ЗА КРЪВТА НА ПИСАТЕЛЯ И КРЪВТА НА ЕДНА КЪРТИЦА

Георги Гроздев

web

1.

Един разказ на име "Кръв от къртица" в последните седмици и месеци размърда блатото на родната културна и литературна провинция. Една къртица и нейната кръв донесоха вест чак от "Америка" за текст, на който тамошни ученици ще правят разбор и ще откриват в него "неустоим хуманизъм". Включен е в учебник. Разказът е кратък. Една жена с неизлечимо болен син от суеверие и отчаяние търси "кръв от къртица". Била чувала, че помага за изцеление. Продавачка в магазин, въпреки че е на ръба на фалита и самата тя има нужда от утеха, проявява съчувствие към нея и се наранява леко, за да ѝ даде няколко капки от собствената си "кръв". След време отчаяната майка се връща с блага вест, символичните капки са помогнали. Финалът е зловещ, но сякаш остава "незабелязан" и до този момент - тълпа от хора чакат с ножче и шишенце в ръка пред магазина. От една страна, защото всеки от тях вероятно има неизличима мъка или иска непременно щастие. В днешно време нещастието и мъката са недопустими, срамни, тъй както и бедността е "недопустима" и скривана. Ще стигне ли кръвта на продавачката за всички? Не прилича ли чакащата тълпа на сбирщина от канибали? Или, от друга страна, групата от хора е символ на признанието, което дължим на онзи, който вземе да ни пожали в критичен миг и ни помогне с каквото има и каквото може? Както е казано - пред Бога един лев и един милион са едно и също, зависи с какво сърце ги даваш...

В интервю пред ТВ "Европа" Здравка Евтимова сподели, че когато е писала този разказ, зад гърба ѝ е имало пропаст. Виждала се в жената, която търси невероятното изцеление, но добре, че в действителност писателката се разминава с пропастта. Водещият Коритаров искаше тя да коментира края, той заговори за митовете, но Здравка каза, че просто не е била на себе си, когато е създавала този текст. Не може да каже докъде именно е стигнала и какво е имала тогава точно предвид. Тя спомена още, че разказът е "стар", като че ли с известно неудобство. В смисъл, че е написан отдавна, а има по-нови неща и романи, също превеждани. Според мен това му придава още по-голяма стойност - отдавна написан, но не "остарял" като тема и качество.

Искам да отбележа, че поводът за това есе е единствено и само споменатият разказ, както и концентричните кръгове от мисли и чувства, от размисли и сравнения, които той предизвиква в много по-широк литературен и нелитературен смисъл. Нямам за цел да правя оценка на цялостното творчество на Здравка Евтимова, което през последните няколко години се развива постоянно.

Причината за интереса ми е случайна и закономерна. Като писател и издател имам съприкосновения с разказа "Кръв от къртица", преди той да се превърне в рекламна междуконтинентална балистична ракета, изстреляна от другия край на земното кълбо.

2.

В своите записки първият балкански Нобелов лауреат Ива Андрич говори, че истинският писател би следвало да има вярна мисъл, последователен живот и чиста кръв. Отново "кръвта" се явява като залог!

3.

Здравка Евтимова ми се обади един вторник към 20 ч. от централна гара. Задържали я в Министерството на отбраната, където работи, за да превежда допълнително и едва към 20,30 ч. хваща влак за Перник. Ще пътува дотам около един час, влаковете се изчаквали, за да се разминат и така се бавят. Пита ме: "Чете ли какво се пише?" Не бях. Вече била "опръскана от един текст", чиято авторка харесвала.

Бързо се превръща в обект на завист. "Защо ли ми завиждат?", запита се реторично тя. "Да дойдат да видят къде живея." Дъщеря ѝ в момента е безработна, съпругът - също. Утеших я с нещо, което ми казваше Йордан Радичков по повод издевателствата над него заради една регионална награда на името на "Йордан Йовков". Дадоха му я, излъчиха интервю по радиото, а после я отнеха. Присвои си я отвсякъде съмнителният Марко Семов за "ранните" си разкази. Та тогава бай Йордан каза: "Георги, в България има хора, които никога не могат да простят на някого, че е талантлив." Има го и в книгата "Изчезващ вид. Срещи с майстори", 2013, издателство "Балкани", второ допълнено издание.

