ИЗЧЕЗВАЩ ВИД. СРЕЩИ С МАЙСТОРИ

Предговор

Георги Гроздев

web

Отдавна...

Отдавна, отдавна имам чувството, че вървя подир стъпките на един отиващ си свят. Застигам го съвсем за малко, а той вече е изчезнал или изчезва пред очите ми. Май съм закъснял или съм подранил и вече не мога да се срещна с него, без да се разделя с хора, творби, мисли, чувства, надежди... И това не е свързано само с политическите катастрофи и промени. По-дълбоко е от тях.

Определям книгата, макар и условно, като документален роман, тъй като персонажите са във взаимна връзка, има единство на място и време, разкриват се съществени черти от характерите им. Освен това е налице и интригата, която ги вкарва в приключение - моят документален разказ.

Нашата идентичност
(или още няколко думи за това, кои сме ние преди и сега)

1.

Разказвам за големи български писатели, оставили своя следа в съвременната българска литература и култура. Влезли вече и в учебниците. А чрез тях и за това кои сме ние - преди и сега. Кой ли се интересува днес от това? Надявам се най-напред за себе си (а след това дано и за читателите), да открия какъв е ключът за оцеляването им във времената на "социалистическия реализъм". Не искам и не мога да ги съдя, а да се приближа до тях с уважение и доверие. Те бяха откровени с мен дотам, докъдето им е било възможно или докъдето са искали. Оприличавах ги на странни гущери, изпълзели за малко на припек и после изчезнали. Известно време живях с друго заглавие на тази книга - "Динозаврите". След време то ми се стори примитивно и малко обидно.

Намирах в общуването с тях утеха, подкрепа, солидарност, приятелство. Видях ги в последните години от живота им. Тогава суетата и честолюбието може би отстъпват по-лесно пред трезвата равносметка и смирението. След преобръщането на световете, настъпило подир 1990, те погледнаха към времето на своята младост и зрелост в обратна перспектива. Сравнението между минало и сегашно, предчувствията за бъдното бяха постоянен предмет на разговорите ни. Изпитваха известна увереност за съдбата на творчеството си в далечното бъдеще, ако България я има. Това "ако" беше единодушната им тревога, каквото и да означава.

Техният професионализъм е бил поставян на неистово изпитание. Никога преди това човекът не е подлаган на подобен натиск, за да се подчини на безапелационни догматични схеми. Още с появата си като зрели хора и творци на белия свят те хлътват в капан. Какъв друг начин за физическо и творческо оцеляване са имали, освен приспособяването? Как да си изкараш прехраната, ако отхвърлиш публично реда, закован с безскрупулна жестокост и сила? Или напускаш страната, ако ти се отдаде възможност, или оставаш в плен на вътрешната емиграция. Или поне външно служиш на Новата вяра, какъвто е масовият случай. Или откровено и от сърце влизаш в новата си кожа, особено ако има изгода от това. Появява се кастата на номенклатурата, която взе успешно поредния исторически завой на 180 градуса. Тя се преобразува в успешeн предприемач-капиталист и то с фантастичен първоначален капитал, макар с "неизвестен произход".

Това стана пред очите ни, докато улицата крещеше "свобода" и "демокрация", както и "който не скача, е ченге". Разбира се, има и изключения, които се броят на пръсти. Тъй започна нова епоха - епохата на плячката, когато се решава кой да има и кой да няма.

И когато не само писателите, а и хората на духа, стават все по-непотребни и излишни. Освен ако успеят да се продават масово на все по-тъпия масов вкус. Освен ако срещнат меценати, спомоществователи сред новобогаташите, нещо, което изглежда засега още по-невъзможно от предния "спасителен" вариант.

2.

Алтернативното художествено мислене в онези години търси ниши, които няма да бъдат санкционирани, така че и авторът да оцелее, и творбата му да види бял свят. Бягство в историческата тема, в иносказанието, в книгите за деца, в превода... Играта на котка и мишка по правилата, за които пише в "Поробеният разум" полякът Чеслав Милош още през 1953 г., продължава непрекъснато. Какво е "кетман"? Да се реализираш въпреки преградите. За да оцелееш, търсиш да намериш "нещо" в себе си извън официалната версия, стремиш се да изградиш свое вътрешно укрепление, вътрешна съпротива. Слушаш вътрешния си глас. Там е работата, че да си на страната на котката, е по-изгодно. Половин век дресировка създава наистина "нови" хора - цинични, алчни, страхливи, мързеливи, лъжци, подлеци, крадци, за които да натопиш близкия от правоверност или за да си оправиш положението, не е доносничество, а част от играта. За първи път в човешката история доносът е добродетел.

