ПИСАТЕЛЯТ ДА ПИШЕ, НЕ ДА ГОВОРИ
Стрьомстад, последният град от западното крайбрежие на Швеция

Георги Гроздев

web

Словото

В тази неразсъмнала се сутрин, пред фаровете на колите "Волво" и под светлината на уличните лампи, се сипе гъст и ситен дъжд. Оставя изчезващи многоточия в локвите. А аз какво оставям с думите? Всяка капка, дошла от небитието на небето по точни, неумолими, неотменими закони е подобна на всяка дума, цопваща върху белия екран. Само че думата може и да остане, ако не бъде изтрита и погубена. И тя идва по същите закони на небето. Често игнорираме думите и даваме предимство на дъжда, защото щял да ни намокри. В Стрьомстад вали често, но не силно. Последните няколко дни е по-топло, отколкото в София. Температурата тук е относителна. Петнайсет градуса са доста топло време, двайсет вече са жега. Времето се сменя бързо. А в един и същ топъл ден на припек си загрят, крачка на сянка и вече зъзнеш. Слънцето е по-близо, не сме много далеч от полюса и сме далеч от екватора. Сипят се като дъжд буквите дни, години наред. Това е професия, поминък, призвание. Все по-непотребна на агресивното ни и неуко време, задушавано от зрелища и бедно откъм мисли.

В тази октомврийска сутрин съм на вълната на древните китайци, обичам ги заради проницателността им. Заради увереността и спокойствието, което ми вдъхват в силата на Словото. Дали не се сещам за тях без видим повод, защото всъщност съм потънал в спокойствието и хармонията, излъчвани от магията на мястото. Тук, в Стрьомстад и околните заливи, острови и гори, кислородът, просторът, чистотата, свободата ми идват в повече май. Свикналата на тясно цивилизована душа дали може да се ориентира в истинската си, в естествената си среда. Среда божия, погубвана лекомислено заради безмислени, съмнителни удобства.

В началото съм сякаш глух и сляп за всичко друго, влюбен в дебрите на мисълта си... Тогаз потапям се в дълбоките небесни бездни... Едва тогава с неохота от съкровеното изплуват словата, сякаш странстващи риби, уловени от неизмерими дълбини.

Лу Дзи (261-303), из "Ода за изящното слово"

Само по себе си литературното слово е велико занятие, укрепващо устоите на империята, значимо непреходно дело. Дълги са годините човешки, но идва време и те секват, остават при телата и почести, и радост. Тези двете имат своя срок неотменим, те не могат да се мерят с дълговечната изящна словесност... Туй било основанието на писателите от древността да влагат цялото си същество в четката и туша, да явяват съкровените си размисли в писмената... Всъщност тъй било, че за древните едно нищожно цун от преместването на сенките било по-скъпо от едрия цял чъ нефрит - боели си, че времето преминава. Пък на мнозина днес не стигат кураж и постоянство: едните, презрени в немотията си, умират от студ и глад, а другите в разкош и знатност ги повличат към празни забавления.

Цао Пи (187-226), из "За изящната словесност"

Библиотеката

Градската библиотека е оживено място. Нейният директор, г-жа Гунилла Сандин, е и координатор на Международната писателска резиденция, мой домакин. Тя е щастлива, че общината в Стрьомстад е много богата. Пошегувах се: дали и тук като в Шанхай, Париж, София и къде ли не пари за книги все няма достатъчно, културата и литературата са в края на дълъг списък от важни приоритети, писан от бюрократи. С усмивка отговори, че и тук не е много по-различно. Помещенията се по шведски прегледно подредени, библиотеката е слънчева и просторна, макар и да не е голяма. В момента на моето първо влизане в нея - беше и пълна с читатели. Срещам майка с две руси шведчета, момче и момиче, тъмнокос баща от емигрантите с две момченца, които със страхопочитание и сериозно внимание подбираха може би първите си детски книжки на шведски. Възрастни мъже и жени, бихме казали пенсионери по нашенски, връщаха по две-три прочетени томчета, за да вземат нови. В читалнята разглеждаха новите списания и вестници мъже на средна възраст, ученик работеше на компютър и леко се подсмихна като чу, че казвам на г-жа Гунилла: иска ми се пак да дойда отново. Има ли електронни книги? Има и такива, но не са много и не са безплатни за библиотеката.

