Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКОЛЕНИЯ

Иван Хаджидимитров

web

Как става тъй, че едно очакваш от живота, а друго получаваш? - пита се баба Йова. Очакваш нещо хубаво да се случи, а то все не идва. Изглежда, че за всичко е виновна самотията. Дни наред разговарям само с животните в двора - ще пустосам прасето, че не иска да яде; ще издюдюкам по някоя цъцреща сврака в клоните на ореха, подмамена от острите писъци на дребните като врабчета пиленца, които все се пръскат из тревата пред къщата, и това е. Уличката ни е пуста. Никой не минава, няма с кого дума да продумам. Случва се по няколко дни човек да не видя. В такива дни на дълга, дълга самота, се питам дали не съм забравила да говоря. А вечерите ми са още по-тягостни. Нито радио ми се слуша, нито ми е интересно това, което дават по телевизията. Обичам вечер да поседна на топлата плоча на терасата. Отварям прозорци и врати да влезе в стаите хладинка и сядам. Заслушвам се в песента на щурците, в шумящите листа на тополата. Гледам бездънното небе с безброй звезди и се питам какво значение има моят живот за този огромен свят. Години наред правя едно и също - пролет сея, лете копая, поливам, пръскам с препарати, есен от тъмно до тъмно тичам да прибирам зимнината в окъселия ден, за да клюмам цяла зима край печката, да се прозявам по цял ден от скука и пролетта всичко започва отначало. Докато беше жив Илия, беше по-друго, а сега... Край на самотата си рекох, край на тишината и тъжните мисли си рекох, когато разбрах, че внучката ще си дойде през ваканцията при мене. Разтичах се да се подготвя - не е шега внучката, десетокласничка, да живее цял месец при тебе: ще трябва да се готви, закуски да се правят. Като съм сама, кога яла, кога не, минавам как да е. Има ли сиренце, хляб, лук и домати, не му мисля какво ще ям. Ама младото не е с моите навици, не се задоволява с какво да е. Ядат му се все по-хубави, по-вкусни гозби - организмът му расте, иска силна храна.

Та дойде си значи Станка, станах аз рано и се разшетах, направих мекици за закуска. Чакам да стане да яде, докато са топли. Няма я. Мина девет часа, а тя още не става. Хеле по едно време, след десет и половина, се появи. Рекох си, че като спа толкоз до късно, ще стане бодра, а тя се отпуснала, размъкнала се, сякаш е на моите години. Клепачите й тежат за сън - мига, мига на често, не може да прогледа.

- Голям сън му удари - викам й. - Хубаво се спи на село, а?

- Голям ами. Четох книга до три часа. Колко съм спала, нищо и половина.

- Ами че лягай си навреме, да си отспиваш.

- Така съм свикнала - казва.

- Изпържих ти мекици, иди закуси.

- Сутрин не ям, талия пазя, бабо. Закуската я пропускам, за да не надебелявам. По твое време може младежите да са харесвали закръглени моми, но днес не е така. Сложиш ли кило, две повече отколкото трябва, никой няма да те погледне. Извън класацията си.

То по това време наистина за кога да ядеш - ни за закуска, ни за обяд. Докато обядвахме пък, за друго се начумери, на яхнията ми. Много лук и червен пипер съм била сложила. Майка й не го правела така това ядене. Че как ли го прави, като аз съм я учила?

Вечерта се приготвих да легна по моето си време, ама като гръмна от стаята на внучката една музика, къде ти сън! Къщата се разтресе. Нищо - викам си - ще изслуша две, три песни, ще й се доспи, ще легне. Мина половин час, мина час - гърми музиката, няма покой. Въртях се в кревата, въртях, копка издълбах в дюшека, изнервих се, накрая станах. Рекох ще послушам вън песента на щурците, ще ми се доспи и музиката ще спре да ми пречи. Така, ама вън още по-силно гърми някакъв прегракнал глас от отворения прозорец и не дава да чуеш нищо друго. Не ми се щеше, но отидох да направя забележка на Станка, не издържах:

- Докога ще слушаш тази дивотия? Няма ли да спиш вече?

- Това не е дивотия, бабо. Това са последните нашумели хитове от музикалните класации. Ще изслушам още една касета и тогава ще спя.

- Ако обичаш, тогава го намали, защото ми пречи.

- Ще го намаля.

Уж го намали, пък като легнах, пак шумно. То и на пълна тишина грозно, ама на музика още по не ми е добре. След няколко вечери момичето разбра, че ме смущава и изнервя, и спря да пуска касетофона. По-добре е да чете - си казах - поне ще мога да почивам. Прозорецът й светеше непрекъснато.

Една нощ дочух чаткане на камъчета по стъклата. Станах и предпазливо надникнах навън. Нищо не се виждаше в тъмнината. Излязох, поослушах се - не долових повече шумове и се върнах да си легна. Може пък да ми се е счуло - си помислих и заспах.

На следващата нощ почукването се повтори и аз бързо излязох. Дочух шепот. С кого ли говори Станка? - се запитах. Сритах изправената в ъгъла лопатка за смет, не бях я забелязала в тъмното и след издрънчаването й отново настъпи тишина. Голямо е вече момичето. На нейните години аз вече бях родила. Господи, кога беше то!

