Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦИТАТОМЕТРИЯТА И АНОНИМНАТА РЕЦЕНЗИЯ КАТО СИМПТОМИ НА КУЛТУРЕН РАЗВОЙ
(Наукополемична бележка)

Йордан Люцканов

web

Днес имах случаен разговор с колега-хуманитарист и научих следното: при атестирането на учените от института на БАН, в който работи той, е уважено желанието им компонентът цитиране да не присъства в атестационната карта - сложно-организирана таблица, която онагледява и въз основа на която се оценяват трудовите активи на учения за петгодишен период, но след обжалване от един от колегите им до централната атестационна комисия на БАН компонентът цитиране е върнат. Ще рече, ако трудът на един учен е цитиран от друг учен, първият получава "точки" в картата си. Случката е многопосочно симптоматична; пиша, защото се замислих: възможно ли е да се говори за цитатометрията в социалните и хуманитарните науки, без да се изпада в истерията, че българската наука "изостава" от "световната", и може ли един спор по въпроса, в случая умозрим (воден в главата на пишещия тези редове) спор, да е симптоматичен за някакви явления и тенденции в българската култура. Размисълът, или мисленият спор, за смислеността на цитатометрията в социалните и хуманитарните науки отключи още една тема - не по-малко тясно-гилдийна (да не кажа апокрифно-гилдийна) и същевременно общокултурно значима. Няма да я назова, защото уводните ми думи са само по неволя писани след като текстът е написан.

Цитатометрични системи, добри или лоши, са разработени само за точните науки. Приемайки включването на компонента цитиране, рискуваме да породим или да задълбочим вече съществуващи проблеми в общността: например клиентелистки отношения. Околичествяващият критерий към цитиранията, дори общността ни да не е податлива на клиентелизъм и конформизъм, може да си е чисто и просто несправедлив. Пример със сега съществуващото положение според една от актуалните атестационни карти1: независимо от броя позовавания на един труд в рамките на друг, "цитирането" е "едно". Всички знаем, че, цитирайки, можеш да градиш гръбнака на текста си върху/с помощта на чуждия; и можеш просто между другото да споменеш, в изреждане или периферна бележка под черта. В първия случай демонстрираш важността на цитирания труд, във втория може би просто показваш начетеност. Т.е. дори референтите са различни.

Приемайки включването на този компонент, под натиска на техническо-научния авангард, всъщност приемаме една философия на науките, която е моноцентрична и поставя в центъра т.нар. собствено науки (сравнете с англоезичната терминология: arts and sciences). А това е една възможна и една от наличните философии, макар и активно промотирана. Можем да се досетим и за идеологическите и политически импликации, които я било предпоставят, било съпътстват. Те влизат в противоречие с важна не само за нас в България струя в обществените и хуманитарните науки: разумът може би не е един и същ навсякъде и всякога, разумът зависи от безброй рационално-неразложими културни остатъци или потенции, и съобразяването с тези две предположения (или факта?) позволява да признаваме различността, различията. Друг е въпросът, как тези съображения могат да бъдат внушени на българските и бановските технократи2, които са интуитивно-философски може би в ХVІІ-ХVІІІ век.

Клиентелизмът при цитирането, дори неподкрепен от осребряване на цитатите, е трудноуловим и почти недоказуем. Това го прави съвсем опасен в общество като нашето, което тепърва божем се учи на североатлантически норми на почтеност и справяне с конфликтите на интереси. Това може да бъде аргумент дори в българо-банаджийската административно-медийна среда.

Конформизмът при цитирането си е направо убийствен за мисленето, което от наложено ни приличие наричаме "научно", но си е в същата степен и "творческо". Този аргумент е по-труден за прокарване, но може да бъде смлян от посочените умове.

Клиентелизмът и конформизмът при цитирането, сигурно знаете, не са само български проблем. Парадоксално наглед, стимулира ги безмерно уважаваната и вероятно с господарско бъдеще и у нас система на анонимните рецензии (анонимни, защото са анонимни и рецензентите, и рецензираните). Един от страничните ефекти на тази система е освобождаването от отговорност, от персонална и лична отговорност на участващите в процедурата (редакцията, рецензентите, дори пишещият). Процедурите са лишени от диалогичност (може би не поради лошо желание, а за да не се губят време и енергия). Видимо или невидимо основен критерий може да стане и нерядко става тъкмо цитируемостта, цитирането на важния - по-скоро за рецензента, отколкото за редакцията - авторитет; персонален авторитет или авторитетна тълкувателска традиция или гледна точка3. Ако в точните науки това по същество цензуриране може да бъде описано като даване предимство на една научна традиция пред друга, в социалните и хуманитарните е по-сложно. Заради прозрачните културо-съграждащи, а оттам и политически и дори икономически импликации. Една хипотеза за творчеството на даден писател е хипотеза за културата, на която той принадлежи, за културата, която обединява писател и тълкувател: тя е културна, социална, политическа идентификация и самоидентификация. Наглед преувеличено казано, анонимната рецензия има силата да потиска тенденция в културата. Неанонимната "разгромяваща" рецензия, както знаем, също: но, ако е публикувана и за публикуван текст, тя изтласква към периферията (или се опитва да го стори) един вече "случил се" културен факт4. Легитимността на анонимната прохибираща рецензия е сравнима с легитимността на аборта.

Къде остава свободата на мисълта? Кому е делегирано правото да преценява какво заслужава вниманието на професионалната общност и какво - не? Не може ли тя да отсъди и отсее? По-лошо: делегирането на отговорност към анонимни рецензенти може да е начало на де-професионализация на редакторските колегии. Списание може да основе всеки, който може да събере квалифицирани рецензенти и да им плаща. Пречката, но тя е отстранима, е марката. Старите списания "са "марки". Как да се самопромотират новите? Като старите постепенно изменят характера си, по посочения начин. Като редакторите станат мениджъри. Прецедентът ще бъде пример.

Къде остава свободата на съвестта? Тя е невъзможна, ако не си взел и не си мотивирал решението сам, ти. Позоваването на експертната оценка на анонимния рецензент поставя съвестта не пред широтата на свободния избор, а в тясното място на "свободното" приемане на необходимостта. 

Накратко, предлагам да помислите дали да не се откажем от скорозрялата цитатометрия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Картите са много, защото са много науките; ръководството на науката прие консенсуса сред общността, че според индивидуалните си и групови специфики различните науки имат правото, в известни, доста нешироки, граници сами да определят, не, да акцентуват, кой тип научна дейност и продукт колко е важен и тежи. [обратно]

2. А и някои форумджийски от престижната чужбина. [обратно]

3. Излишно е да казвам, че говоря и от опит - собствен и несобствен; огласяването му би било етически недопустимо. [обратно]

4. Сещам се за парадокс, посочван от един световноизвестен американски интелектуалец и учен от еврейски произход: САЩ е най-свободната страна на света, що се отнася до правото на достъп до информация; но колцина от американците знаят за това право и се възползват от него? Ясна ли е аналогията? Нота бене за архитектите на научната реформа в България и за глашатаите на световните научни стандарти в българското кибер-пространство: това цитат ли беше? [обратно]

 

 

© Йордан Люцканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.07.2010, № 7 (128)