ИЗПОВЕД

web

Аз мога вече да живея без теб:
да заспивам,
да се събуждам,
да дишам...
По следобедното синьо небе
мога с молив да пиша.
Да съзерцавам в бившите ни часове от деня
планината,
дървото на двора,
пътя
и да знам,
че ти не си началото на света,
и пътя на сърцето ми при теб не свършва.
Мога да видя на вишната роклята снежнобяла
как ще падне под нежните пръсти на мрака,
как вратата на съседния двор ще изхлопа,
без да си мисля, че идва приятел,
да прочета на реката думите сребърни,
от радост да онемея пред танца на пеперуда…
Колко ли песни сам мога да си изпея
и кой ли от всичките сънища ще се сбъдне!
Мога времето си да подредя между цветята в градината,
да погаля лисичката рижа с ръка,
да се усмихна -
ей така,
без причина,
и след това
без страх
да умра.

© Иван Странджев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2010, № 3 (124)