Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАПИСКИ ОТ ОСТРОВ РОДОС

Георги Гроздев

web

I am a stranger a sojourner with you
Genesis 23:4

1.

Харесва ми това изречение от Библията, изписано заедно с името на архитекта на сградата на английското адмиралтейство, в което сега се помещава Международният писателски център. По покана на центъра се намирам в непознатия до този момент за мен остров Родос.

Човекът е изпълнил своя професионален дълг, но е оставил за спомен и едно изречение. Когато го прочетох, се замислих, че през годините, в които съм бил като писател или издател, или журналист на толкова различни места на Балканите и по света, а и на много повече места в България, всъщност съм бил в някаква степен непознат и пришълец. Макар да съм намирал впоследствие добри познати и приятели.

Питам се в ранната родоска утрин, докато цялото Егейско море е дошло под прозореца ми заедно с турските планини на гърба си, но и с всичките си гръцки острови, включително и дванадесетте "додеканезки"... Питам се не е ли човек непознат за света още от мига на раждането си, не е ли пришълец още с първата си стъпка, с първия си плач на този свят?

Обитаваме света географски и телесно, пребиваваме тук и там, накрая изчезваме към звездата Сириус, според моята теория, тъй като душите ни, вече не само според мен, но и според египетските жреци, били пристигнали оттам. С математичeска точност пирамидите са обърнати точно към тази далечна звезда.

...Или се разтваряме в синята безкрайност на егейския хоризонт. Отвъдният свят е недостъпен за сетивата ни, но съществува и може би само молитвите ни, мислите ни го достигат, докато и ако има още някой там в неизвестното, който искаме да ни чуе. Който иска да ни чуе...

 

2.

От светилището на Зевс на билото на хълма, където се озовах вчера, се вижда, докъдето поглед стига, огромно синьо пространство. Особена е красотата на това море, отразена огледално в също тъй красиво, свободно и безкрайно морско небе. Морето и небето си принадлежат.

В това ли нежносиньо небе и в тези ли тайнствени мастилено сини води са потънали следите на хиляди и милиони човешки съдби? Изчезналите все пак са оставили нещичко след себе си за родените след тях...

Като един късен пришълец аз се опитвам да разчета някои от следите им. А дали не търся напразно? Дали и времето не е фикция, измислена от човеците? То е, което веднага изчезва, щом съзнанието ни изчезне! Светът не е толкова лесен за амбициозната човешка логика.

Винаги се радвам на всяка нова подробност, внимавам за всеки знак на мястото и времето.

...Ето следа от порта. Обкована с вече ръждив и прояден метал, това е дебелата дървена входна врата на Замъка на рицарите на Свети Йоан Кръстител. Пробита е на много места от молците на времето, през нея днес влизам и аз в огромния каменен замък на Великия магистър. Замъкът е тук, но деветнадесетте велики магистри, управлявали остров Родос повече от двеста години, са се изпарили. Четиринайсет от тях са били французи. Има само спомени, непълни спомени, изчезнали документи, откраднати от невидимата ръка на забравата. Дори законите, писани от тях, не са намерени.

Обичам израза "треви на забравата", но тук бих го сменил с "води на забравата". Всичко сякаш е потънало в безбрежното и кротко море. Значи изгубеното все пак е наблизо, само трябва да се гмурнеш и да издържиш до дъното, където накрая всичко велико се утаява...

Вчера, приятно уморен и омагьосан от магията на мястото, в края на разходката в стария град, под внимателното наблюдение на бойните кули и ръждясалите дула на топовете, върху един от тях спеше ръждива котка, приседнах на пейка под белокори дървета. Същите като в Жонгшон парк в Шанхай, през чийто клони се наблюдавахме със свещената за китайците Луна. От пейката зърнах през клоните гълъб да чисти перата си с клюн, докато се разтварях в тишината на миналото. Сякаш бях прегърнат от магията, която е създала и онези майсторски мраморни скулптури в Родос. Тази магия е сътворила мраморната композиция на Лаокоон и неговите двама синове, оплетени до задушаване от огромни змии. Изпратени били от Зевс и боговете за наказание. Историята на цивилизацията ни, историята на изкуството е невъзможна без тях.