От дума на дума моят домакин се сети нещо и помоли да я почакам. След малко се върна с копие на реч на председателя на Шведския писателски съюз от 1992 и снимки, включително снимка на Блага Димитрова, а на друга се виждаше Борис Христов. Първите й думи като увертюра към изненадата за мен бяха "Черно море...". Казах й, че познавам и двамата, че сме издавали книга на Блага Димитрова и че тя е починала. Да, знам, отговори г-жа Гунилла. Споменах за идеята на основаното от мен издателство "Балкани", която е сходна с идеята на шведските писатели за диалог и взаимно опознаване чрез пътуване с кораб от пристанище на пристанище. При нас пътят бе от книга до книга, докато станат стотина автори от всички балкански страни в първата подобна поредица на полуострова "Балканска библиотека". Да, знам, рече г-жа Гонилла Сандин отново.

Тиха радост се засели в мен в този момент от закачката на съдбата. Тя "знаеше", дори знанието й да бе колкото една троха за врабче, но знаеше за нашите усилия и беше съпричастна с тях. Като книжовен човек тя веднага измъкна от архива си нещо, което ме докосна дълбоко. Благодарих й за копията на английски език и ксероксираните снимки.

Така си спомних за гигантския по шведски котарак Фончо, който Блага рисуваше винаги на автографите си. Беше ми обещала коте от него дори. Има го и на книгите, които ми подари. Публикувахме в "Бялата поредица" съавторска документална книга с нейния съпруг Йордан Василев, също покойник отскоро. То бе разказ за любовта на Елисавета Багряна с Раде Драйнац, талантлив сръбски поет. Поредицата започна с новелата "Мюре" на Йордан Радичков, кандидат за Нобелова награда, още една валенция към Швеция.

Борис Христов се обади по телефона след като бе прочел романа ми "Непотребния" благодарение и на посредничеството на проф. Божидар Кунчев. След интересния разговор за впечатленията му от текста, предложи да търся път за филмиране на книгата.

Благодарение на стрьомстадската библиотека и г-жа Гонилла съдбата ме върна към ориентири, кодирани и потънали до този момент в дълбоко и мъдро мълчание. Като смълчания китов хълм от южния остров на шведския морски парк "Костер". От неговото възвишение се виждат измамните криволици на черния гранитен кант по крайбрежието. Напипват се дяволските форми на залива, създавани от онзи, който винаги се стреми да обърка моряците, да ги изправи в най-трудната битка. Битката със самите себе си.

И аз като някой моряк, тръгнал кой знае кога, в библиотеката почувствах неочаквано, че се връщам на бряг, с който не съм се разделял никога...

...Мисля, че още по-добре започнах да разбирам древните китайци точно тук, край Северно море. Те се вълнували повече от сенките и от изтичането на мига, отколкото от богатството на нефрита. В техния стил бих ли могъл скромно да кажа: ето Блага Димитрова и Йордан Василев вече ги няма, а преследването на отлитащия миг продължава да изкушава...

Не съм предполагал, че ще присъствам на връчването й, докато съм в Швеция, но ми се случи. Директорката на библиотеката в Стрьомстад ме покани от предния ден. Обясни, че това е тържествен момент за местните културни дейци, журналисти, писатели. Преди 13 ч. на 5 октомври, важният ден!, на видеостена се следят новините по шведската национална телевия. А местната телевизия е готова с екип от оператор, фотограф и репортер. Наградените в предишни години книги като тези на Мо Йен, Боб Дилън и така нататък са подредени на една маса, вече преведени на шведски. На друга маса - са десетките възможни книги и автори за наградата през 2017. Г-жа Сандин успя да ме омеси с местната културна общественост. На чаша сайдер и солети излушахме щастливата за английския автор с японско име Казуо Ишигуро новина. След това репортерката ме включи на живо след коментара на г-жа Сандин за наградата. Поздравих наградения и пожелах на присъстващите шведски автори, а и на тези от други страни, включително и на българските писатели, и те да спечелят престижната награда. Казах, че мой фаворит от нобелистите е американецът Ърнест Хемингуей. Неговата Нобелова реч е от двайсетина реда, основната й мисъл е: Писателят не трябва да говори и да дава интервюта, а да пише. Изглежда това предизвика разбираща усмивка не само у репортерката, но и в присъстващите, надявам се и в зрителите от Стрьомстад. Репортерката повтори препоръката на Хемунгей и на шведски, интервюто беше на английски.

На входа на библиотеката - на най-рекламното място - още в същата минута бяха изложени наличните книги на шведски от Казуо Ишигуро. Дано читателите веднага да се ориентират и да ги прочетат.

