ЛИТЕРАТУРЕН ЧИФЛИК С МНОГО ДУМИ ЗА СЕМЕ В НЕГО

Георги Гроздев

web

1.

Сборникът "Йордан Радичков в спомени на съвременници" не е само мемоарна книга, а и разкази за културния, литературния и духовен живот в страната ни през седемдесетте, осемдесетте до края на века.

Разказите за Радичков следват неговата биография и творчество. Те са като златни наноси, всеки един добавя по зрънце ценна информация за човека и писателя. Убеден съм, че неговата личност и творческо дело ще се изучават подробно и в бъдеще. Ще има биографи и тълкуватели, ако обаче я има България, както повтаряше често той. Ще има и Литературен музей.

2.

Всеки подобен съставителски труд би трябвало да е стъпало към ново познание, което само дългата дистанцията на времето може да позволи. Късата дистанция има други предимства. Тя забелязва детайла, но често няма идея или поглед за цялото. Късата дистанция забелязва едни, но пропуска други подробности от пейзажа. Още повече - ако цялото тогава е било в процес на ставане и едва ли някой е можел да го обгърне.

Защото това е сборник с документални разкази от близка дистанция и колкото те характеризират Радичков, толкова отразяват и облика на разказващия. Той какъв е и как се е докоснал до талантливия писател, кога и защо, какво ги е свързало или разделило.

Доколкото и моя милост е попаднал в сборника на съставителката проф. Мария Младенова, мога да осъзнавам тази богата панорама от текстове, на брой 73, не само отвън - като читател, но и отвътре - като пряк свидетел на някои събития и участник в други. Двайсет от разказите са написани специално за изданието. Мога да кажа със сигурност, че част от житие-битието на писателя откъм съвременници и свидетелства е останало извън сборника, макар голяма част да е събрана в него. А и едва ли е възможно всичко да се събере. Може би в един нов сборник или в допълването на този, и без това доста обемен - 420 стр., пропуските биха се запълнили.

Полезни са бележките за авторите, много от които не се познават помежду си. Те са подробни и дават представа за биографията и професията на всеки участник в сборника. Трийсетина свидетели вече не са между живите и това прави справката за тях още по-необходима.

Суперлативите за автора на "Свирепо настроение" и "Опит за летене", на "Мюре", "Януари" и "Лазарица" се сипят щедро като януарски сняг. Както се видя от тазгодишната топла зима, не всякога обаче сезоните са толкова щедри.

В почвата под шейсет сантиметра нямало достатъчно влага. Целта на подобни сборници не е да остават само до горните няколко сантиметра на културната и литературна нива, а да изследват по-надълбоко.

3.

Впечатляващи са разказите на Юлия Огнянова, Крикор Азарян, Методи Андонов, Младен Киселов, Иван Добчев, Григор Вачков, Велко Кънев, Кирил Кавадарков за изпитанията и трудностите при поставянето и самата игра на пиесите… Това са честни, покъртителни свидетелства за това как Словото на писателя им е дало шанс да стигнат своите професионални върхове като режисьори и актьори в театъра при сложни обстоятелства или при силна конкуренция в чужбина. Най-високите и правдиви оценки за пиесите и творчеството на Йордан Радичков са дадени в чужбина.

Очертава се ясно кръг от близки хора, кръг на обич, уважение и преклонение, дори на култ към писателя. В сборника именно този добронамерен кръг добросъвестно разказва своята версия. В текстовете къде бегло, къде по-ясно се говори и за едни други хора и кръгове, които не са добронамерени и добросъвестни, не разбират или не одобряват, завиждат или просто налагат забраните на съответното историческо време. Тези отрицатели и препъни камъни са повече анонимни. Техният глас го няма в текстовете, гласа на опонентите.

Сладостта на спомените е в това, че реставрират отминалото време и всъщност го спасяват от забравата. Усилията на проф. Мария Младенова са като на иманяр - събирач по не толкова пресни следи. Затова усърдието ѝ заслужава още по-голямо уважение. Чакала е две години, докато получи едно рамо от Румен Леонидов и издателство "Изток-Запад" на Любен Козарев. Художествената корица на сборника е работа на майстор, това е журналистът и фоторепортерът Иван Бакалов.

В книгата ясно се очертават и кръговете на художниците, скулпторите, писателите, издателите и критиците, на журналистите и фоторепортерите, на роднините и близките познати от детството, на преводачите, чуждите издатели около името Йордан Радичков. Освен на театралите, които вече посочих - режисьори, актьори, драматурзи.

И навсякъде, пряко или косвено, неизменно присъства както публиката, така и властта. Те също са реални фактори в писателското биографично и творческо време. Той и с тях има интересни и сложни взаимоотношения.

4.

