ВЛАСТТА НА ТЪМАТА И СЛАБОСТТА НА СВЕТЛИНАТА
Българският държавен социализъм - присвояване и отчуждение приживе и “след смъртта”: Поведение в езика, в литературата, спрямо историята

Йордан Люцканов

web

В българското общество и сред българския интелектуален елит липсва съгласие при оценката на периода 1944-1989. Нещо повече: в ход е това, което Лиляна Деянова нарича гражданска война на паметите, водена от две етноидни групи. И, по-лошо, като че ли има тенденция не към съгласие (или изостряне на позициите), а към маргинализиране на спора - чрез маргинализиране на водещите го групи или чрез въвеждане на отказваща се от “висока” (историческа) памет практичност, за да бъдат решавани конкретни спорни въпроси (пример: решение за паметника на съветската армия, абстрахиращо се от значенията му на исторически символ). (Аз лично подозирам, че зад този де-патетизиращ и де-историзиращ прагматизъм се крие просто друга политическа програма, в някакъв смисъл революционна: за присвояване на идеологическата власт от част от определена възрастова група, която се самопредставя за “младото поколение”. Тази привиждана от мен политическа програма съм склонен да смятам за част от някаква доста по-обхватна промяна.)

Предполагам, че тази липса на съгласие се дължи на силата на аргументите, с които българският държавен социализъм държи привържениците си, и на слабостта на аргументите, с които му се противостои. Т.е. смятам, че българската национална общност пребивава в някакво нездраво духовно състояние, което й пречи да проведе разговори със съвестта си и да стигне до относително съгласие.

И така, силата на тъмата.

Патернализъм и ляв тоталитаризъм се пресичат и усилват взаимно. Това обуславя носталгията по Тодор-Живковия режим и сред интелигенцията, и сред останалата част от обществото. Какво може да привлече облагодетелствали се свидетели на престъпление да свидетелстват срещу себе си? Още повече че ТЖ успешно ползва травмите на българския етноцентризъм (от 1876, 1913, 1919, 1944).

Лоялността на интелектуалците бива поддържана по друг или конкретизиращ характера на патернализма начин - чрез “институцията” на партийно-държавно-профсъюзното “меценатство”. Може би тук е напипан друг, вече съвсем “висок” комплекс: на неприобщеността към “голямата” европейска/световна култура. От гледна точка на едно дирещо сметка настояще, повечето български интелектуалци изглеждат не толкова облагодетелствали се свидетели, колкото съучастници в престъпление. Част от тях остават верни. Поведението на друга част от тях е предвидено от Асен Игнатов, в “Психология на комунизма”, и повече или по-малко достоверно/приемливо разказано от Достена Лаверн в “Тинк-танковете на българския преход”. Трета част се маргинализира.

Боя се обаче, че такова едно дирещо сметка настояще би подценило силата на началните условия на играта - на социалната игра на модернизация, инициирана през 1879 г.: интелигенцията е поставена в отношение на синовна маргиналност спрямо държавата¹, и самосътворяването като интелектуалец минава или през бунт срещу “бащата”, или през предателско посредничество (между “бащата” и интелигенцията, маргинализираната “челяд”; предадената е тя).

Слабостта на светлината.

Носталгията се храни от новата травма: победени и след 1989 г. Етноцентризмът също се храни от нея. Тази нова травма възпира например и говоренето за “възродителния процес”. Забравя се нещо, което звучи като сентенция, но е чи достоверно обобщение: богатият може да си позволи да бъде щедър. А бедният?

Струва ми се, че и двете теми - за тоталитаризма в България общо и за “възродителния процес” в частност - се поставят в някаква изолация спрямо съседни или аналогични теми. Ще дам пример с втората. Когато Турция бива атакувана за геноцида над арменците, тя контраакува с критика на западноевропейския колониализъм. Имаш ли правото със закъснение да повтаряш чуждите грешки/престъпления, при положение че те, другите, вече са консумирали ползите от своите? Имат ли право да те съдят? Имаш ли правото да не се покаеш?

Новата травма - създавана и поддържана и от политическия, и от социалния ни опит (аз лично не се дистанцирам от травмираната голяма безформена група) - изисква да се обозначи (назове и самоназове) субект на покаяние за периода след 1989 г. Боя се, че едва след такова обозначаване и такова покайване е възможно покаяние за периода отпреди².