Така усетих духа на нобелизма на шведска земя. Почувствах се и аз част от световната писателска общност, въпреки че нашата българска литературна нива почти не се вижда от тези земи. Тук се почита не само роденият талант. Такива по нашенско не липсват, природата ги ражда навсякъде. Зачита се майсторството и универсалността на темите, оригиналността на художественото мислене. Думата "мислене" е, която ни препъва, въпреки надутите до спукване родни литературни балончета. Затова все търсим оправдание в "конюнктурността" на Нобеловия комитет. С или без Нобелова награда определено на литературата ни още след Освобождението, та до днес липсва тяга към Вечността. Българинът е прекалено буквален, но надявам се, че постепенно, от поколение на поколение, израства към Космоса. Той разорава от столетия чернозем, за създаването на само един сантиметър от който са нужни цели шестотин години. А сме имали цели петнайсет сантиметра натрупвания. Българската земя не може да не роди в бъдеще стойности със световен адрес.

В момента ми идва много на място, както си мисля сега, съждението на единствения полски нобелов лауреат Чеслав Милош, чиято книга "Родната Европа" нося със себе си, за да я препрочитам:

В известен смисъл мога да се смятам за типичен източноевропеец. Сигурно е истина, че неговата differencia specifika (отличителна черта) може да се сведе до липса на форма - и външна, и вътрешна.

Неговите предимства - жаден ум, страст в споровете, усет за ирония, свежест на чувствата, пространствено или географско въображение, произтичат от основния недостатък: той винаги остава юноша, ръководи се от внезапния прилив или отлив на вътрешния хаос.

Но форма се придобива в стабилни общества. Аз съм красноречив пример за това, колко големи усилия изисква усвояването на противоположни традиции, норми и прекалено богати впечатления и привеждането им в някакъв порядък.

Имам познат мастит поет, който е убеден от години, че Нобеловата награда му принадлежи. Получил е всички местни награди, раздавани от журита с връзки като битова придобивка. Традиционна практика оттатък Драгоман. Един наш спонтанен и напълно сериозен разговор се превърна във виц. Той: "Какво става, кажи нещо ново?" Аз: "Ами, има вече двама номинирани за Нобелова награда от България." Той: "Кои?" Аз: "Как кои? Аз и ти!" Той: "А, на тебе ти е още рано!"

Ето и двеминутната Нобелова реч на Ърнест Хемингуей:

Ърнест Хемингуей - реч по случай удостояването му с Нобелова награда.

Тъй като лауреатът не успява да присъства на банкета по случай връчването на Нобеловите награди в Кметството в Стокхолм, на 10-ти декември, 1954 г., речта му е прочетена от Джон Кабът, Посланик на САЩ в Швеция. 

Няма писател, който да познава великите писатели, които не са получили Наградата, и който да може да я приеме по друг начин, освен със смирение. Не е нужно да изброявам тези писатели. Всеки тук може да си състави собствен списък, според познанията и съвестта си. 

За мен би било невъзможно да помоля посланика на моята страна да прочете реч, в която един писател казва всичко, което е в сърцето му. Нещата може да не стават веднага различими от думите, които човек пише, а това понякога може да се окаже за негов късмет. В крайна сметка са съвсем ясни, и чрез тях и химията, които този човек притежава, той или ще пребъде, или ще бъде забравен. 

Писането, в най-добрия си вариант, представлява самотен живот. Писателските организации облекчават самотата на писателя, но се съмнявам да подобряват писането му. Той печели обществено признание, отърсвайки се от самотата си и често работата му се влошава. Защото върши работата си сам, и ако е достатъчно добър като писател, трябва да се изправя лице в лице с вечността, или липсата й, всеки ден. 

За един истински писател, всяка книга трябва да е ново начало, в което отново се опитва да постигне нещо, което е отвъд постижимото. Той винаги трябва да се стреми към нещо, което никога преди това не е било правено, или което други са се опитали да направят и са се провалили. Тогава, понякога, с огромна доза късмет, той ще успее. 

Колко лесно би било писането на литература, ако просто беше достатъчно да се пише с други думи нещо, което вече е било написано добре. Точно защото сме имали такива велики писатели в миналото, писателят е накаран до отиде далеч отвъд възможностите си, чак до място, където никой не може да му помогне. 

Твърде дълго говорих за писател. Писателят трябва да пише това, което има да казва, а не да го изговаря. Още веднъж Ви благодаря!

(превод от английски: Надя Тороманова)

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2017, № 10 (215)