От древни времена и най-прозорливите, и по-обикновените хора, изглежда, са знаели, че не е наша работа да се бъркаме в делата на боговете. Жрецът Лаокоон искал да предупреди съгражданите си за коварството на троянския кон с притаените вътре в дървения му корем вражески войници. Боговете го наказват заедно със синовете му да загине заради дързостта си. Кой е той, че ще променя отреденото от съдбата. Затова и Троя пада! Защото е трябвало да падне...

 

3.

Съвременният Родос е усмихнат и приветлив, отзивчив по балкански, малко фамилиарен и с всички ориенталски знаци, видими с просто око - изоставените боклуци по улиците тук-там, започнати и зарязани сгради и то на първа линия край морето... Хаосът далеч не е само български патент, той е част от цялостната атмосфера, тъй типична за Балканите и Изтока. По-точно за онези места от тях, които са били по няколко стотин години под османско владичество.

Водата в писателския център не е за пиене, годна е само онази от магазина. Докато летях с "Егеаеър" над островите с малкия витлов самолет, в третия ден на ноември 2018, небето бе бистро и въпреки височината можех да правя снимки с телефона си от прозореца. От високото се чудех на две неща. Как жителите на скалистите и голи острови се снабдяват с електрически ток и вода. Отгоре къщичките им приличаха на разхвърляни бели оризови зърна, там в заветите между два хълма или в уюта на малкия залив. Стратегия още от древни времена, за да не бъдат забелязвани от пирати и нашественици, а и да са наблизо край река или рекичка. Останалото е безкрайната и безжалостна красота на Егейско море. Дори си мислех какво ли щеше да стане с нас, ако по някакъв фантастичен начин ние, българите, бяхме сме озовали с конниците на Аспарух на тези острови вместо пред планината Хемус? Дали нямаше просто да се издавим или да погинем? Защото друг е нашият поминък и манталитет, друга, райска е нашата земя и нашето място под слънцето. Защо обаче от самосъжаление или от безпомощност я напускаме? За да бъдем сити слуги в по-богати държави, или за да се учат и образоват все повече млади българи. Нищо не е еднозначно. От самолета ми се вижда ясно само едно - колко щедър е бил и още е щедър Бог към българите, щом не ни отнема земята. При нас трудно ще се роди Лаокоон, който да иска да предупреди! Може би затова Зевс още продължава да ни обича...

 

4.

Седя на огромни порести камъни от времето на минойците и ахейците, първите заселници по тези острови от преди хиляди години. Според митовете преди тях са били телхините, синове на Океана. Телхините имали голям талант в изкуствата, свързани с огъня и метала, а също и с магията.

Обърнат съм към изгряващото слънце. Останали са само няколко каменни следи от Замъка на Зевс, тогава Родос е бил в съюз с Атина. Съюзите на Родос от древни времена са следвали изгодата на търговията. Не всякога са улучвали точния приятел в критичен момент, макар векове наред да са го правили успешно, въпреки предизвикателства и завистта към техния богат и от корабните мита остров.

Сега сакралното място, където съм, е само удобен връх на хълм, на който има сателитни антени. Откривам едно по-закътано ъгълче, зад телена ограда надничат три кози, гъски, патици, кокошки, пуйки - малко частно стопанство. Перспективен парцел, ако на него се построи многоетажен хотел. Човекът е настанил тук домашното си стопанство, явно поради липса на друга възможност.

С една от козите следим жълтия диск на слънцето и премигваме срещу него. Козата е брадата и е възможно да е козел. Какво ли си мисли този козел или коза за третия пол, за който все по-често срещам тестове на компютъра си: отбележете пола си: мъж, жена, друго?! Какво друго да бъда, ако не съм мъж и жена? Може би извънземно от Сириус?!

