ВЕЛИКАТА "ПРАЗНОТА"

Георги Гроздев

web

В нощното езеро на лотосите има още няколко случайни листа. Между тях пропадат отсрещните осветени като коледни елхи небостъргачи. Пулсиращите ръбове на балконите им, бягащите в тъмното разноцветни фасади, готовите за излитане като извънземни кораби бляскащи покриви променят реалността, разпознавана през деня по навик.

Последният им етаж е на дъното, а първият е станал петдесети. На друг небостъргач покривът стига до половината дълбочина, по-надолу продължава отразеното китайско небе и великата "празнота".

Стоях надвесен и замислен над бездната, а зад гърба ми дядо се караше на порасналия си внук да не прави като мен, за да не цопне вътре. Разбирах го по жестовете и тона.

Вероятно съм се взирал така сякаш съм си изтървал часовника в езерото. В метафоричен смисъл - да! Не и в буквален, от години не нося часовник.

В отблясъците на градските светлини човек става и лекомислен, но и замислен. Твърде материален, но и безплътен. В подобни мигове вярвам искрено, че древните китайски писатели без смарт телефони и модерни компютри, без интернет са знаели повече за себе си и света от нас, родените векове по-късно. "Съзнанието е нереално". "Няма нищо извън ума на човека, всичко е в неговия ум." "Освободи себе си от света и света от себе си." Търсели са решения за "десетте хиляди неща". Мислели са за ненаситните "девет дупки на човешкото тяло". Направили са си труда да ги преброят.

Защо днешният човек от пасбищата на цивилизацията върви покорно подир дявола, приел образа на парите? Защо хедонизмът е толкова необуздан? И такива мисли ме навестяват в загадъчните градски нощи, когато светлината извира или се дави.

Днес видях отблизо пеперуда върху красиво цвете. Снимах я, толкова беше опиянена от нектара му и не ме забеляза. Сега, като я разглеждам уголемена на екрана, виждам, че крилата й имат същите светещи сини пунктири, които извират от обърнатия с покрива надолу небостъргач в езерото с лотосите.

И пеперудата е част от загадката. Една убита пеперуда в миналото може да промени цялото бъдеще. Какво знаем за мистерията на света, който бил игра на непредвидими случайности?

Сутрин забелязвам върху последните листа из езерото, обагрени в трудно назовими цветове, да проблясват едри капчици. Дали в тях няма кодирани послания? Защо си мисля, че са просто бисери, забравени от нощта? А ако не са забравени...

Пространството и времето според китайците не са линейни. Мисълта на човека е с повече от три измерения. Тя може да посещава в миг най-отдалечените точки на Вселената. Става веднага, щом си го помислиш.

Недоумявам защо съвременната литература и култура продължава да се влачи от точка А до точка Б като парализирана костенурка, когато няма такива точки, никога не ги е имало, няма и права линия.

Сюжетите на днешните романи продължават да са линейни. Има читатели от просветените малцинства, които вече го осъзнават: живеем в многоизмерно сюрреалистично Мироздание. В пространство и време, които са относителни. По-относителни от Айнщайновата теория на относителността. Възможно е да пристигнеш в една точка, преди още да си тръгнал за нея. В романа ми "Ентропия" това се случва.

Цивилизацията на зрелището не уважава, а унижава писаното слово. Словото не може да се сравнява с образите, които извират дори от дъното на езерото с лотосите.

Ето защо си мисля, че дълг на литературата е да надникне в обратните дълбочини, където покривите са някъде там долу в загадъчната бездна на великата "празнота". Истинското творчество е убежище на мисълта във всичките й форми. Така е било от вечни времена в древен Китай. Така е днес и не само в Шанхай, стига да има "мисъл".

Езерото с последните лотосови листа събира в себе си много по-голяма реалност от небостъргачи, отколкото могат да се построят в действителност върху повърхността му. Как успява? Като ги отразява в дълбочина.

Цивилизацията им ме интересува още от юношеските ми години. Не само защото тяхното светоусещане е различно от елементарната Евклидова логика. Те не си представят времето като нещо, което може да се разграфява и мери, а шест века преди европейците изобретили часовника.

Не се вторачват къде точно е било началото, къде е краят, а и не ги търсят. (Смятат часовника за неподходящ подарък, напомня за броените ни дни.) За разлика от гръцкия "логос" не поставят човека наравно с Мирозданието. Интуативно са по-близо до мистерията на света.

Ние сме само част от кръговрат, който е непознаваем. Времето няма начало и няма край. Часовникът е полезна играчка. Човекът е само част от загадъчното Мироздание. Може би не най-важната негова част.

Погледнах с разбиране към нощното небе. Нещо проблесна като раздухан въглен между разклатените от вятъра бамбукови стебла. Луната беше изгряла тихомълком зад гърба ми.

септември - октомври 2015, Шанхай

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.03.2016, № 3 (196)

Из сборника с есета на Георги Гроздев "Свое и чуждо. Китайски разкази и загадки" (под печат).