Във второто задържат вниманието ми заключителните думи (с. 10): доктор Бужашка изказва увереността си, че предлаганата книга ще се превърне в значимо събитие в рамките на Годината на България в Русия (2009). Не закъсняло събитие от Годината на Русия в България (2008), а обратното. Ако надскочим "фатичната" функция на подобни етикетно-обусловени твърдения, прозира събитие с алегоричен смисъл и следното тълкуване: България е представена в Русия чрез продукт, дар, приношение, подношение (от благодарност, може би), представляващо не точно нея, а нея в действието й: да сътрудничи в създаването на този паметник на "Русское зарубежье". Прозира изображение с портрет на ктитор в ъгъла. Кой ли е ктиторът?

В самото въведение доктор Рожков мотивира конституирането на новия обект и "научно обосновава" определено периодизиране на съответното явление. Текстът изисква внимателно прочитане, затова си позволявам дълъг цитат. Не е достъпен "на общо основание", затова цитирам в оригинал. "Не уменьшая значения белой эмиграции, невозможно, неверно отвергать роль других представителей русского зарубежья в Болгарии [...] Говоря о Русском зарубежье, надо иметь ввиду, что в Болгарии "русскими" считают не только представителей русской национальности, но и остальных, традиционных для России и СССР национальностей: украинцев, белорусов, татар, грузин, армян, казахов, узбеков и других. Однако все они являются носителями русской культуры, носителями русского языка и поэтому относятся к представителям "русского зарубежья", большинство из них чувствовали и продолжают чувствовать себя русскими, где бы ни находились"⁶ (с. 11). В цитирания откъс отбелязах говоренето от различни гледни точки, монтирани в некоректно обосновано твърдение от всъщност само една от тях. Още, недоумявам защо третото изречение е противопоставено на второто, след като в него очевидно се твърди същото, макар от друга инстанция. Кого в България смятат за руснак, едва ли е довод в полза на твърдението на Рожков, че към тях трябва да отнесем украинци и т.н. Той съзнава това, но не се отказва от сугестивната сила на съобщавания факт. (Нека го приемем за достоверен). Преминава към мнима антитеза ("обаче"), въвеждайки авторитетната гледна точка на безличната истина. Без да я докаже. Предразположени от довода в мнимата "теза", не забелязваме, че "истината" не е доказана; същевременно сме с впечатлението за нещо преодоляно (това е "тезата" или доводът в "тезата") и у нас се оформя мним спомен за диалектика, разсъждение, доказателство. Изказал "антитезата", или "истината" и "доказал" я, без експлициране на логическа връзка, Рожков нагнетява още един "довод": заема гледната точка на самите руснаци в чужбина. - Струва ми се, логическата нескопосност и манипулативната повратливост в пасажа са забележителни. При разместване на простите съждения в него може да се получи стройна и що-годе убедителна (не казвам: убеждаваща) аргументация. Сякаш е писал човек, скаран с логиката или с руския език. Но авторът е човек, който активно ползва руски (и руският му е майчин или бащин език). За да се стигне до такъв ефект, има, изглежда, друга причина. Ще посоча още един нескопосно-повратлив пасаж. Според мен от него личи, че става дума за мисловна нагласа или мисловен стил (без отношение към езиковите умения и способността да се разсъждава логически коректно), нещо като съчетаване на "права" с "обратна" перспектива. Нататък Рожков изброява трудностите при уточняване броя на "съотечествениците" (по-точно: индивидите, част от множеството "русское зарубежье") (11-12), пропуска да отбележи има ли различни възгледи върху критериите и по същество (т.е. за броя), за да заеме говорната позиция на авторитета и между другото да предложи синоним на основното понятие: "но принято считать, что это третье по численности этническое меньшинство в стране" (12). Ето и трети откъс. Макар ръбатостите в него да са позагладени и текстът тук да има вида на ритмично внушение (заклинание). "Проблема периодизации [...] является дискуссионной [...] Русские общности в Болгарии возникали в различных ситуациях [...] Но все они - представители "волн" одного океана - России, и берег у них один - Болгария. [...] Некоторые считают "белую волну" единственной в Болгарии. На наш взгляд это не так, и можно выделить следующие периоды русского зарубежья в Болгарии [...]" (с. 12).

