ИЗ "НЕПОТРЕБНИЯ"

Георги Гроздев

web

На сина ми Васко - посвещавам

Сънят на Непотребния Боян

1.

Непотребния Боян сънува, че е Вълк. Хилядолетната българска култура е белязана от Боян Магьосника, който се превръщал във Вълк. Бил първият поет, лечител. Не властта и материалното го блазнели, а неизбродните предели на Душата. И в цяла Европа има предания за хора, които се превръщат във вълци. Праведниците много се плашат от тях.

...Боян идва в собствения си сън от далечни предсветове, незнайни, невидени и забравяни векове наред. Гледа с учудване онова, което е останало. Гледа и не вярва.

Непотребния Боян премина в друго измерение, за което хората само подозират, че съществува. Пространството и времето вече не го притесняват. Включен е в друга галактика от мисли, пътища, светове. Тя го връща към началото, но и го отдалечава оттам.

Не смее да мръдне, за да не се развали магията. Слюнка потича от ъгълчето на устата му. Боян потъва приятно и безшумно, надълбоко и надалеч.

2.

Към своята истинска и забравена същност ли се връща? В своята прародина, където моралният закон управлява Всемира. Там разумът не е обсебен от изгодата, а вътрешното зрение открива невидимото. В онова, което не виждаме, е скрита всъщност загадката на всичко.

Боян сякаш е загубил вчерашните си едноцветни очила, различава много нюанси и всеки е несравним с друг.

„А-ха... - казва си. - Някой илюстрира натрапливата ми мисъл за загубената проницателност на нашия свят...“

Сепва се от самоидентификацията в думите „нашия свят“. Следи се отстрани. Понятията му не съответстват на вътрешното му чувство. Той не е от „този свят“. Преживял е живота си в минало, което окончателно се заключи зад гърба му. Боян не знае как да се върне обратно там като човешко същество. Сега е възможно да пътува, но като Вълк - и в миналото на Непотребния, и в бъдещето му. Случва се мигновено.

3.

В предишния си живот Непотребния Боян има определено занятие. Започва като дописник, кореспондент, журналист и сръчно се научава да разказва истории за други. Понякога вмъква в документалните текстове зрънце от своите надежди и страхове, като ги приписва на героя си. Героите не свършват и той изкарва години в най-героичното време. Оттогава му остават купища бележници с разкривен и нечетлив почерк. Дори когато се сдоби с репортерски касетофон, пак не се отказа от навика набързо да записва чутото. Повечето обекти на журналистическия му лов са непресторени и реалисти. Други се пъчат и сами се хвалят.

От един момент нататък знае - това не е професия. Щом блудкавото усещане, че става жертва на собствената си пропаганда, надделява, се хваща за разказите. Защото са недействителни.

В началото откри, че от него не се изтръгва дори една искрена дума. Трупат се страници, които се обезсмислят при първия откровен въпрос:

- Това ли е името на лъжата, която ни осквернява нагло и безцеремонно всеки ден години наред?

Точно нейното лице му убягва. Колкото повече пише, толкова повече се намразва. Захванал се е с най-трудното. Онова лице и неговото собствено лице са свързани. Себе си той би искал да види, ако може насаме, а не пред публика. Убеден е в благонравните си и оправдателни мотиви за всичко, което е вършил, нали като него са хиляди. Постепенно разбира, че душата му е празна, с трън да се завъртиш в нея - няма какво да закачиш.

И се погнусява от себе си. И бяга от вестника.

Толкова велики цивилизации преди нашата са изчезвали безследно или почти безследно. Тайните им са потъвали в тревите на Забравата. Загадката на тяхната смърт също е била преди това неясна дилема в душите. Човеците винаги са търсели път и спасение, ако все пак им е било отпуснато мъничко време. По-често обаче неочакваното нещастие ги е избавяло от колебанията, защото внезапно са били поглъщани от подвижните пясъци. В един-единствен миг!

Боян се усеща стъпил върху коварна пясъчна мекота. За нея не е имал досега ясна представа.

