ОБЕСВАНЕ В КИЕВ

Гален Ганев

web

Случи се по време на следването ми в Русия. Спомените вече бледнеят - добра възможност да не досаждам с подробности. Имам контурите и перспективата, а това е напълно достатъчно. Съзнателно напускам политическата рамка, за да разкажа една обикновена човешка история. И необичайна в своята закономерност.

Току-що бях преминал двайсетте и всяко ново преживяване ме вълнуваше. Москва впечатляваше със своята необятност, с онази неповторима романтика на световна столица, съхранила пулса на северната славянска чувствителност, различна от нашата и същевременно твърде близка. Предпочитах да общувам с руснаци - знаех, че след финала ще се потопя завинаги в българската действителност.

Ежедневните купони и среднощните гуляи следваха един след друг. Пивниците и кварталните ресторанти добре познаваха старите ми обувки, които рядко сменях, за да осигуря пари за нескончаемите забавления. Академичното обучение мина на втори план, но житейските уроци неудържимо набираха скорост. В края на краищата човек никога не знае кое е добро за него.

Обикалях с приятели големи и малки градчета, разглеждах музеи и галерии, посещавах кина и театри, възхищавах се на величието на старинни храмове. Гостувах на различни семейства, опознавах бит и култура, нрави и обичаи. Интересът ми към духовния свят на човека неизменно растеше. Въпреки превратностите на руската история, този феномен беше създал велика литература.

Ще опиша поредната импровизирана екскурзия. Обичайната група студенти поехме на път с малък касетофон и две раздрънкани китари. Музикалният капацитет на тези уреди бе достатъчен, за да взриви нощния влак. Сутринта се събудихме на гарата в Ленинград (тогавашното име на Санкт Петербург), кротко полегнали върху скъсани вестници край касите за билети. Стъписани пътници ловко жонглираха между проснатите ни тела и произволно преплетени крайници. На следната нощ пристигнахме в Талин. За да спестим пари за купона в естонската столица, се наложи да спим в един висок гълъбарник, наподобяващ наколно жилище. Със сетни усилия изкачихме паянтовата стълба, за да се приобщим към изгладнелите кокошинки на благородните птици. Изсъхналите птичи изпражнения ни топлеха безкористно.

На другия ден продадохме касетофона и нахълтахме в една от прочутите талински бирарии. Оправихме махмурлука и хапнахме, след което извадихме китарите. Не си спомням ясно забележителностите на града. Предполагам, че гордо съм танцувал край морските порти с Дебелата Маргарита (Пакс Маргарета)¹, надничал съм от кулата Кик-ин-де-Кьок² в кухните на близките къщи, развявал съм се като държавно знаме на върха на Дългия Герман (Пикк Херманн)³ и жестоко съм се наливал с прочутия ликьор Петел на пън (Кяннукукк)⁴.

Вечерта със Светослав пласирахме едната китара и се метнахме на влака за Киев. С парите от другата оредялата група се върна обратно в Москва.

Светослав Прибора или Славик, както го наричаха приятелите, беше украинец от Киев. Живееше там с по-голямата си сестра в приличен апартамент близо до Крещатик и се радваше на нейното безрезервно покровителство. Сутринта се довлякохме до жилището почти мъртви. Закусихме набързо и потънахме в дълбок сън. Спахме цяло денонощие, след което се размърдахме и с изумление установихме, че още сме живи.

Цял ден бродихме из града, а за финал нагазихме в дебрите на Киевопечорската лавра. Прибрахме се уморени и възбудени от приятните впечатления. Вечеряхме, побъбрихме за преживяното и си легнахме. Вече бях свикнал с обстановката в апартамента. На дивана до леглото ми блажено похъркваше Славик, а на стената неуморно тиктакаше старинен будилник и сякаш припяваше: Ки-ев, Ки-ев... Монотонната мелодия на часовника разказваше любопитни истории от живота на неговата стопанка. Заслушан в тях, неусетно заспах.

Събуди ме сърцераздирателен крясък, по-скоро вой на животно. Необуздан див вопъл нахлу в жилището и разлюля лампите.

На вратата някой оглушително чукаше.

- Лена, отвори, аз съм, Витя!

Скочих ужасен от леглото. Славик недоволно се размърда и сочно изпсува. Сестра му дотича от съседната стая и зашепна панически:

- Ставай, пак е дошъл!

- Кой? - попита той сънено. - Що за идиотски рев?

- Виталий, Витя. От една година сме така - проплака сестрата.

- Пусни го, нали го обичаш? Отвори му!

- Пие, напива се, а после псува и бие! За капак на всичко му е влязла муха в главата - твърди, че му изневерявам. Скитосва със седмици къде ли не, а после идва, проси пари, пада на колене и моли за прошка. Съвсем полудя...

- А ти прощаваш ли?

- В началото да, но вече се уморих. Прошката само го озлобява и става по-лошо. А е силен като бик, ще ме убие. Не може да си прости, че е по-слаб от спирта. Но на мен си го изкарва.

- Лена, отвори! Не съм ял от седмица. Ще умра, обичам те!

Страховит вопъл умъртви тишината. Вратите на апартаментите студено мълчаха. Никой не излизаше, нямаше дори признаци на шум. Неудържимо треперехме, а аз трескаво търсех решение на проблема.

- Да отворим! - предложих. - Ще види непознат човек и ще миряса.

- Ще помисли, че си любовник и ще те смаже. Пияният е по-страшен от лудите.