Ще изброя периодите: "Период на религиозната емиграция"; "Революционный" [!] период. Русская эмиграция после Освободительной войны"; "Период на "бялата емиграция" (1918-1944); "Следвоенен" (1944-1950); "Социалистически" (ср. на 50-те - 1990). Шестият период в уседналото пребиваване на руснаци в България, определен като "пост-социалистически", обхваща 90-те ("начало 90-х гг. - до 2000 года"), а седмият "етап" - годините след това ("с 2000 года до настоящего времени") (с. 12-13). Те двата съвпадат с периодите "Елцин" и "Путин" в руската история. "Последний - седьмой - связан с появлением и проявлением существенного внимания к русской диаспоре за рубежом со стороны России и развитием организаций российских соотечественников внутри Болгарии" (с. 13).

И да има основания за обособяването на седмия период, изложените основания не са достатъчни или не са изложени достатъчно отчетливо. "Съществен" интерес на руската държава към емиграцията има и преди 2000 г., особено през 20-те и 30-те години, а и по-рано; да не говорим за съществуването на емигрантски организации, включително на организирани и управлявани от "метрополията". В края на ХІХ век емигриралият в България Павел Милюков преподава в Университета, но под руски правителствен натиск е отстранен от длъжност. Една от организациите на 20-те, чието присъствие сборникът-албум не крие и дори преекспонира, е "Съюз возвращения на Родину": рожба на живия интерес на болшевишкото външно разузнаване към емигрантите.

Изглежда, съставителят трудно се справя с обема информация от очерците и е попаднал в собствения си капан - липсата на хипертекст. Инак, пишейки предговора, би отчел следните обобщения: "Установление дипломатических отношений между Болгарией и СССР 23 июля 1934 года вызвало временную стагнацию в деятельности русских организаций. (...) Важным фактором в жизни русских эмигрантских организаций явилось советское посольство, которое привлекало отдельных эмигрантов в разведывательных целях, осуществляло ряд провокаций, чтобы внести раскол в эмигрантскую среду и т.д. Кроме того, под воздействием СССР после 1934 года целенаправленно ликвидировалась самобытность русской эмигрантской общины" (с. 194; из "есето" "Организации русских эмигрантов в Болгарии 20-х-40-х гг.", с. 190-196).

Противоречието би било забавно, ако не бе признак на поетика и симптом на процес, които плашат. Говорене с полу-истини и полу-лъжи, полу-твърдения и полу-внушения, откровено до наивност и прикрито...

Появата на кои организации на руснаците в България след 2000 г. произтича от активизирането на московската политика спрямо диаспората?

"Всичко си има време; време има за всяка работа под небето:/ време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни" (епиграф към библиографския справочник от 2006, и към Заключението към настоящето издание, с. 235). Присъствието на стиховете от Еклесиаст става натрапчиво; то не скрива и не отрича политическия смисъл на предприятието: "Беше време, когато руснаците бяха разпръснати, често не по своя воля, по целия свят. Сега е дошло времето за тяхното обединение, събиране и анализ на информацията за тях, за техния живот и принос в културното и духовното наследство на Русия" (с. 10 в изданието от 2006 г.; с. 237 във втората книга: последният абзац от Заключението).

3.2. Не коментирам качествата на включените изследователски текстове ("научно-популярни есета"). Каквото и да казват те, изреченото от тях и възприемането му е обуславяно от "рамката", в която са положени. Не коментирам и въпроса за това, дали и как участващите изследователи са се съгласили да бъдат публикувани техни текстове без научен апарат в издание с научен рецензент и с "Академичен съюз" като съиздател, както и въпроса дали, доколко и кога са били наясно с крайния вид на продукта.