Чуди се кой друг е виновен. Защото допуска, че може да не е виновен само и единствено той.

4.

От малък му внушават чувство за вина. Да не би „нещо“ да стане и после да кажат „виж какво направи“. Нека внимава и бъде за пример. Той е уверен в бъдещето и като много фанатици от героичната епоха при всяка възможност настоява на своето.

Още в детството му представите за света, в който му се случи да живее, и действителността са опасно размити. По-късно осъзна - Догмите не придават устойчивост, а са предвестник на Хаос, макар да изглеждат непоклатими. Избухва Ентропия, погребала и други много по-големи амбиции. Такива мисли са невъзможни за пионер с червена връзка, който ритуално поднася цветя под строй и коленичи пред паметника на загиналите в борбата с фашизма.

- Те умряха, за да живеем ние.

Звучи като натякване и си е такова. Всеки, който не засвидетелства омраза към враговете им, минава в друга графа. Като дете на девет-десет години вече го знае. Знаят го и неговите родители. Никой не бива да оспорва с въпросите си, никой няма право да поставя под съмнение тържествената официална версия.

5.

Видения го обсебват постепенно и упорито.

Непотребния Боян се учудва на ясните си и прости съждения. Някакво облекчение и катарзис извират у него. Вече не усложнява мислите си и не се мота около тях в колебание.

Потръпва от енергията, която се влива незнайно откъде и го превръща в същество, което никой не е срещал и не е познавал досега.

Боян започва да броди. По цели нощи скита. Времето е есенно, топло. Той изниква в полунощ или по първи петли на някой каменен ръб. Коленичи, свил длани на фуния пред устата си. Воят му е пронизителен.

От близките селца и махали се обаждат кучета, мучат крави, блеят овце. Кудкудякат и курници. От вечер на вечер сред оредяващите жители на градските покрайнини се заговорва за Вълк със силует на човек, който се появява наоколо.

Като отколешно предание, легенда или мит, който жителите са слушали от баби и прабаби, или са им разказвали стогодишни старци.

В тези разорени и без канализация села живеят все още възрастни жени. Мъжете им по правило са измрели преди време. Те вярват в Бога искрено и не демонстрират вярата си. Палят свещички в тъмното и се молят за децата си, за внуците си, за себе си.

Техните предчувствия никога никого не са трогвали. Да не говорим за властта. Не една и две старици са обрани в такива нощи, други - изнасилени и убити, трети - подпалени живи.

От едно село пишат писмо до държавата, с което я уведомяват, че не издържат повече да живеят в нея. Тя им праща полицаи да разгонят крадците за седмица-две, а после всичко продължава постарому. В йерархичните общества арогантните малцинства управляват чрез заговор и сила, прибулени благовидно с мотива за всенародно вишегласие и почит към закона. Колкото страната е по-бедна, толкова по-свирепа е корупцията. Щом мафията започне да избива политици, значи е започнала борбата с мафията, разсъждава Непотребния Боян.

...Няколкото възрастни и едва оцелели жени чуват идването на Вълка. И сега, може би в последната за някои от тях нощ, те тръпнат онемели. Предчувствията им се сбъдват.

- А-у-у-у-у-у-у-у!

...Вълкът известява своето пристигане.

Видение 1: На ръба

...Непотребният Човек е на Ръба на хоризонта.

Защо именно Човекът е непотребен, защо Думите изтляват и губят смисъл?...

Към него бяга Вълк от Царството на мъртвите. Той, за да го спаси, ли идва?

Видение 2: Отсамно и Отвъдно

1.

Непотребния Боян пренасял думи Отвъд.

Вярвал, че те дават плът на Истината.

Ако преминат...

Сега той още не познава Истината, която никога не е една и не е единствена, и може би затова не се съмнява, че си заслужава да я търси. Боян не се пита ще може ли да я понесе и да живее с нея, когато я открие.

Ако я открие...

Само собственото ни страдание подсказва начина, по който ще продължим да живеем.

Ако продължим...