Здравка е колкото талантлива, толкова упорита и амбициозна. Но само чрез подобна междуконтинентална реклама у нас може да "влезеш масово" в главите на все по-невежата ни публика. Както във всички консуматорски общества тя консумира култура по само три начина - чрез праймтайм новините (рекламата цъфна там, сервирана като сензация), чрез екшън филмите, чрез поп (фолк) музиката. Думата "Америка" е воблерът (изкуствена рибарска примамка), която мами и дразни, и която веднага бе налапана, защото тапата потъна и рибата се хвана.

4.

Бедността не е за пред хората. Тя не е модерна, ако и да е масова. В най-бедната страна на Европейския съюз масовите медии са залети от игри и залагания на хазарт, непрекъснато някой губи, а друг печели. Това го няма и в Америка, макар да бях в Лас Вегас, Лос Анжелис и Сан Диего. Цялата страна България е едно казино и дори се знае кой е шефът на казиното, ползващо данъчни облекчения за разлика от останалите. Дневният ред на обществото е по байганьовски подменен от новите зависими собственици на медии, печатни и електронни. Така бедността пък е изтикана от престижни лайф теми. Лузърите са неприятни и миришат лошо. Когато обаче "Америка" ни съобщи нещо за нашите лузъри, ни става интересно и доста рекламно. Някъде даже писаха, че май най-после сме били получили световно признание.

5.

Вчера се срещнахме със Здравка Евтимова пред Народния театър "Иван Вазов", близо е до работното ѝ място. Подари ми новия сборник с разкази "Кръв от къртица", 2019, издателство "Жанет 45". Поисках да ѝ направя снимка за спомен с книгата, но тя отказа да е сама. Тогава помолихме една случайно минаваща жена да ни фотографира с телефона ми.

Тя е написала разказа "Кръв от къртица" през 2003 г. С него участва в конкурса на издателство "Балкани" на името на "Генчо Стоев" за балкански автор и го спечели в 2004. Мнозина днес ще се запитат кой ли пък е той. Автор на романа шедьовър "Цената на златото" от българските учебници по литература.

Първата награда и първото отличаване на разказа "Кръв от къртица" бе от издателство "Балкани".

Името Генчо Стоев чрез тази награда присъства в биографията на писателката Здравка Евтимова. Нещо повече - в лавината от медиен шум и прояви тя се появява с академично слово в Нов български университет на Трети март, където говори за чест и достойнство, видях го случайно в новините на телефона си. Но последната книга на Генчо Стоев се наричаше именно "Брод за достойнство"! В последните си месеци и години той беше загрижен за приемствеността и паметта като основни темели на културата. Дори предвиди появата на нов тип автор - нарече го всеяден бозайник, който ще замени "старата" плътна и пластична психологическа проза с набързо скроени четива, които ще се целят в по-ниските инстинкти на публиката, затова пък ще се търгуват. Вие, издателите, казваше той, ще търсите тези автори и ще ги създавате!

Само не можа да предвиди, че ще се появят автори като Здравка, които сами ще превеждат на английски разказите и романите си, за да потърсят нови измерения на своето творчество, които родната земя не им предлага. И дори ще започнат да пишат направо на английски. Макар професионалните преводачи по условие превеждат художествен текст само и единствено на майчин език. Ами ако тя превеждаше творбите си на руски или на някой скандинавски език?! Как тогава нашата публика щеше да научи за разказа "Кръв от къртица", щом рекламата нямаше да е от Америка?

Бате Генчо, бате Генчо... Да можеше и ти да влезеш за малко в някой американски учебник, та така да се сетят и за теб по-масово съвременните български читатели. Или Йордан Йовков да можеше... Неговият разказ "Грехът на Иван Белин" е първият български разказ, включен в световна антология на разказа, съставена от Томас Ман. Това обичаше да припомня Йордан Радичков. Именно той твърдеше, че писател са го направили учениците и студентите. Как да стане днес това, когато един студент се похвали публично по телевизията, че е завършил университета, без да прочете нито една книга.

В този смисъл при съревнованието с класиците на българската литература Здравка Евтимова има несъмненото предимство на живите автори. Любопитството на масовата публика отваря врати. Звезден миг, който бързо отминава, а и не се повтаря.