Когато си в капан, не е нужно да си много умен, а да си хитър, за да се измъкнеш. Учените и творците са превърнати в сервилни слуги. Мащабът на личностите се смалява. И понеже откритото прокламиране на "ерес" е равно на самоубийство, верноподаничеството в неговите външни и дълбоко вътрешни прояви процъфтява.

Спонтанността, красотата и пъстротата на изкуството е невъзможно да съжителстват със Страха, който се насажда всяка минута. Онези, които се съмняват в Новата вяра (руско творение), са предатели. Подозрението към всеки жест, дума, усмивка, мимика, текст поражда невиждан глад за красивото, изненадващото, тайнственото, които все повече липсват в действителността. Градовете се пълнят с еднакви сиви блокове, а главите - с подобни на блоковете мисли. Книгите може би са отдушник, макар че писането им се подчинява на строги предписания. Едно от тях е, че партийността трябва да тържествува, другото - положителният герой трябва да се утвърждава. Доколко писателите, за които разказвам, са били в Новата вяра и доколко извън нея? Как това е повлияло на творчеството им? Дали нашите автори не се съмняват в новия ред, дори когато понасят удари от него. Трябва им много време, десетилетия, за да еволюират до критици и отрицатели на този ред. Наложен със сила отвън и пак по същия начин отменен де факто, каквато и да е версията за "нежните революции". Соцреализмът е отхвърлен още през шейсетте години на миналия век от поляци, чехи, унгарци. У нас му се принасят жертвоприношения до последно. По същата причина, поради която лявата партия днес има най-много милионери в ръководството си и това не притеснява нейния все по-остаряващ и обедняващ електорат. В крайна сметка самосъзнанието на българското общество (най-силно парализираното в Източна Европа от руските догми), не е на нивото нито на полското, нито на чешкото или унгарското. Вече двайсет години след промените въпросът над въпросите отново е за идентичността на българина. И си остава открит! (В публичното пространство безсрамно циркулират рециклирани икони от времето на соцреализма. Както и новосъчинени с обратен знак - тяхно огледално отражение. Но това е друга тема - за вътрешната съпротива на социума, който се развращава и деморализира, довежда до апатия (също като едно време), за да има мегдан за познатото старо хорце - една напред, две назад. Така ли всичко трябваше да се промени, за да не се променя нищо?)

3.

Белязаните с божия знак на таланта са поставени на жестоко изпитание - ако са страхливи, ще бъдат и бездарни, защото ще се разминат с истината. Ако не искат да фалшифицират дилемите, те се ориентират къде не е чак толкова опасно. Генчо Стоев и Вера Мутафчиева запазват самоуважението си в дебрите на историческите теми. След като Генчо Стоев е ударен и изключен от играта за назидание. Престава да публикува от 1954 до 1964 г. Макар че е антифашист и политзатворник, той остава "единак" и чужд на идеологическата конюнктура до края на социализма. След като Вера Мутафчиева е приела сътрудничеството с тайната политическа полиция, но е написала две години преди това най-превеждания и досега български роман "Случаят Джем". Тя е секретар на Съюза на българските писатели от 1982 до 1986 г. Ивайло Петров дебне изгодни моменти за разхлабване на примката, но в същото време е десет години (1973-1983) съветник към Съвета за духовни ценности на Държавния съвет, председателстван от Първия човек. Радичков е съветник от 1973 до 1986 и заместник-председател на Съюза на българските писатели от 1986 до 1989 г. Георги Мишев на свой ред се прави на шут на спецплажа за писатели, за да не излезе, че е много умен и... опасен. Всеки оцелява като упражнява кетмана по свой начин. Всички надживяват социализма, а са го смятали за вечен.

Май това е най-голямата им изненада.

"Знам кой е пътят на истината и доброто, но следвам пътя на злото и лъжата, за да оцелея" е основният закон във всички деспотични и затворени общества.