Истината и Свободата са непоносими за повечето хора. Изпитание е да стигнеш до такава мисъл. Тя вещае страдание, но Боян продължава да търси.

С тази длъжност е белязан - да пренася. Винаги е имало будно малцинство, което презира глада и страха. То прегризва въжето, с което открай време искат да го вържат. Прегризва и гърлото си, ако въжето е по-здраво.

Дълги години бяхме вързани. Онзи, който носи отговорност, продължава да се крие. Когато ни отвързаха, продължихме да живеем постарому с мисълта за въжето - несвободни, неуравновесени. И ние, и децата ни сме повлечени от пороя, от Хаоса.

В зимна нощ една самотна стара жена в пусто село открехна вратата на стаята си. Това е майката на д-р Лина Бижева. Бързо я подпря със сандък. На дъното му лежат като забравен чеиз думи отпреди хиляда и повече години, довлечени от предсветовете, освен нейните сватбени дарове. Боян надуши нещо от себе си в този сандък.

2.

„Ще вярва ли синът ми, Савата, в мен тъй, както аз вярвам в него?“ - търси отговора Боян. Милата майчица Христина слуша ли, слуша приведена, умислена.

Боян обитава бездната между Плът и Душа. Под листата на вековни дъбове се долавя тайнственият му дъх. Сякаш шепне: Не е ли животът ни битка, която сме обречени да загубим? Защо трябваше да ни се случва? Защо точно на нас? Защо всичко е против дълготрайността на човека?

...А на хоризонта продължава да е открехната все една и съща дежурна врата на Надеждата...

Идването ни на този свят не е ли безцелно? Защо досъчиняваме мотивите си все после? Чрез нас Мирозданието също ли се досъчинява?

Боян е треперещ, напрегнат, трескав - препълнен с мисли, чувства. От древни времена се озаптявал трудно (понякога с опиати и лекарства), та да остане още малко Тук, да не бърза да мине Отвъд.

Боян още в Отсамното ли е, или в Отвъдното вече? Само той ли знае къде се докосват те? Затова ли снове насам-натам ту като Човек, ту като Вълк?

Видение 3: Неясен страх

1.

Вълка от предсветовете се върти около древен Храм. Черквата е разрушена и отдавна превърната в кочина. Около Храма, особено нощем, се чува звън на вериги, някой скимти, мяука, лае, долавят се неясни гласове, достига странен и далечен вой. Жителите на опустялото село край Храма са измрели. Съборена в тези треви, лежи камбана с откъснат език.

Когато селото било живо, хората се страхували да минават нощем край Храма, за да не ги обсебят Зли сили. Излиза, че Злите сили са пуснати на Свобода от онези, дето отглеждат прасета в черквата.

Случайност подир случайност се трупат в търбуха на Хаоса, безпричинно и безцелно наглед. Наистина ли никой не забелязва наближаващата гибел?... Небето е ясно, безметежно, пусто, бездънно, недостижимо, тихо. Под такова синьо небе си безсмъртен, под него е невъзможно да изчезнеш безследно.

Хората се опират като патерица на мисълта си: страхът е напразен, за него няма, няма причина.

2.

Савата усеща Вълка след себе си. Майка му Христина също. За приятелката му Мара той е таен кошмар. Воят му привлича Анастасия, дъщерята на Хънтъра. Тя протяга ръка да го погали. Хънтъра лее сребърен куршум за Вълка и знае, че куршум не ще го стигне. Стоян Стоянов-Медузата, човек зад кадър, не открива досие за него. Вълка дебне д-р Лина Бижева в нейния свят с врати, които се отключват само отвън. Ния Нестинарката го наблюдава в миговете, отброявани от сто и дванайсет часовника, сбрани в хол с много икони. Вълка сякаш пропада между миговете, а не е в тях, въобразява си тя. Ния очаква той да сгреши.

Видение 4: Думите

1.

В някои дни Боян се страхува да не забрави азбуката, да не загърби думите. Мълчанието е предвечно, дълбоко и безкрайно и в него има омагьосваща красота. Ако си последният оцелял човек, какво ще пожелаеш? Да има край теб поне още един, с когото да поговориш, нали? Дали ще се сетиш тогава, че ти си вече едноличният собственик на всичко земно? Щастливият победител във вечната борба.