В Народния театър "Иван Вазов" в София гледах няколко пъти семейно и с цяла редица мои познати "Козата или коя е Силвия?" от Едуард Олби на камерна сцена. Накратко сюжетът на впечатляващата пиеса разказва за влюбването на известен нюйоркски архитект в случайно срещната коза. Защо? Само в нейния поглед намира топлина и разбиране. Сближават се и дори прави секс с нея. Объркан, споделя с приятеля си журналист, че не знае какво става с него. Постепенно и семейството му разбира: синът му е с неизяснени хомосексуални наклонности, а съпругата накрая убива въпросната коза. Действието е съпроводено с много смях и ахкания от публиката, атракцията е голяма, билети се поръчват месеци предварително. По този повод мога да кажа, че един приятел на друг мой приятел се разведе с жена си от ревност към домашното им куче, як и расов екземпляр. Винаги, щом я видело, то се възкачвало на гърба й с мерак. Съпругът заподозрял нещо. Кучето си е куче и вероятно не е могло да пази тайна. Никак не е смешно!

Едуард Олби неотдавна почина, но когато бе още жив, той идва в София. Забелязал нещо особено в израженията и погледите на някои минувачи, даде интервю в този смисъл наред с коментар за другите теми, които пиесата съдържа. Дали някой не му е подсказал, че по нашите земи любовта към козите не е непозната. Неговата тънка ирония обаче не бе схваната напълно. Направихме се, че не се отнася за нас, а само за пастирите от далечното и диво минало.

...Седим и гледаме с брадатия козел, нека бъде козел, диска на слънцето. Изгревът все повече идва.

Зад гърба ми прошумоляват заради морския бриз листа на смокиня, в росната трева лази малко охлювче с много нежното си ходило, то пасе, търкалят се и бели празни черупки от едри охлюви край струпани камъни. Камъните са много здрави, но са с шупли и морски камъчета в сърцевината си, като че ли са расли в морето.

Малка кафеникава птичка стърчи на трън, а зад нея е хоризонтът на още един ден. На този фон, за който тя въобще не се замисля, птичката изглежда като изваяна и вечна. Гларуси със сива униформа ни наблюдават отгоре с едно око. Коремите им се белеят, даже блестят от кòсите лъчи на слънцето, което още се въздига. Мравки копаят канелена почва изпод зелена трева и кръговете на мравуняците им с дупка в средата изпъкват веднага. Мравките се трудят рано-рано целенасочено и упорито. Какво ли мислят те за Слънцето? Промъкват се през утринната роса, разсипана като сребърен прах.

Камъните са вечни, но тревата е жива. Камъните са вечни, но не съвсем. Върху един от свещените каменни кръгове с отвор в средата клечи врана, кълве си сутрешните подробности. По-късно тя ще кацне на една палма - невъзможен за България пейзаж. Вярно е, че камъните са по-издръжливи, но не и неразрушими. Живото е в кръговрата, а камъните сякаш не са. Те остават за много по-дълго, но и те изчезват и то безследно. Защото не могат да се възпроизвеждат. Ето Зевс вече не е на мода, а враната, козите, мравките, охлювчето, хората пак са тук, защото ние раждаме своите наследници, оставяме след себе си себеподобни. Докато камъните упорито и търпеливо само чакат края си. Така си мисля в момента...

Древните гърци казвали, че има две важни неща, които са достойни теми за истинското изкуство - това били кръговратът и божествените неща.

...Жълтото слънце се надига все повече и повече и наднича над всичко живо и мъртво, което е било и ще бъде под неговата вечна власт. Макар астрономите да са на друго мнение. Какво ни засяга бъдеще след няколко милиона години?