- Ако не ме пуснеш, ще се обеся! - крещеше зловещо Виталий и жалостиво драскаше по вратата.

- Този път няма да стане! - решително отсече Лена. - Нека мре!

- Ще го направи ли? - попитах плахо.

- Казах ти, че е луд за връзване. Няма да го пусна, не го обичам вече.

- Недей тогава! - измърмори Славик. - Няма да посмее, само се заканва.

- Обичам те, не мога без теб, отвори! - умоляваше с пиянски глас Виталий и вече откровено хлипаше.

"Как можа да се случи точно сега? Страхотен късметлия съм" - размишлявах съкрушено. - "Сякаш някой нарочно ме доведе в Киев в този момент." Тревожно се оглеждах и безуспешно търсех изход.

- Ще се обеся тогава! - изрева Витя. - Броя до десет и край!

Страхливо се сгушихме и зачакахме.

- "Наистина ще се обеси!" - светна ми ярка лампичка и ясно видях апокалиптичната картина. Някаква свръхреална интуиция раздвижи мислите. - "Решили са да приключат с него, въпрос на минути. А после и да се каят, ще е късно."

Отброяването започна и цифрата неумолимо наближаваше 10. Мозъкът ми болезнено пулсираше, но броенето не спираше.

- Девет... прощавай Лена, обичам те! - болезнено изръмжа отчаяният глас. Чу се задавено клокочене, после всичко утихна.

Лена и Славик стояха като втрещени, но не помръдваха. Заканата на Лена беше в ход. Тишината напрегнато звънеше и сякаш невидим ангел ме дръпна за ръката. Секундите стремително препуснаха.

- Ключовете! - извиках. - Бързо отваряйте!

Над стълбищната площадка, обесен на собствения си колан, здраво завързан за парапета на стълбите, висеше Виталий. От едрия заплашителен украинец нямаше и помен. Устата бълваше пяна, а очите напускаха орбитите. Зловещата гледка ни вкамени. Лена и Славик нерешително спряха и стреснато зяпаха.

- Хайде, помагайте! Да го вдигнем.

Скочих напред и прегърнах краката на обесения, после с последни сили го избутах нагоре. Тежестта на огромното тяло беше непосилна. Тогава, за жалост, бях доста хилав и разполагах само с пилешките мускули на гросмайстор по шах. Това доста усложни мисията. За щастие, Славик се включи в битката и примката малко се отпусна.

- Нож, може и кухненски! - почти заповядах.

Лена пъргаво изтича и след малко се върна с хладното оръжие.

- Браво! Дай го на Славик, ще се опитам да го удържа сам.

Славик се измъкна изпод масивното туловище, сграбчи стоманата, изкачи няколко стъпала, облегна се на парапета и започна да реже вертикалата на колана. След малко исполинът се свлече с трясък по стълбата и се стовари на площадката. Аз залитнах, паднах върху него и го прегърнах влюбено. Половината работа беше свършена.

Примката се оказа голям проблем. Беше доста стегната и не знаехме как да я стрежем, а времето отлиташе. Страхувах се да опитам с ножа, за да не прекъсна артерията.

- Да пробваме с ножица! Донеси някоя по-тънка! - помолих.

След малко вмъкнахме някак ножицата под примката и се опитахме да я отрежем. Най-после работата потръгна и примката се изплъзна от шията.

Нямаше явни признаци на живот, но сърцето още работеше. Натиснах гърдите няколко пъти и извиках:

- Кофа с вода! Студена!

Водата пристигна и аз безмилостно плисках обилни порции върху лицето и тялото на самоубиеца. Изведнъж си пое въздух и започна да се задъхва. Лежеше безпомощно, но вече дишаше. Замъкнахме го в хола, сложихме на пода един дюшек и го издърпахме върху него. Клетникът моментално заспа. Приседнахме на креслата и облекчено въздъхнахме.

Лена остана да бди над Виталий, а ние със Славик наляхме в себе си бутилка водка и буквално рухнахме.

Елена стана рано, взе душ, избра най-хубавата си рокля, завъртя се пред огледалото и щастливо се усмихна. Дори си затананика безгрижна мелодийка. Предстоеше ѝ първа среща.

Със Славик рязко скочихме и бързо навлякохме дрехите. Идиличното похъркване на спасения любовник определено ни плашеше. Мисълта за възможна среща ни хвърли в тих ужас. Грабнахме чантите и се втурнахме към вратата.

...............................................................................................................................

Няколко години поред питах Славик за житейското битие на влюбените гълъбчета и отговорът винаги бе неизменен:

- Обичат се и не могат един без друг! Виталий неуморно глези Лена, а тя майсторски върти харема и кухнята. Изобщо, образцов дом!

БЕЛЕЖКИ

1. Дебелата Маргарита (Пакс Маргарета) - кулата с най-голям диаметър в Талин, разположена край морските врати. Сега там се намира Морският музей. [обратно]

2. Кик-ин-де-Кьок - кула, която в превод на старонемски означава "погледни в кухнята". От горните етажи хората можели да надничат през комин в кухните на съседните къщи. [обратно]

3. Дългият Герман (Пикк Херманн) - кула, на която винаги се развява държавното знаме. По него може да се определя каква в момента е властта в страната. [обратно]

4. Петел на пън (Кяннукукк) - фирмен ликьор, при който на дъното на бутилката се утаява горчива захар. Някога съществувал и едноименен ресторант. [обратно]

© Гален Ганев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.04.2016, № 4 (197)