Следвайки имплицитните инструкции за четене и за да не се затруднявам с текста на очерците, ще се вгледам в по-лекото за възприемане - корпуса илюстрации. С. 286-287 са озаглавени "Русская эмиграция и музей "Болгария и славянский мир". На с. 286 са показани фотографии на емигранти от царско време. На с. 287 - "бели": снимка на ген. Кутьопов, снимка от галиполийския лагер на Врангеловата армия, и две карикатури от албум с карикатури от Зеро (псевдоним). Избрани са карикатурни изображения на бита на войската на Галиполи. Макар Зеро да има не една и не две карикатури на (анти)съветска тематика, вкл. от началото на 30-те. Възможно е музеят да не разполага с други образци. Но и съставителят не се е погрижил да потърси образци, които да уравновесят идеологическото послание на показаните. Макар че са предложени като илюстрации на моменти от емигрантския живот, образците неизбежно присъстват и с характера си на карикатури, и с идеологическото си внушение. Карикатурата създава очакване за определено политическо/идеологическо внушение; ако в показаните то липсва - следва изводът, че, примерно, карикатурите на емигрантската общност нямат политическа насоченост. И да не създава такова очакване, е ясно: възприемащият е лишен от нагледната информация за това, че емигрантите създават анти-съветска политическа карикатура; не е облъчен от ирационалните внушения, които всяка карикатура съдържа; предпазен е от това, антисъветската карикатура на емигрантите да въздейства на позицията му днес. Т.е. подборката, цензурирайки материалните свидетелства от живота и битието на емигрантите, щади престижа на Съветския съюз и на възможните му преки, косвени, частични или не, приемници и поддръжници днес (след като него вече го няма). Подборката оставя у неосведомените и впечатлението, че емиграцията: 1) се занимава предимно със себе си, 2) не е осведомена и не осведомява за положението в СССР (ако бе осведомена, имайки предвид антисъветската й "предубеденост", за която и най-незапознатите имат някаква смътна представа или допускане, тя щеше да се погрижи да илюстрира положението там чрез карикатура), или пък, че е осведомена, но не може да извади наяве нищо компрометиращо (като за карикатура). Дадената подборка (илюстрирано е времето около 1920 г.) поддържа или предпоставя ефективността на още едно внушение: че емигрантската общност е общност със затихващи функции, нещо повече: крепи допускането, че в по-късен (от началото на 20-те години) период тя не е сътворила нищо, което си струва да се покаже. Т.е. представата на незнаещия, "наивния" възприемател, който едва ли би проявил самостоятелен и активен интерес към темата, е плътно манипулирана. Напомням, че книгата имплицитно се самопредписва като канонично (по-високо поставено и от учебник) и близко до изчерпателност или поне напълно представително помагало по темата: чрез височайшето научно консултантство, чрез издателската отговорност (...академичен съюз), обема на илюстративния материал и тематичния обхват на текста и др.⁷

На с. 290 забелязвам дребна техническа грешка: "Е. Димитрову" на заснетата картичка, "Э. Димитрову" на легендата под илюстрацията. Напомням, че тази буквена разлика може да предполага различни имена, напр. "Евгений" срещу "Эмиль". (Всъщност става дума за "Эмануиль"...)