Какво ще открие обаче тази публика, като се взре?

6.

Наскоро излезе на френски език сборник с разкази "Кръв от къртица" в същото издателство "Супирай (Le Soupirail)", ("Прозорчето на мазето" - в превод), където беше публикуван и моят роман "Плячка" преди това.

...Когато издадох в един том романите "Плячка" и "Непотребния", на корицата на книгата бе цитат и от Здравка Евтимова за романа "Непотребния". Думи, които тя ми подари спонтанно, след като прочете романа:

Всеки българин, който иска да осъзнае в пълна мяра истината за собствения си живот и за онова, пред което е изправена България, трябва да прочете тази книга.

Поканих я да отидем като доброволци в социалната кухня в двора на черквата "Свети Кирил и Методий", организирана от омбудсмана, за да не бъда сам. Да нахраним "непотребните"!, казах.

Бяхме повече от десетина човека доброволци, за около час получиха храна към сто и шейсет човека. Подавахме на идващите гладни посетители порции с леща него ден. Смирените хора взимаха хляба със салфетката и пластмасовата лъжица, запечатаната топла кутия с леща и сядаха зад дървените маси в "шатрата на Мая Манолова", както ехидно била кръстена кухнята.

Бедността и гладът... Постоянни спътници на човешкия род. Наскоро бях на остров Родос по покана на Международния писателски център. Подобни благотворителни кухни там и въобще в Гърция има от годините на кризата, те не са само за изпаднали хора, а за всички. Всеки може да мине за един обяд, без да се срамува от това, ако прецени, че има нужда. Въпрос на солидарност и милосърдие. Милосърдието на омбудсмана у нас боде очите. Както неочаквано сработилата реклама с разказа "Кръв от къртица" поставя много теми в съвсем неудобно измерение. Нужда от подобни кухни има във всеки град, във всеки квартал на София.

Типът образи от разказите в новоиздадения сборник "Кръв от къртица" са сходни от разказ в разказ. Интригите са различни, но описваните типажи са на бедни хора, които се борят с безпаричието, липсата на бъдеще и надежда. Прототипи са бедните хора от Пернишко и от поречието на река Струма, хора от самото дъно на обществото. На безизходицата те противопоставят вътрешната си сила, а на околната грозота - вътрешната си красота. Обстоятелствата по правило са против тях, те губят битката, но печелят войната, защото опазват честта и достойнството си, вътрешната си хармония. Живеят трудно, ала в съгласие със себе си и с природата. Битът им е скучен, но писателката Здравка Евтимова го възвисява чрез мълниеносни метафори и сравнения. Така спасява текстовете си от баналността и от обикновения битовизъм като търси и намира възможност да проектира в по-широк, в небесен мащаб дилемите на героите си.

Това са те - типичните лица на неуспешния икономически български преход без край. Видях ги, български жени и майки, дето по двайсет и повече години гледат възрастни гърци или са домашни прислужници. Да е дошла една гръцка учителка да се грижи за някой български старец у нас?

Разбира се, извечното утешение на бедните и неуспели народи и хора е в тяхното вътрешно духовно богатство.

Именно от Америка обаче идва рецептата за успех. Има три условия: да не се срамуваш от произхода си, да си високо квалифициран, да потискаш импулсите си.

Героите в сборника разкази не се срамуват от себе си и от произхода си, черпят духовната си сила от семейството, от рода, от земята си. Проблемът е може би в квалификацията и импулсите. Затова и тяхното вписване в новите времена е трудно или невъзможно. Те остават в своя примитивен и искрен свят на любов и мъка, на истина и лъжа, на печалба и загуба, застинали като в красиви акварелни рисунки. Това са хора на страстта, на чувството. Те са пожалени и погалени от своя летописец - писателката Здравка Евтимова, с много нежност и съчувствие.

Със същата нежност и съчувствие тя посрещаше и пристъпящите към горещата леща по-млади или по-възрастни мъже и жени от нетърпеливата опашка, излезли сякаш от разказите ѝ. По лицата и по външния им вид човек би могъл да прочете много. Говорихме с нея, че всяка човешка съдба е един роман... Макар Достоевски да е казвал, че за обмислянето на един роман трябват поне десет години.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2019, № 5 (234)