Ако останем само дотук, ще пропуснем много. Тъй като не става въпрос само за "спомени", а за нещо повече от тях.

Явлението Радичков не може да бъде откъсвано от естествената и реална среда, от която писателят произхожда. Мислил съм за това и докато имах възможност да се срещам с писателя в дома му или да пътуваме заедно, последните осем-девет години от живота му, както се оказа.

Първото, което не е грях да кажем, че Йордан Радичков започва като журналист в така наричаните на времето "класово-партийни" медии. Той е част от Система, в която работи, за да оцелява. Дълъг и сложен е пътят до самоосъзнаването на твореца в тази система, ако иска да има достойнство, но и трибуна за творбите си. Компромисите са задължителни и неизбежни. Само неколцина стойностни български писатели, между които е и Йордан Радичков, успяват чрез творчеството си (ако не в своя личен бит), да стигнат и преминат онази граница, от която нататък надрастват своята конкретна среда, своето местообитание.

Много интересен е споменът на Борислав Геронтиев, в който "средата" е описана, персонализирана и иронизирана, макар и със задна дата. С безкрайните и безплодни заседания, на които клечи и Радичков, като ги разнообразява с оригинални метафори и мисли, които пък Геронтиев записва, за да осмисли собственото си присъствие в абсурда.

Само двама-трима писатели успяват да се "разберат" с "обществото" чрез съгласията и несъгласията си, чрез загубите, пораженията и победите си, ако такива имат. Без да загинат като Георги Марков или без да изчезнат от литературната нива за по десет години като Генчо Стоев. Георги Мишев разказва откровено, че му се е налагало да се прави на шут, на уж разбрал-недоразбрал на един плаж, за да избегне подозренията (вж. Изчезващ вид. Срещи с майстори, 2013). Той има спомени за писателя Йордан Радичков от среща в сладкарница "Роза", където Радичков вади от джоба си едно сварено яйце.

Всички те, писатели и творци, са били изправени пред сложния изпит на Кетман-а. Похват от източните деспотични общества, описан от Чеслав Милош в "Поробеният разум" (2011). Задължително е било да са верни сановници на Системата, поне външно, за да получат правото от "наши позиции" да мислят публично и дори да "критикуват" иносказателно или не. "Поробеният разум" още се освобождава от оковите си по нашите земи, а дали ще успее напълно, не знам. Отдавна му се слагат нови окови, а някои с удоволствие той си нахлузва и сам. Има и спомени, в които със задна дата се говори за "дисиденти". На нашето дисидентство са му надути потурите, рече писателят навремето.

5.

Излъга ли Радичков социализма? В това отношение Йордан Вълчев има интересно наблюдение, което е останало извън книгата. Той пише в дневниците си: "Сега се настани понятието подтекст. Писателят трябва да композира така, щото да създава у читателя, вече съзнателно, едно определено внушение. Така се осъществява част от програмата за партийност в изкуството... Срещу това състояние започнаха да ритат дори официалните писатели. Йордан Радичков създаде понятието иносказание. Последва го най-ярко поетът Константин Павлов ("Петима старци"). По своята същност иносказанието е асоциация, но двойна - едното ѝ лице е предназначено за официалния курс (така ще мине за печат!), а другото ѝ лице е предназначено срещу официалния курс. Така се получи едно разкривено, глуповато лице, което отрича себе си. Иносказанието ще бъде важен етап във възстановяването на простите обикновени норми за свободно създаване на изкуство, ако сколаса да обърне каруцата".

И по-нататък: "А Йордан Радичков свърши голяма работа, той измами социализма" (Йордан Вълчев. Дневници. 1947-1991, 2005).

Дали не са гледали на него като на шут, на актьор, който ги развлича (а той имаше и такъв голям талант)? Като на някой, който разиграва театър в проза и драма с някакви примитивни герои? Нали гротеската, комичното, развлекателното са най-лесният първи план на неговото творчество. С това веднага печели масова публика. Дали това не е предизвиквало снизхождение, че и сантиментално умиление, вместо да напряга бдителния класово-партиен подход? Дали именно това не е давало шанс на талантливия писател и драматург? Още повече, че той никога не поставя под съмнение и със сериозна поза светая светих - народната власт, диктатурата на пролетариата. А и е бил на една ръка разстояние край тях, силните на деня. Дали и той не се е забавлявал карнавално? Елин Пелин се усмихва на въпроса как е създал в толкова ранна възраст майсторски реалистични разкази. Създал ги е и не си е давал сметка чак дотам какво е реализъм и какво не е. Има го в спомените му.

6.

Най-голямата победа на Йордан Радичков е на театралната сцена, чрез която той си спечели вярна и многобройна публика у нас и по света. Жива и до днес!