С. 291: тази част от дела с илюстрации е озаглавена "Художественные произведения и научные труды русских эмигрантов". Подбрани са все трудове на литературни и академични "генерали". От Михаил Попруженко - "Синодик царя Борила", съставената от Алексей Фьодоров "Антология болгарской поэзии", от Константин Балмонт - "Золотой сноп болгарской поэзии" (преводи на български народни песни), "История второй русской революции" от Павел Милюков. Знаменитият водач на кадетската (конституционно-демократическата) партия в парламентарно-царска и буржоазно-демократична Русия, водач на ляво-либералните сили в емиграция и главен редактор на смятания за най-представителен орган на емиграцията вестник "Последние новости" (Париж, 1920-1940), е и забележителен историк (вкл. историк на културата) и е представен с още едно свое съчинение: "Българската конституция" (Солун, 1905). Подборката сочи, че съставителите държат на традиционната тема за руско-българската дружба (четири от петте книги имат българска тематика), което е жест на любезност към домакините, всъщност към себе си (доколкото съставителят и авторите са българи, или са български граждани и работят в България); но е също така косвено внушение, че сред създаденото от емиграцията тук с не-българистичен обект едва ли има нещо, което си струва да бъде показано. На дълбинно равнище така се поддържа културният степеотип на и историографският стереотип за взаимната благодарност и обич, свързваща българи и руснаци; поддържа се допускането, че сама по себе си, т.е. извън това русло, руската емиграция в България едва ли е създател на нещо стойностно или пък заслужаващо вниманието на руско-българския и на българския възприемател; поддържа се българският навик да не се интересуваме от другия, когато той не създава нещо, полезно за нас или ласкаещо ни⁸. Т.е. в този си детайл тази книга, като продукт на продължаващия процес на общуване между българската и руската култури,разлага нравствените основания и евристичния потенциал на това общуване. Инак сполучлив ми се струва намекът за емигрантската "кариера" на Милюков от царско време; за принадлежността на Солун към българския етно-културен ареал в началото на века и за ролята на Милюков, необременен от идеологията на официозното славянофилство, при такива начинания като "Карнегиевата анкета". Но е избегната парливата проблематика, направила Милюков отново емигрант, а и емигранти - аполитичните Попруженко, Фьодоров и Балмонт. (Да отбележим: Милюков в след-царско време и Балмонт емигрират не в България.) И, за съжаление, подборката е в хармония с вкуса към светска представителност, към отъркване о света на "големите", паркетен блясък и хайвер. Тук - сублимиран. Както свидетелства уводна статия в руски емигрантски вестник, възторгът от "черния хайвер в съветските посолства и фраковете на съветските дипломати" си е от край време (Н. Плавинский, "Голос труда", № 162, 24.ІV.1936, с. 1, по повод прием, даден на софийския политически и вестникарски елит от съветския посланик)⁹.

С. 294: "Произведения русских эмигрантов, изданные в Болгарии": онагледени са чрез илюстрации 1 и 3. Това са "Любовта на Митя" от световноизвестния Иван Бунин и стихосбирката на неизвестния извън общността на руските емигранти в България и на българските русколюбци през 20-те години Николай Мазуркевич, "Голубые нити". Фиг. 2 показва вътрешна корична или титулна страница, от която научаваме състава на редакционния комитет на сп. "Балканский журнал" (1922?), фиг. 4 - страница от "Оригинальная рукопись рассказа А. Федорова "V съезд русских ученых в Болгарии" (година?). Публикувалият през 30-те и в дясната преса Михаил Карпов (по-добър или по-лош поет от Мазуркевич - не можем да преценим) не е удостоен с това внимание. Стихосбирката му "Капли" е имана по каталог в НБКМ, но е пазена в един екземпляр, достъпът до който е подчинен на специален режим. Добрите, очевидно, контакти на съставителя с тази институция биха подпомогнали тъкмо такава дейност, свързана с издирване и потвърждаване съществуването на тъкмо такива пратени в забрава произведения....Да припомним, че книгата на Милюков "Българската конституция" претърпя преиздаване в Университетско издателство съвсем наскоро... Но очевидно отношението към миналото, изповядвано от съставителя, от финансиращите го институции и от тези, които го подкрепят, отлага или отхвърля подобна възможност.

Поменатият от нас по-горе Григорий Петров няма как да се вреди в тази престижна компания. Не защото няма кой да плати водката и хайвера за честването му, а защото не отговаря на съдържателни критерии, за да бъде включен в албума: Петров не емигрира в България. Той се добира от Крим през Константинопол до Триест, оттам е поканен в Сърбия, а към 1923 г. - в България, където всъщност, ако се вярва на източници, иска да живее, работи и почине. Болестта е най-бърза, той заминава за Париж да се лекува и умира там през лятото на 1925 (Живков 1997: 15-16)¹⁰. В периода 1901-1939 г. в България излизат почти 60 негови книги (предимно брошури; но без да се броят отделните издания), 15 от тях до 1915 г., част от тях - писани за български читател (Български 1979).