Интервю, дадено от свързаната с БСП професорка Искра Баева на 7 септември 2011 г., по повод 100 години от раждането на ТЖ, свидетелства за неспособността на българския елит да предложи алтернативи, които да се преборят с посмъртната власт на държавния социализъм. Конкретно, неспособността да предложи леви алтернативи. Младежи с леви възгледи гледали със симпатия на Живковия режим. Държавният социализъм е присвоил лявата идея и, общо погледнато, е монополист. Доколкото това продължава, верните на държавния социализъм (а не левите, десните или някакви други) продължават да са тези, които биха имали властта да посочат субекта на покаяние за новата травма. Власт морална.

Русофилите и руските тайни служби в България са не само икономически, но и морално силни, защото българският елит - поне на мен така ми се струва - не можа да скъса с васалитетното си мислене. Смятам, както вероятно мнозина, че той просто смени господаря, големия брат. При това не говоря само за МВнР и за “цивилизационния избор” на по-предишния президент. Патерналистично се въобразява и създава не само вътрешнополитическото пространство. Защо? (А може би се лъжа, може би медиите неволно привиждат своето - или на обществото - васалитетно и патерналистично мислене у елита. Може би елитът е чист.)

Държавният социализъм продължава да упражнява власт и над българското преддеветосептемврийско минало, над спомена за него и над изтълкуването му. Пряко: Иван Гранитски издава Гео Милев в пет тома, а академично издание на събраните съчинения на класика липсва. Косвено: съвестни изследователи на държавно-социалистическото култур-инженерство като Иван Еленков и Пламен Дойнов сякаш са склонни да приемат зрялосоциалистическите фантазии по Изтока и не-европоцентрични исторически визии за творения на Людмила Живкова и държавния социализъм (Еленков 2008: гл. 6-7; срв. Еленков 2009: 326-364)³. (Бих включил и почти издевателската монография на уважавания палеославист и емигрант Илия Талев за “българския предренесанс” (Талев 2005)⁴.) По-точно: неволно внушават това. Докато, струва ми се, държавният социализъм просто инструментализира стари копнежи и открития, от 1920-те, при това на не-леви интелектуалци. Тук държавният социализъм успява на общо основание да отчужди за себе си непринадлежащото му, благодарение на, предполагам, реактивна погнуса от тоталитаризъм, патернализъм и етноцентризъм. Тази дистанцираност обаче косвено подкрепя присвоителските претенции на късен гост на тази трапеза, затова пък верен съучастник на режима - Богомил Райнов⁵.

Лоялността на интелектуалците също отслабва критичната позиция спрямо държавния социализъм и делата му. Нямам предвид лоялност към държавния социализъм, а към някакво създадено във и благодарение на сделка с него свое “аз”. (Пример - Богдан Богданов. Но сигурно и множество писателски “аз”-ове. За това, как българският писател след 1956 и особено по-късно си осигурява относителна “свобода на почерка”, пише Пламен Дойнов.) Главозамайващите кариери на хора, семейно-биографично свързани с държавния социализъм, като стожери на новия ред (Иван Кръстев? Страшно е изброяването да продължи и е по-добре да не продължава), деморализират. Споделям мнението, че никой не е отговорен за постъпките на баща си, но мисля, че става съ-отговорен, когато е капитализирал последиците от тези постъпки.

А може би всички и всеки един от нас трябва да въздаде дължимото на държавния социализъм? Какво му дължа? Това ще отнеме част от неговата изглеждаща магическа сила. (Аз например, като не принадлежащ нито на буржоазния, нито на комунистическия елит, му дължа много: “статута” си на столичен интелигент - без политиката на пролетаризиране на селското население щях да съм, в най-добрия случай, провинциален интелигент - пернишки или шуменски, а може би въобще нямаше да съм се родил; и, вероятно, епистемата и патоса на настоящето изказване на мнение.)

Досега мислех, че фигурата на Бойко Борисов е успешно прожектиране на типа на холивудския шериф върху глината на българския патернализъм. Сега мисля, че тя е втвърдено ехо от процеси, случили се в българската интелегенция и сред българските интелектуалци.

(Дали ББ не се сдоби, както ТЖ навремето, със своята нежна половина: новият президент?)

Критиката на тоталитаризма в България не намира нито светски, нито религиозни основания. (Намира първите в Европа, вторите в Русия.) Властва някаква метафизична и етическа недостатъчност. Проекцията й в живота на писателя и в интереса на литературоведа: отговорен ли е писателят за своите човешки постъпки? Отговорен ли е човекът за издадените свои творби? Мисля, че е твърде удобно да обявим двете зони (на творчеството и на постъпването) за автономни, както и че е твърде съблазнително да отречем автономността им.