Денем й намирах непрекъснато работа - компоти варихме, лютеница, за сено ходихме, боб брахме на нивата, картофи вадихме. Не свикнала на труд, Станка мърмореше, мореше я силното лятно слънце, но работеше. Надявах се, че като се пооблъска денем, вечер ще заспива по-рано, хич няма да й е до тези шантави певци, дето, като ги слушаш, не можеш да разбереш мъж ли пее, жена ли, че и по имената им не личи.

Една нощ се събудих от нечии тихи стъпки. Долових шепот и се надигнах. Пътната врата тихо хлопна. Бе, това момиче ще ми докара някоя беля до главата. Изкачих стълбите към стаята й с разтуптяно сърце. До вратата се ослушах. Потната ми длан напипа хладната дръжка на бравата. Какво ли ще заваря, като отворя? Отворих и запалих осветлението. В стаята нямаше никой. Ами сега? Часовникът показваше полунощ. Излязох на улицата притеснена. Мрак и тишина. Повървях насам-натам и почувствала се безпомощна, се прибрах. Реших да чакам, докато се върне, и си повтарях само едно: дано се прибере жива и здрава. Дойдоха времена, дойдоха времена човек от всичко да се страхува. Мога ли да й имам вяра? Ще я притиснат някъде в тъмницата... Направо не ми се помисля какво можеше да се случи.

Колкото нея трябва да съм била, когато се качих при Кръстю в каруцата да ме закара до нивата. Беше рано, отивах да бера тютюн, исках да преваря всички. И той бе подранил като мене. Покани ме да седна до него. Бях доволна, че ще мога още по-рано да започна работата. Стигнахме нивата, но вместо да спре конете, мъжът до мене ги шибна с камшика и те се понесоха с неудържима сила по прашния път. Молих го да спре, заплашвах го, че ще скоча в движение - нищо не помогна. Отби от пътя в една отдалечена местност и спря в средата на голяма поляна. Скочи от каруцата и отвърза конете. Аз го гледах изненадана и уплашена. Той се изправи насреща ми, нагазил в тревата, и нахално ми каза:

- Ела, какво чакаш? Тук тревата е толкова мека.

- Това, дето си го намислил, няма да стане.

- Ще стане. Нали затова сме дошли. Слизай, че губя търпение.

- Няма да сляза.

- Тогава ще те смъкна.

Качи се отново в каруцата. Сборичкахме се. Бях млада и силна, не се оставих насила да ме свали от колата. Заудрях с юмруци, с ритници, докопах камшика и го запрах с него. От ударите ми желанието му изглежда секна, остави ме и започна да бърше разкървавеното си от камшика лице. Запъхтян, каза на пресекулки:

- Добре, щом не искаш, ще си идеш пеш.

- Така да бъде - скочих бързо от каруцата, хвърлих му камшика и тръгнах. Бяхме се отдалечили много от селото. Каруцата изтрополя край мен сред облак прах. Прибрах се пеш тогава и денят ми се провали.

Как би постъпила Станка в подобна ситуация? Времето течеше бавно, докато чаках. Портичката проскърца едва преди разсъмване. Бях толкова изтормозена, че дори не намерих сили да й се скарам. Само попитах:

- Къде прекара нощта?

- Събираме се у едно момче да гледаме видео.

- В неделя си заминаваш с баща си. Не мога да те мисля по цели нощи къде ходиш и какво правиш. Нека той да ти бере гайлето.

Тя не каза нищо, повдигна рамене и се прибра в стаята си. И аз легнах, но сън не ме хващаше. И си спомних за моята баба, която ставаше рано, със зачервени от безсъние очи. Оплакваше се, че не е отпочинала.

- Ами че нали цяла нощ си спала, бабо - учудвах се аз.

- Цяла нощ съм лежала, без да съм мигвала - клатеше тъжно глава тя.

- Че как така цяла нощ ще лежиш, без да спиш?

- Ами така. Има две клечици, дето ми подпират клепачите на очите и не ми позволяват да ги затворя.

- Махни ги тези клечици - не разбирах скрития смисъл в думите й.

- Не мога, чедо. Не мога да ги махна - усмихваше се тъжно баба и ме галеше с костеливата си ръка по главицата.

Минали бяха много години, баба се беше загубила отдавна, когато разбрах, че тези две клечици, подпрели клепачите й, са били двете й деца, за които тя денонощно бе мислила. По-късно и моите клепачи не се затваряха от подпиращите ги клечици. Ето, не се затваряха и сега. В събота следобед дъщерята и зетят си дойдоха, а в неделя Станка си замина с тях за града. Не можех да поема отговорност за нея, не можех да не спя по цели нощи и да я мисля.

И отново нощите ми станаха самотни и глухи. И по-спокойни. След някой и друг ден пак ще се запитам, дали не съм забравила да говоря в самотията. Ще прекарвам пак вечерите си заслушана в щурците и шумоленето на листата на тополата. Ще гледам с празен поглед в нощното небе и ще търся после в съня си покой. И ако ме попита човек кога ми е по-добре, в самотата или без нея, и аз не знам какво да отговоря...

 

 

© Иван Хаджидимитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2011, № 4 (137)