"Организации русского зарубежья в Болгарии" (подзаглавие: "Белоэмигрантские организации (ЦДА)"), с. 296 и сл.¹¹. Илюстрирано е съществуването на следните от пред-тоталитарния период: с. 296-297: Руско-българско културно-благотворително дружество в София; Руско благотворително дружество "Галиполийци" в България; "Союз возвращения на родину"; Руски червен кръст; Съюз на руските инвалиди. С. 298-299: Руски академичен съюз в България¹²; Руско инженерно дружество; Дружество на руските художници; Руски комитет на Отечествения фронт. - Изброените организации нямат политически характер, с изключение на две. Пропуснати са РОТС (Русский Обще-Трудовой Союз)¹³; РОВС (Русский Обще-Воинский Союз)¹⁴; НСНП (Национальный Союз Нового Поколения)¹⁵; Союз Русских Фашистов¹⁶ и др. Обществената и политическата тежест на тези четири организации е различна (от първостепенна до маргинална), но всичките са социологично и политологично показателни. РОВС е една от структурите, и то най-влиятелната, които репрезентират институционалната приемственост между царска и буржоазно-демократична Русия, от една страна, и емиграцията, от друга. Една от структурите, които - поне според схващането на емигрантите - репрезентират пренасянето на руската държавност в чужбина. Изтласкването й на заден план говори за непрофесионален подход към обекта или пък за подход професионален, но изявяващ професионализъм от друга сфера, не на науката. Добросъвестността би споменала организациите, чието съществуване не е илюстрирано, отбелязвайки, че, примерно, подходящи за показване илюстративни материали не са били на разположение (нека за момент приемем верността на подобна хипотеза). Липсата на показалец и дори на графично обособен списък на организациите усилва ефекта от показаното разместване на ударенията; внушава го като меродавна истина. Още повече, че книга без справочен апарат настройва към "лениво", невглеждащо се в подробностите и нетърсещо вътрешни връзки възприемане, - разбира се, от страна на неизкушения читател (но нима е предназначена за друг?).

На този фон представянето на факсимилета от съвременния емигрантски вестник "Белая волна" (с. 267), струва ми се, граничи с лицемерието и не е далеч от кощунството. Нещо повече. Близкият до "йератичност", далеч от "конвенционалност" "език" на сборника-албум ме задължава да обърна внимание на следната подробност. На същата, 267-а, страница, над посочените илюстрации, са разположени два други (хоризонтални) реда снимки. Горният е съставен от три "кадъра", представящи три броя на изданието на Съюза на Съветските граждани в България "За Советскую Родину". А средният кадър от третия ред представя брой на "Белая волна", начеващ с траурно обръщение към президента Путин по повод потъването на руска подводница и смъртта на руски моряци... В десния долен ъгъл е разположена репродукция на алегорична картина със заглавие "Россия поднимается с колен" - и рисунъчно, и иконично съответствие на композицията от кадри върху страницата. Накратко: Русия е коленичила, Русия става, но ставайки, поднася скръбта си... президенту Путину. Снимки от първи страници на "белогвардейски" издания (от периода 1920-1940 г.)¹⁷ са представени на предходната, 266-а, страница, т.е. вляво. Отдясно - овците, отляво - козите, нали?

4. Да обобщя впечатленията си. Библиографският справочник от 2006 г. успешно размива понятието "руска [подразбира се: "бяла", антиболшевишка] емиграция" и представата за съответното явление; това става чрез включването им в предлаганото и постулирано по-широко понятие и явление - на "почти двувековното" (1878-2006) руско емигрантско присъствие в България. В изданието, оползотворило субсидия след конкурс на фонда "Русский мир", се вижда следващата крачка в историографската метаморфоза: лишеното от над-индивидуална цялост я придобива отново, но това е вече съвсем друга цялост, с друго име, въпреки отбелязаното в заглавието: това е целостта на руското етническо малцинство в България.

Метаморфозата е - според мен неумело - прикрита с трудно преводимото и далеч не необичайно звучащо "(русское) зарубежье": то следва да означава съвкупността от емиграцията, емигрантите и гражданите на Русия/СССР.

"Объединение "Наши" стремятся объединить русско-язычных граждан Болгарии, создать экономические, информационные, культурные и другие связи, способствующие расширению сотрудничества всех русскоязычных общин Болгарии. По мнению инициаторов объединения для отстаивания интересов русскоязычного сообщества, участия в принятии и изменении законов, касающихся жизни, работы, социальной защиты русского населения в Болгарии необходим представитель партии в болгарском парламенте, а в перспективе - и в Европарламенте. Пока не ясно, как именно будет развиваться деятельность (...) этой организации, так как по болгарскому законодательству запрещено создание политических формирований на этнической, религиозной или национальной основе, но сама идея создания такой структуры и стремление к объединению русских или русскоязычных граждан Болгарии уже и на политическом уровне, являются показательными" (с. 217, последен абзац на "есето" "Современные организации российских соотечественников в Болгарии").