Ще се опитам накратко да изброя основните наши слабости, които предопределят невъзможността да се схване и съпреживее тоталитаризмът и полу-авторитарното му продължение като зло: неспособност да се оттласнем едновременно от двойки-центрове на власт (Русия и САЩ, държавен социализъм и неолиберализъм, носталгия и безотговорно доверие към доброто/правилното стечение на обстоятелства); и метафизична (защо не религиозна) дезориентация.

Пренаписването на (авто)биографии сигурно е социологична и психологична универсалия, но да й се доверим - както ни призозават да се доверим на благата ръка на пазара - човешко ли е?

Човешко е, доколкото може да е човешко усвояването за делнични нужди на една или друга философска вяра, в случая - съвсем конкретна философска вяра: тази на материалистическия детерминизъм, повеляваща работа в полза на доминиращата тенденция, след като бъде тя разпозната.

Всъщност необходимо ли е съгласие? Не е ли по-добре всяка една от страните да изговори позицията си с максимална последователност, рискувайки с граждански войни в собствения си лагер?

Съгласен съм с формулата за случилото се през последните 30-ина години, която прочетох у забравения днес политически радикал Янко Янков: “от противопоставяне на системите към конвергенция на елитите” (сравнима с друга формула, на Ришард Капушчински: договорени революции). Конвергенцията на елитите е факт и вътрешнополитически. Иска ми се да има разплитане на елитите и противопоставяне на светогледите.

10 септември - 4 ноември, 9 ноември 2011 г. - 23 февруари 2012 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Разчитам на тълкуването, предложено от Иван Еленков в уводната глава на “Родно и дясно”. [обратно]

2. Вместо покаяние наблюдаваме друго: периодични шоково-терапевтични акции, провеждани от държавата - действителния нов-стар субект на българската модернизация (Иван Еленков, “Родно и дясно”), - целящи да проверят дали една или друга група е отдадена на новата квазивяра, неолиберална или близка. Възможно ли е преобразуването в нов човек без стопяване на стария? Светоглед, основан на прозрението за първичността на пазара, замества светоглед, разчитащ на интуицията за първичността на обществото, при елементи на симулация, че се възражда светоглед, почиващ на прозрението за първичност на личността. В резултат на споменатите акции от групите могат да се отделят единични представители, които да скъсват с подлежащия на реформиране групов манталитет и евентуално да заслужват ролята на посредник. [обратно]

3. Еленков съчетава дискретно съзнаващ границите си позитивизъм с деликатно впръскана и нуждаеща се от специално обговаряне, защото не произтича с необходимост от нео-позитивистичния документален разказ, тълкуваща оценка (или оценяващо тълкуване): “Неотразимата сила на Големия пример...”, “Още веднъж за...”. Този дискретно-ироничен нео-позитивистичен разказ и изказ дискретно пропуска и друго: дебело да подчертае, че се занимава с не-европоцентричните мечтания (само) там-и-тогава (т.е. 1970-те и край Живкова: “програмата Рьорих” и др.). А може би не пропуска, а това е негова стилова черта? В резултат на това, без да е казал дума по въпроса, текстът внушава. Оставя читателя насаме с призраците? Допускам и споделеното наблюдение да е единствено автодиагностично.

Дойнов се осланя/позовава на студията на Боян Манчев “Модерност и антимодерност: Българският националекзотизъм” (2003). Тази двойка текстове постига същото мълчаливо внушение. С две подробности: съвсем леко го пооткрехва към предположението, че национал-екзотистките мечтания в техния Тончо-Жечев вариант не са без преддеветосептемврийска предистория; и че са епистемологично обречени на неистинност/неуспешност/неубедителност - предупредени са от огъня на, струва ми се, предпоставящата хегемонистично знание аксиома или теза, че “новата национална универсалност имплицира по необходимост класическите фигури (и съответно класическия фигуративен език) на универсализма, тези на Древна Гърция. Става дума не просто за възможност, а за необходимост: универсалистичният проект на която и да е европейска нация не само че трудно може да се откаже от гръцкия архитекст, ако държи на легитимацията си като европейска култура, нещо повече - именно фундирането върху античните гръцко-римски модели прави една култура европейска.” (говоря за хегемония в смисъл, опиращ се на Ернесто Лакло и Шантал Муф: хегемонно, хегемонистично или просто хегемония е това познание, което прави знаенето на противното незащитимо; тук отпращам към: Тодор Христов, “Подаръкът [и отровата? - Й.Л.] на литературата: Глобално и локално в икономиката на една национална литература”, на английски език, под печат). Всъщност Манчев посочва, че приема въпросната теза в режима на аксиома, т.е. косвено признава нейната относителна (обусловена) валидност; той не може да не си дава сметка, че крахът на Свещената Римска империя дава тласък и на стратегии и представи на колективно самоопределяне с универсалистичен хоризонт, подновяващи старозаветните. [обратно]

