ВЪЗДИШКА

web

На Албена и Красимир

Как ще кажа, че полегнал с мислите си,
върху седем хълма съм живял!
Пада слънцето във гърлото на най-далечния,
там, където вечер те е страх дори да мислиш, че си минал,
пада и във вътрешния двор на „Ламартин",
на върха на кулата с часовника
пада с топлината на въздишките от камък,
пада,
пада...
Колко ли слънца минават денем тук?!
Совата на времето прелита и припада
върху шапката на Златьовата къща.
Мислите ми бавно се протягат - Пловдив е.
И градът е пълен със безоблачни момичета.
Можеш в него всичко да си мислиш
и да си измисляш,
можеш да си ти и да не бъдеш - никой няма да познае.
Толкова градът е вечен,
светъл и безгрижен,
толкова полето е заслушано във птиците,
че дори да минеш сам по пътя на живота
няма сам да се почувстваш.

© Иван Странджев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2010, № 3 (124)