Без да си адепт на конспиративното светоусещане, не е трудно да забележиш, че дадената метаморфоза отговаря на актуалния и осезаем курс на руската държавна администрация след деветдесетте години на миналия век - към присвояване и разполагане с наследството на емиграцията. Резултатите от втората крачка в преобразяването се отнасят до друг причинно-следствен ред: традициите и похватите на политиката, менажираща лоялни малцинства в страните от Близката чужбина.

Нека предположа една от следващите крачки на смелия конквистадор. Доколкото е щатен сътрудник на Центъра за история на науката, може научно да осмисли причините за заблудата, в която се е лутала науката преди съставените от него научни свидетелства за историята и бита на руското малцинство в България.

5. Съучастието на такива институции, като Софийския университет - в лицето на Ректора, - в подобни предприятия, актуализира ред въпроси за функционирането на науката у нас, както и за степента й на автономност спрямо политически, напоследък и икономически, фактори. (За да не остава неосведоменият или непомнещ читател с впечатлението, че това е изолиран случай, ще отбележа, че преди няколко години ректорът на друг български университет почете със званието доктор хонорис кауза сега действащия министър-председател на същата близка нам страна, за която става дума в настоящия текст.)

Един от тези въпроси е следният: доколко българският учен носи отговорност за продуктите на експертната си дейност (разпространена е например, и добре известна, практиката на писане на рецензии, без да се познава рецензираният труд); в конкретния случай: познава ли господин Ректорът труда, чието научно качество е гарантирал с името, званието и длъжността си (значи и с името на ръководената от него институция)? И коя (каква) именно научност сочи това поръчителство: спазването на някакви стандарти за оформяне на научно издание или научната достоверност на представеното в изданието? Видяхме, че такива стандарти не са спазвани. Колкото до пропуските по същество, макар конкретният консултант да не е разпознаваем като водещ специалист в дадената област (руското емигрантско присъствие в България), би следвало да е отговорен той. А може би словосъчетанието "научен консултант" няма никакъв смисъл.

Името собствено и фетишизираните белези на място в професионална йерархия са достатъчни, за да се докаже стойността и достоверността на предлаганото. Нов ли е този подход за българските администратори в науката и културата?

Друг въпрос: за източниците на финансиране при издаване на научни (и паранаучни) трудове в хуманитаристиката. Повече или по-малко успешно, у нас осъществява¹⁸ себе си митът, че издаването на научни съчинения следва да става - и става - чрез участие в конкурси (организирани от частни или държавни донори). Общият здрав разум се позовава на икономическата необходимост/неизбежност и на чуждестранния пример. Виждаме, че някои държави имат ресурса да финансират издания в чужбина, в случая у нас. Ресурсът на нашата е по-скромен. Той не стига да се финансират достатъчно от предложенията дори за интроспективни изследвания. Имат ли нашите институции, учени и администратори ценностни критерии при включването си в едни или други инициативи?

Трети въпрос. Недостигът е не само на средства, но и на справедливост. Могат ли българските държавни институции, подпомагащи научните изследвания и книгоиздаване, да се похвалят с прозрачност на организираните от тях конкурси, с критерии, по които да се съди за достоверността на техните отсъждащи експертизи? Положението е особено незавидно при управлението на една от двете посочени дейности: книгоиздаването. (Обнародване и поддържане на списъци на участвали и спечелили финансиране; достъп на оценяваните до текстовете на експертизите; обнародване на тези текстове). Актуалната практика де-рационализира и ино-рационализира поведението на участниците в производството и предлагането на наука. Обезсилва стойността на специфичните рационални (т.нар. научни) критерии; лишава това поведение и от нравствени ориентири. Така развращаваните участници в процеса могат да бъдат склонени към разнопосочно колаборантство¹⁹.

Който има ум и сърце, да разбира.