4. Талев намира две контраопори на присмехулното си повествование: фигурата на Богдан Филов и фигурата-карикатура на Людмила Живкова. Вероятно това са най-влиятелните поддръжници на тезата за български предренесанс (всеки в своето време). Но има и други (един от тях прескача разрива между двете епохи - тъкмо що се отнася до конкретната тема) - Никола Мавродинов, Кръстьо Миятев, Кирил Кръстев (за техните интелектуални домогвания в служба на националния дух Талев, разбира се, също знае, но ги изтегля на заден план). Не мога да се избавя от усещането, че Филов и Живкова са ценни персонажи заради извън-научния си (анти)капитал и аура. Монументалното им присъствие в центъра на вниманието неизбежно внушава мисълта, че тезата за български предренесанс е бременна с политика, с не-автономия на научното дирене. За щастие, не може да им бъде приписано насърчение от политическо “вън”. В случая с Живкова и култур-съзидателските й амбиции благосклонно невнимание отвън, изглежда, е имало; Филов сътворява името си на учен преди да стане политик и преди Германия да стане Третият Райх. “Когато големият брат кихне...” (в лицето на Дмитрий Лихачов, 1960 г., както гласи и съобщава началото на Талевата книга) - и когато българската държава се озадачава (годината е 1917, някой в правителството се сеща, че съседите от запад печелят поддръжници чрез пропаганда на постижения в живописта през средновековието: това е отправната точка на Филовата изкуствоведска медиевистика - черпя от Илчо-Димитровия увод към “Дневника” на Филов). Накратко: авторитаристичен етноцентризъм, с времето вписал себе си в междукултурен патернализъм, - това е рамката, обуславяща фантазията за предренесанс. Струва ми се, че внушената от книгата на Талев диагноза хваща основното, но пропуска наистина съществени подробности; и предписва грешно лечение: оставете единия идол, останете с другия. На полиса, на естествено европоцентричния-и-отворен свят. Това предписание поддържа и самоидентификацията с опора върху триадата индивид - нация - човечество. Важното, според мен, в диагностицираните случаи е, че тук са заплетени и европоцентрично усещане за малоценност (упоеното фиксиране върху един-два паметника, изолиращ ги от опит за разбиране на контекста - все едно какво разбиране - изглежда, е признак на това), и нещо съвсем друго (скъсване с монистичната история на културността, вкл. естетическата; и дали ядката на плурализма ще е “Атина и Иерусалим”, “Флоренция и Константинопол” или някаква географски по-обхватна, е второстепенен въпрос тук). Вярвам, че не-монистичното мислене е етическа и епистемологична школа. Съмнявам се, че изобличаващата заблудите на племенния култ позиция на посредника-културодател е продуктивна и докрай честна (дори право да съди, седи криво). Мисля, че е ясно, че горните редове в никакъв случай нямат претенцията да обсъждат научната стойност на книгата на Илия Талев; коментиран бе ефектът от риторическия й контур. [обратно]

5. Дали можем да мислим двойката Богомил - Николай Райнов по аналогия с двойката Живкова - Филов? [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Дойнов 2011: Дойнов, Пламен. Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989: Норма и криза в литературата на НРБ. София: ИИБМ; Сиела, 2011.

Еленков 1998: Еленков, Иван. Родно и дясно. София: Лик, 1998.

Еленков 2008: Еленков, Иван. Културният фронт: Българската култура през епохата на комунизма - политическо управление, идеологически основания, институционални режими. София: ИИБМ; Сиела, 2008.

Еленков 2009: Еленков, Иван. Леките криле на тоталитарното въображение: неосъществените проекти от “времето на Людмила Живкова”. // Соцреалистически / Алтернативен канон: Официално и неофициално в българската литература и култура между 1944 и 1989. Съст. Пл. Дойнов. София: Пан; Департамент “Нова българистика” на НБУ, 2009.

Манчев 2003: Манчев, Боян. Модерност и антимодерност: Българският националекзотизъм. // Култура и критика. Част ІІІ. Съст. Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: Liternet, 2003 <https://liternet.bg/publish2/bmanchev/modernost1.htm> (10.03.2012).

Талев 2005: Талев, Илия. Български “Предренесанс”: митове и реалност. София: Ибис, 2005.

© Йордан Люцканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2012, № 3 (148)