У НЕЯ ИМАШЕ НЕЩО АНТИЧНО
Думи за Вера Мутафчиева (28 март 1929 - 9 юни 2009)

Георги Гроздев

web

Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда? - попитах Вера Мутафчиева.

- Работата ми и моята работоспособност. Нямаме право да търсим източника на собствената си енергия извън нас, абсурдно е.

- Какво е за вас Времето?

- Личното ми, съвсем недоказуемо усещане е, че то представлява не линия, а точка, която побира минало, настояще и бъдеще. Подреждаме ги изолирано за по-просто опериране на мисълта ни.

Така мислеше тя през 1999-а, същите разбирания за Надеждата и Времето изповядваше и до последните си дни през 2009-а. Докато се стягаше за болницата, се чухме за пореден път по телефона, помоли да отложим срещата ни за "след това"...

Тогава й казах: "Вярвам, че има невидим свят." А тя отвърна: "Не знам какво има и какво няма, но мен ме няма." Имаше предвид сериозността на положението. И друг път говореше за удобството на човека да няма бъдеще, за човека, който е стигнал предела. Често казваше с въздишка: "Аз си свърших работата."

Знаем колко много самозванци родиха новите времена. Свидетел съм като издател и приятел на Вера Мутафчиева на постоянния читателски интерес към творчеството й. В "Балкани" се появиха есетата "Нека се сбогуваме с ХХ век", есетата "Навиканите Балкани", томът с избраните й интервюта "Засега". Интересът към Вера Мутафчиева е белег за изобличителното присъствие на хора и творци като нея спрямо общия мизерен фон. Непрекъснато подмокрящата се от жълти сензации и скандали епоха на плячката и ментетата все пак не можа да угаси пламъчето на отдавна забравения възрожденски дух. Броя на пръстите на едната си ръка познатите, които не се оплакват. Вера Мутафчиева е една от тях. В нея има нещо сурово, сдържано, антично. У нея е много живо задължението, дългът към духа на миналото, но и към настоящето и не поради квалификацията й на историк само. Тя е твърде умна, за да се чувства спокойна и еднолинейно безметежна по повърхността на тези глъбини, по които е била обречена да се носи. Обречеността й кодира и нейния работохолизъм. И отворената й за нежност и съчувствие душа.

Вера Мутафчиева не е битов писател. Нейният лиризъм и финес на повърхността идват от доста голяма по дълбочина подводна вълна на тъй редкия за нашите земи интелектуализъм. Загребано е до самото дъно на нещата. До тяхната същност.

Твърде късно се запознах с гранддамата на българската проза и всъщност много навреме - беше пролетта на 1998-а. Тогава тя ми каза, че който се е посветил на писателството, си остава да края на дните си самотен. Дълги години бяхме съседи по местоживеене, а на последната Коледа, въпреки трудностите с придвижването си, направи голям жест, като ни гостува. Разменихме подаръци, обичаше хубавата домашна ракия. Беше студено, снежно, хлъзгаво.

Бях й предложил тридесетина въпроси за разговор и тя се съгласи. Минаха месеци, но внезапно, преди юбилея си на 28 март - тогава стана на 80, ми обясни, че е взела друго решение по въпроса за въпросите и отговорите. Макар да имаше желание да направи изключение именно за списание "Литературни Балкани", на което помогна като член на издателския съвет на националния дарителски фонд "Тринадесет века България".

Нямаше въпроси, които да засягат темата за досието й. Тя не се боеше от миналото, говореше за умората и отегчението, които я навестяват. Понякога го казваше: "Защо съм написала всички тези книги?" Отчаяна или разочарована от плиткоумието и лековерието на масовото обществено мнение.

Много пъти сме говорили за българите от началото на ХХ и началото на ХХI век. Как така онези българи даваха непрекъснато и пак имаха, като изграждаха училища, читалища! Как така днес все грабим и вземаме и все не ни стига, и все нямаме и закриваме училища, читалища, болници! Вера Мутафчиева смяташе приказката за пословичното българско трудолюбие за фантасмагория. Новата българска самоличност поставя трудни въпроси с още по-трудни отговори. Като писател и историк, разглобявал и разкривал алгоритъма и на кърджалийското, и на нашето време, тя нямаше илюзии, че светът ще има време да ни чака 500 години да се помайваме. Тя смяташе отдавна познатия манталитет за гибелен, ако не преоткрием себе си, съседите си на полуострова, ами замижаваме в очакване промяната да ни отмине. На Гергьовден малко късно, към 23 часа, звънна да ми честити името и празника. Опитвала през деня, но не ни открила, пътувахме. "Пожелавам ви здраво да работите. Като работи човек, полека-лека тръгва по течението и по-леко преодолява мъката. Обичам ви и вас, и Женя, и внуците ви, на всички ви желая добри дни."

Беше трогателна, сериозна, усещах всяка нейна дума с кожата си, особено това "обичам ви" тогава ми прозвуча като прощаване. Тя беше загубила дъщеря си твърде млада, ние - по-малкия си син. Тази мъка ни сближаваше по особен начин.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.06.2009, № 6 (115)

Други публикации:
Монитор, 11.06.2009.