Незабелязването на живеещите в светове (или световце?), успоредни на нашия препускащ по магистралата на световния прогрес провинциален свят, е безнравствено, малоумно и обричащо ни на провинциализъм. Горе и аз се поддадох на изкушението да дам "линкове" към известни имена, което идва да потвърди и моята принадлежност към провинциалното блато.

Нужно ли ни е руско етническо малцинство в България?

Искаме ли да си позволим независима хуманитаристика?

Кога ще посмеем да разберем, че историята няма "обективен ход" и в 1917, и в 1937, и в 67-а, и днес?

София, януари - 28 март (Цветница) 2010 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Употребяваме тази дума, за да подсетим за чехословашкия (различен от руския) вариант на славянофилството... [обратно]

2. "Другой самостоятельной организацией российских соотечественников является Русский академический союз в Болгарии, который был создан в 2004 году по инициативе проживающих в Болгарии русских ученых и исследователей. Это одна из немногих организаций профессиональной научной ориентации. Хотя эта организация новая, но в уставе ее записано, что она является идейным преемником организации с тем же названием, которая была ликвидирована в 1944 году. Право на такую преемственность Союз имеет, исходя из аналогичных целей и задач, которыми руководствовался прежний Союз. С самого начала своего существования новый Союз поставил своей основной целью сбор, анализ и сохранение информации о русских в Болгарии" (216). - Заслужава си да помислим, дали Руският академичен съюз от 20-те-40-те години е могъл да има задачи, аналогични на посочените. "Сборникът-албум" има възможността да потвърди казаното, но тази възможност не е използвана. Ние не знаем какво пише в устава на стария РАС. И как да разбираме думата "аналогичен"? Тъждествен, подобен? Както ще видим по-нататък, тази двусмисленост или недомисленост е въпрос и на поетика. [обратно]

3. Като че ли той е първият, писал на българска територия за Достоевски, осведомен за онова разбиране на поетиката му, което свързваме с Михаил Бахтин (не само защото е най-отчетливо изразено у него). [обратно]

4. Автор на издадената в София книга "Россия в концлагере" (1936). Книга неудобна за мнозина - и комунисти, и антикомунисти, в България и в чужбина. Тя се нуждае от осмисляне като факт от културната история и политическата култура на България и Европа; от осмисляне се нуждае и културният и политически факт на нейната забравеност или непрочетеност. И да има български интелигенти, които да се похвалят с прочитането й, вече няма как да разберем. Споделеното в нея няма късмета на "Архипелага ГУЛАГ" и при излаза си в Западна Европа: попада на страниците на водените от Павел Милюков "Последние новости" в цензуриран вид. [обратно]

5. Единствената информация, поднесена в списъчен вид, е тази от "Съдържание"-то. Представителността (брой съ-автори, към 25, вероятното разнообразие от професии, институции и места в научни / административни йерархии) можеше да е по-широка, но и тази впечатлява. [обратно]

6. "Без да омаловажаваме значението на бялата емиграция, не е възможно, не е правилно да се отхвърля ролята на други(те) руснаци в България. [...] Говорейки за руснаците в България, трябва да имаме предвид, че в България смятат за "руснаци" не само представителите на руската националност, но и останалите, традиционни за Русия и СССР националности: украинци, белоруси, татари, грузинци, арменци, казахи, узбеки и други. Обаче всички те се явяват носители на руската култура, носители на руския език и затова се отнасят към представителите на "руснаците в чужбина", повечето от тях са се чувствали и продължават да се чувстват руснаци, където и да се намират". [обратно]

7. Статията за известната писателка-сатирик Надежда Лохвицка (псевдоним Тефи), емигрирала след 1917 г., в Уикипедия гласи: "По предложение на Ленин разказите от 1920-те, в които се описват негативните страни на емигрантския бит, излизат в СССР като пиратски сборници до тогава, докато писателката не излиза с публично обвинение". Не е нужно да ровиш в архивите на литературната история, за да заключиш, че членът на РАС ще да е подел ленинската щафета. [обратно]

8. Занимаването пък предимно с "генералите" издава и следния наш - български - недостатък, вероятно несъзнаван: не създавайки писмен архив на културата си, който да включва, доколкото е възможно, всички извори, лишаваме потомците от възможността сами да преценят стойността на загърбените (изворите върху материален носител у нас са не много по-трайни от спомена) - присвояваме си правото да отсъдим веднъж завинаги. [обратно]