Гигантските сиви кактуси, огромни като кули, палмите с острите си и красиви листа също му се радват. От пристанището тръгва бял кораб, след малко - летяща моторница. Корабът пуска сирена, все едно африкански бивол изрева, нападнат от лъв. Само дето биволът е черен, а не бял.

Всичко се вижда от билото като на длан или като на филм. Белите гръцки къщи, кръста на църквата и полумесеца на джамията. Крепостните стени и бойните кули на модерната за своето време Родоска крепост. Над всички се възвисява мащабната кафява сграда на "Казино Родос". Ако в античните времена или в средните векове хората са имали нужда от идоли или вяра в нещо, сега и едно казино май им е достатъчно. Историята на Родос помни причините за гибелта на острова - разгул, пирове, оргии, власт на хазарта, безмерни удоволствия. Дори Великият магистър с безпрекословната си власт не е могъл в петнадесети век да се справи с проститутките. Те имали сериозна подкрепа от клиентите си. Примирява се да бъдат настанени поне само в един квартал, а не да са навсякъде из града Родос. Същият този Велик магистър на рицарския орден не се предава на турците, а ги побеждава многократно освен последния път в 1522 г. Разбива флотите на Александрия, на Триполи... Проститутките обаче си извоюват от него още едно право. Почтените жени не искали да живеят в съседство с тях. Тогава се приема нов закон. Той повелява следното: който не иска такова съседство, е длъжен да купи къщата на проститутката, за да се отърве от нея, а не просто да я изгони оттам.

Казиното е нетипична постройка за традиционния пейзаж, но потребна. Властта на парите, а не на силата на Зевс е проникнала отдавна и в брадата на колегата ми по философия - козела от върха. Пиша го, но не вярвам напълно в тази мисъл. Не ми се иска да е така. Вероятно ще заколят козела, щом няма как да дава мляко за сирене, а и все някога ще се провали от старост при разплода на козите, точно за което го хранят сега? Усещам как потта никне по кожата ми. Очилата ми и те се изпотяват.

Забелязвам доста изсъхнали стъбла на огромни кактуси, умрели от старост. В порести камъни стърчат сиви тръни. Навеждам се да разгледам тревата, по-различна е от българската. Спомням си, че някои от тези видове треви ги имаше и по двора в къщата на село, където живях при баба и дядо известно време. После тревите изчезнаха от очите ми. Все пак съм в южната част на Егейско море, в Средния изток, на има-няма двеста километра от остров Кипър, на петнайсет километра от турския бряг, на четиристотин и петдесет и шест километра по въздуха от Атина. Не съм край планината Хемус, Стара планина, Балкана - дала името и на полуострова ни.

На този полуостров с братята гърци сме съседи и приятели. Те бяха първите, които подкрепиха идеята на основаното от мен в 1991 г. издателство "Балкани" - да се създаде "Балканска Библиотека" с автори от всички страни на полуострова. Най-известните, като започнем с нобеловите лауреати Иво Андрич, Георгиос Сеферис, Одисеас Елитис... Техни бяха насърчителните думи, че "това" само българите могат да го измислят. Защото ние търсехме диалог и приятелство със съседите, а пък съседите често са обърнати с гръб. "Балканска Библиотека" стигна сто издания напук на половинвековната изолация на полуострова.

...Още не съм подарил на библиотеката в Международния писателски център книгата си с интервюта на български и английски с първите двайсет автори от поредицата. Както и екземпляри от преведения на гръцки роман "Плячка", публикуван в атинско издателство. Когато го направя, ще разбера, че в Центъра познават издателство "Балкани" и литературното му списание. Няма как да не спомена за "Литературни Балкани", излизало на хартия три пъти месечно по триста и двайсет страници девет години. Специалният му брой, посветен на новата гръцка поезия и проза, ме причаква на един от рафтовете в библиотеката. Пристигнал е тук доста преди мен, изпратен от Здравка Михайлова, най-добрата преводачка от гръцки на български език. В момента тя е пресаташе в нашето посолство в Атина. В списанието представихме чрез специални броеве всички по-значими съвременни автори и от другите балкански литератури. Приятно ми е да откривам след години следи от скромната ни духовна мисия, наши следи на най-различни места. Миналата година Гунила Сандин, директор на библиотеката в северния шведския град Стрьомстад, ме изненада с новината, че знае за "Балкани". Подобна дейност в интерес на взаимното опознаване имат и шведските писатели, само че за да са по-успешни контактите им, те организират литературните си пътувания с кораб. Съвсем типично за Скандинавия. Ние драпаме с автомобил, самолет, че и пеша. До остров Родос сме достигнали дори и с фериботна поща!