Примитивите (художествените образи) от прозата му, качени на сцената, придобиват други, универсални измерения. Освен това, неговата проза е трудна за превод и именно заради превода тя не може да има такова въздействие върху чуждия читател без спектакъла на театъра, каквото има върху българския. Или каквото имаше върху българския читател, когато писателят чрез държавния издател е продавал за една седмица по седемдесет хиляди екземпляра от нова книга с новели или разкази. Вярно, без сегашната конкуренция отвън и без интернет нашествието.

7.

В сборника на мен ми липсват спомени за Радичков на хора от висшата политика на едно отминало време, с които писателят е бил в продължителни и интересни контакти. А и Радичков имаше какво да разкаже за тях. Специално съм му предлагал да направи това в името на историята. Отговорът му беше в смисъл, че няма такова разрешение, а и етиката на общуването не му позволява, тъй като срещите били лични. Радичков е писателят, който след разговор с Първия му казва: Вие сте много самотен човек!

Мартина Вачкова пише: "Каквито и ужасни неща да са ставали по времето на Тодор Живков, властта оценяваше този изключителен талант и искаше да създаде подходяща атмосфера, за да може този гений да твори."

Няма ги спомените на Ивайло Петров и Вера Мутафчиева, които отказват да ги напишат поради "липса" на впечатления, а всъщност това е отдръпването на колегите-конкуренти и съперници. Свидетел съм как не само тези големи писатели се разминаваха като трамваи и се въздържаха да общуват лично, поне в последните години от живота си.

Интересни са разказите на академик Петър Динеков, академик Светлин Русев, проф. Георги Чапкънов. Особено важно - интервю на Сузи Радичкова, човека зад кадър, неизменния десетилетен спътник на писателя. Тя не публикува спомени като Надежда Станева. Няма спомен и от най-близкия му приятел и писател Емилиян Станев, нищо, че той е починал много преди Радичков! Беше го описал като таралеж в една от новелите си и прототипът не се хареса. Сещам се и за автора на първата критическа книга за Радичков Николай Звезданов, вече покойник, с когото се запознах в дома на писателя. Той определено ще остане извън евентуално второ издание. А имаше какво да си спомни. Някъде в интернет съпругата му, мексиканката Маргарита, разказва от чужбина за семейните им срещи с Радичков, както и че дъщеря им учи български.

Йордан Радичков казваше с усмивка, че ако жената на писателя го е виждала по долни гащи, то не значи, че тя знае всичко за него. Въпреки шегата, съпругата му Сузи бе нещо повече от негов секретар. Тя го напътстваше, но и го хокаше понякога, както и се грижеше за него всеотдайно. Нейното влияние върху писателя заслужава отделно внимание.

8.

В сборника, съставен от проф. Мария Младенова, са представени италианската, шведската връзка с интересни спомени на преводачите Джузепе дел Агата, Данило Манера, Даниела ди Сора, Ула Росен, но тук са и Мари Врина-Николов, Дьорд Сонди, Барбара Мюлер. Тук е режисьорът на пиесата "Образ и подобие", играна първо в Скопие - професор Любиша Георгиевски, добър приятел и за съжаление, покойник отскоро. "Липсват" по обясними причини още много преводачи, все пак творчеството му е преведено в 45 страни. От спомените за Италия прозира логистиката при представянето на българския писател пред чужда публика. Когато това е само солово изпълнение и не е свързано с представянето на съответната национална литература и с други достойни имена в нея. Нещо, което така и не се случва от много години. Тиражът от 2000 бр. на поетичната повест "Спомени за коне", останал непродаден докрай въпреки възторжените рецензии, също спонтанно появили се. Трябва да минат десет години, според спомена на дел Агата, за да може да се радва Радичков на определена известност в Италия, както в издателските среди, така и сред публиката. И въпреки това в едно телевизионно шоу с 12 милиона зрители водещият подчертава неговата "българска физиономия". В Италия прилагателното е придобило негативно значение, свързано с "български чадър", "българска следа", "българско мнозинство" (т.е. печелене на мнозинство с повече от 90 на сто). Та се налага посланик Тафров, който е сред публиката, да укори водещия за употребения израз.

9.

Какво съм публикувал в този сборник? Едно есе "Литературен чифлик" от сп. "Литературни Балкани", 2005 г., избрано от проф. Мария Младенова. Ето цитат:

"Мъдрец от Калиманица" стана вестникарски шаблон, който опростява и примитивизира образа му. Йордан Радичков носи в себе си нещо митологично, старовремско, архаично. Нещо мъдро - от една страна. Но от друга, и нещо неспокойно, притеснено, язвително, дори безсилно. Най-общото и сигурното обаче все пак е неговата си, радичковска доброта."

Която, добавям го сега, е документирана в повечето от разказите за него с любов и благодарност.

29 февруари 2020, София

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2020, № 8 (249)