9. И, за жалост, отпратка към наивните възторзи на един (както го знаем сега, след случилото се през есента на 1944 г.) Йордан Бадев (отзив за приема в "сериозния" вестник "Зора", бр. 5039). [обратно]

10. За началото на платоничната му връзка с България може да се прочете пак там. Знаем за "вътрешна емиграция". Има и нещо, което засега ще означим като "виртуална емиграция". [обратно]

11. На с. 282-285 са показани снимки из живота на бялата емиграция в България, съхранявани в ГАРФ (Държавния архив на Руската федерация). Информацията тук е организирана на принцип, който не предполага фокусиране на организациите (пътем е забелязано съществуването на "Руски сокол" и на руската скаутска организация). [обратно]

12. "3, 5. Устав и протокол учредительного собрания Русского академического союза в Болгарии. 1925 год". Това е първият лист от устава: съдържа списък на имената на членовете на управителния съвет, адреса на съюза, но пък не са заснети листата, които биха ни осведомили за целите на организацията. А това си е струвало да се направи. Защо издателят на "сборникът-албум" пропуска възможността за авто-легитимация? [обратно]

13. За него - общо няколко реда (текстът е в две колони), на с. 194 и на с. 197; между другото се споменава и тук-таме в други очерци (есета). [обратно]

14. Посветена му е около една страница, на с. 192-193 и 195. [обратно]

15. С по-ранното си наименование - Национальный союз русской молодежи - е споменат при изброяване на няколко организации на с. 194 (Общество русских скаутов в Болгарии, Русский сокол, НСРМ, Союз русских студентов при Свободном университете, Общество помощи русским студентам). [обратно]

16. Има общо 10-15 реда за "Руската фашистка партия" и за младоросите на с. 193. [обратно]

17. Най-късното представено тук издание е от 1940 г. Въз основа на лично видяно знаем, че "белогвардейско" списание продължава да излиза и през 1943 г. [обратно]

18. Държа на този глагол. [обратно]

19. Случаят с русистиката е особено деликатен. Българският русист, за разлика от българския англицист, германист, романист не може да се прехранва от легитимни форми на международно или от съответната чужда страна подпомагане на науката (ср. с програмите за научен обмен и мобилност с ЕС; с дейността на културни институти като френския, австрийския и др.; лекторатите в руски университети - за колегите с българистично образование, разбира се - са щастливо изключение). Естествено, това обстоятелство увеличава влиянието на фактори със силни позиции от времето, когато русистиката предизвиква дистанцираност заради неумереното й обгрижване от властите.

Междувременно (февруари 2010) бе обявено, че Националният фонд за научни изследвания е сключил споразумение с Руския хуманитарен научен фонд, за подпомагане на съвместни проекти. След тази новина последва небосновано информационно затъмнение или пасивност на българския фонд, с което подаването на документи през настоящата година се обезсмисли.

Отлежаването на настоящия текст (в три по-ранни варианта, два от които - доста по-къси) в редакцията на престижен български седмичник, продължило два месеца (от 27 януари 2010 насетне) като че ли е косвено потвърждение на някои от нерадостните му изводи. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Български 1979: Български книги 1878-1944. Библиографски указател. Т. ІV. София, 1979.

Дом 2003-2010: Дом Русского Зарубежья имени Александра Солженицына, 2003-2010 <http://www.bfrz.ru> (10.05.2010).

Живков 1997: Живков, Цанко. [...] // Летописи, 1997, № 1-2.

Руска б.г.: Руска емиграция в България: 1878-2006: Библиографски указател. Център по наукознание и история на науката на БАН; Руски академичен съюз в България. // Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” <http://www.nationallibrary.bg/rusemigr.pdf> (10.05.2010).

Русское 2009: Русское зарубежье в Болгарии. История и современность. София: Русский академический союз в Болгарии, 2009.

Солоневич 1936: Солоневич, Иван. Россия в концлагере. 1936.

Фонд б.г.: Фонд"Русский мир", б.г. <http://www.russkiymir.ru> (10.05.2010).

© Йордан Люцканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2010, № 5 (126)