По-късно в археологическия музей ще видя снимки от древната Родоска библиотека. Ще забележа рула от пергамент или заешки кожи. Ще се замисля за пореден път за тайната на писмеността. За изобретяването на гръцката азбука, която за първи път използва гласни. Така от резки за водене на сметки писмените знаци стават нещо друго. Велико откритие на древните гърци! Първи те започват да изразяват чувства и мисли чрез писмените знаци. Нали и аз се опитвам да правя това в момента. Така се появява литературата, комедиите, трагедиите, поезията, разказите, романите...

...В момента докосвам една интересно листо от странна трева, клекнал съм над него, а капчица кръв се появява на пръста ми. Тревата е имала скрита, поне за мен, защита от фини бодли. Тънки и остри. Листото е разграфено с тънки бели ивици. Заради правилните ромбоидни фигури напомня кожа на крокодил.

Забелязвам: една част от брега е била обхваната от пожар и овъглените клони на жилавите дървета са като преплетени черни змии.

А, ето я! Малка пеперуда премята бели крила. И тя на фона на егейския хоризонт изглежда някак величествена и значима, жива е точно днес, точно в този миг, когато ни е било съдено да се срещнем с нея в един нетраен тайнствен свят. След малко забелязвам още една, гонят се. Не се привързвай към нищо земно, всичко ще загубиш. Добре звучи, а възможно ли е? Искам да попитам Буда за това.

Минути по-късно ще сляза по стръмни стълби от билото на хълма в сградата на адмиралтейството, която от години се населява от писатели, а не от военни. Ще пия зелен чай с колегата си Маурицио Руис, писател от Мексико, който живее в Брюксел. Той е зад неговия лаптоп, аз зад моя - в работния хол. В голямата и красива сграда само тук има достъпен интернет. Като вървиш по дюшемето, стъпките ти скърцат, а когато слизаш по дървените стълби към долния етаж, твоите предишни следи проскърцват отново, сякаш някой върви невидим подир теб. Взех, че се обърнах, но не го видях. Дъската изохква отново като възвръща предишната си форма след моите стъпки. Странно усещане за призраци, без да ги има.

Още не знам, че и той познава италианския книжар Антонио Пароди, собственик на новооткрита балканска книжарница в центъра на ЕС - Брюксел. По различно време и двамата сме имали представяне на книги там. Светът е много малък, рекох на Маурицио. Да, малък е, кима той с глава и се усмихва по южноамерикански с европейски нюанс.

...Но все още съм на билото. Пред очите ми са три каменни стълби, захвърлени сякаш в маслено зелена трева, съвсем откъснати от контекста си. Абсурден сюжет на пръв поглед. Козелът дори не ги забелязва, свикнал е отдавна с тях. Аз стоя пред стълбите и мисля. И мисленето е работа. Особено по бреговете на Родос - още от най-древни времена. Ако се изкача на последното трето стъпало, дали ще стигна небето? Докъде ли ще ме изведе? Тайнствените каменни стълби от светилището на Зевс ме предизвикват.

Защо да си възлагам непосилни задачи? Защо да се изкушавам да търся връзка на митичните стълби с бъдещето? А ако такава няма!

...Облизвам с език капчицата кръв от пръста си и се покланям на Слънцето днес.

 

 

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2019, № 6 (235)