Този закон е водоразделът. Според него любимите ми писатели, за съжаление, преминават от другата страна на реката. Те не са идеални. Те са изключително надарени хора със своите големи и малки недостатъци, които не забравят таланта си, и въпреки тегобите на времето успяват да оставят своя знак за това Време, така че да бъде забелязан и от следващите. И се превръщат в едни от малкото меродавни свидетели. Милиони бяха дълбоко и лично засегнати, но останаха анонимни завинаги.

В новите времена сравнението със съседните балкански литератури, да не говорим за европейските и световни образци е съвсем свободно, а и задължително. Постепенно става ясно, че сравнението не е в наша полза. Не знам през последните години да има литературоведско изследване в тази посока, знам само, че има факти, които бодат очите. Както и преводи на балкански и европейски автори, не малко от които и в издателската поредица "Балканска Библиотека". Впрочем нашите автори следяха поредицата на издателство "Балкани" с искрен интерес.

4.

Съмнителността и подозрителността към автора се разсейва, ако е спипан в мрежите на властта, видими и невидими, санкционирани включително и с личното предпочитание на Първия. На писателите се възлага духовната охрана на "ограденото общество". Радичков признава - бяхме като "кираджийски коне". Излизането "навън" се контролира. Външното влияние е плашещо и опасно, то е диверсия, води до разлагане.

(Става дума за автоцензурата. Тя процъфтява и днес и то сред много по-широки среди. Отново и отново е сериозна грижата за хляба. Сега тя е в комбинация с финансовия сатър, може би по-жесток и от политическия. Йезуитската ситуация е с друга формула: избор между свобода или хляб. Затова ли в новите времена свободата мутира в слободия и за мнозина отдавна е излишно бреме? У нас и поамериканчването, и съветизацията стигат до комични или трагични крайности, но никога до чистота на образеца.)

Охраняването на тържествената официална версия с "всички" средства предполага и адаптирането към нея. За някои заговорът на мълчанието продължава и до днес. Успехът, кариерата се протежират и от други фактори, а не само от таланта и резултатите. Фаворитите са медийно преекспонирани, между които и някои от нашите познати. Разказват поучителни истории и имат атрактивна публична версия, която не е съвсем искрена с публиката.

Те не са това, което изглеждат в медиите. Какво да се прави, йезуитщината на времето създава нужда от кумири и от развлечения. Както и сега, само че защо непрекъснато кумирите и развлеченията стават все по-примитивни?

Хватките за задушаване на инакомислието и дисиденството у нас са по правило успешни. Верноподаничеството се заплаща щедро, ала по диференцирана тарифа. По-предпочетените са обект на завист и интриги. Недостатъците на хората са полезни за системата и тя ги насърчава. Удобните и употребените, онези, които са винаги мнозинство и се страхуват да имат критично мислене към действителността, са най-предпочитаните в тази действителност. Битът е като дръвник, на който с удоволствие те полагат умните си или глупави глави.

5.

Между тогавашното и сегашното време има дълбоко, антагонистично противоречие. За точно определени среди е важно пропастта да се размие и "забрави", да се покрие с носталгия по "живковизма". Миналото се охранява в ледници от мълчание, а ключът отдавна е хвърлен в морето. Нали мнозина са обладани от нов страх, страха от правото на избор и лична отговорност, който неизбежно носи риск и несигурност за разлика от онези "сигурни" времена. И днес свободното мислене не е безопасно, то пак се преследва, само че с други средства.

...Само един се измъква от клопката, от задушаващата прегръдка на партията-държава. Той извървява своята еволюция или Голгота: от турстическите разходки с Първия до есетата и коментарите по "Свободна Европа" и Би Би Си. Един талантлив български писател проговаря с езика на неродената още опозиция публично, така че да го чуят всички извън страната и в нея. Още няма място за него в учебниците. За да "влезе" той, трябва да "излезат" други. А те са тук, и мястото им се пази, и връзките им са живи. Георги Марков загина от отровна съчма в Англия в разцвета на творческата си и гражданска сила. (Той беше прозрял много по-рано от нас, живеещите в "лагера", безмислието и на консуматорската стихия, която днес ни залива обилно, с малко буквалното прозрение: "Съвестта на Запада е куп лайна".) Писателите, за които разказвам, до един са дълголетници и времето им отпуска всички шансове да напишат книгите си. Включително и онези книги, които са премълчали, ако са ги премълчали.

Дали тяхното изпитание е по-малко?

30 април, 2011, София

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2012, № 7 (152)