Понякога задълго се изгубва в Мълчанието. Насладата от това, че го няма, че е незабележим (а в същото време часовникът в него цъка), е несравнима. Наистина никой не го забелязва. Той отказва да се покаже или да напомни за себе си.

Словото е в него - неизговорено, истинско, неосквернено. Като книжовен човек, уважителен към душата си, не се предава на кресливите градски лабиринти, отказва се от опасните крачки на унило свободния човек из разкопани улици.

Боян разбра, че е сред вълни от реформи без начало и край. Разпадът е белязан от непрекъснати скандали, озвучавани в подкупни медии. В тях истината е толкоз по-непозната, колкото са по-масови.

Защо доживях това време, в което истината на Савата и красотата на Анастасия са обречени?

2.

Човекът изчезва, щом думите са лъжовни. Птиците, животните не се лъжат помежду си - гъските в едно ято, пчелите, толкова дълго оцелелите в еволюцията насекоми... Думите са мъртви или прокудени далеч. В такива времена човек и звяр се побратимяват.

Някои печелят много днес - количеството на парите им се извисява над тях като обвинение. „Купувай евтино, продавай скъпо!“ Цивилизацията на праведниците надява ли се да откупи един ден душата си обратно? Тяхното правило има реципрочна сила. Евтино са се продали, скъпо ще се откупят.

Думите са път към невидимото. Без тях ослепяваме. Колко слепци, колко циклопи!

Защо, пита Боян, удоволствията им са безсъвестни - оргия, защо политиката им няма принципи, а бакалски интереси, защо знанието им е без характер? Защо богатството им е без произход и без труд? Защо нямат проницателността на гъската, която все пак знае посоката, в която лети и пристига точно закъдето е тръгнала?

Не сме ли ние изметта на Мирозданието, трагичната грешка на създателя си?

3.

Още трябва да се уча да търпя, говори си Боян. Да понасям болката, загубата, удара. Да не загърбвам дълга си към живота.

Мутирали бозайници подскачат. Старият девиз „Бъди готов!“ и отговорът „Винаги готов!“ въодушевяват хора без задръжки и репутация, но с награди от журита, с които сетне делят битовата придобивка. Защо нямат никакво доверие в ситото на времето? Сега, сега ще получат всичко. И паметници вече са си поръчали. Боян недоумява и съвсем се скрива в мълчанието си.

Той отсъства и отсъствието му е отчетливо.

Няма да го намерите никъде.

Не го търсете при хранилките. Свикнал е да бъде гладен.

Гладът, казва той, изостря ума.

Видение 5: Брод

1.

Непотребния Боян отърва хорото. Той е посочен и изкаран пред строя. Ударен, остава да куцука назад. Има всички оправдания да се пропие, да се отчае, да вдигне ръце и да се откаже от себе си - последното му се видя прекалено.

Довчерашните му колеги, правоверни и проверени, хем се пазят от него, хем му завиждат. У Боян има нещо недоизречено и непобедено, докато при тях всичко е ясно.

Някои ще кажат: такъв писател няма, той не съществува. А дали самите те не са знаели, или не са искали да узнаят за Непотребния?

Боян повтаря и в съня си - определени хора са специално кътани и отглеждани. Те и досега се заблуждават, че са расови екземпляри. Обяснението му е друго - има отнапред начертани писти, в които няма място за непредвидени лица. Въпрос на ориентиране и посоки. До такава степен Думите се преиначават, че ако не се напише каквото се очаква, земята щяла да спре да се върти.

Дисциплина!

Тази е думата. Самоподлагат се на дисциплиниране и така, без да знаят, си спестяват големи съмнения за Битието. Фалшифицират дилемите, а после ги възпяват.

Непотребния е спасен от техните изкушения. Изритан от надпреварата, той има свободата да мисли. Да пише, без друг да го редактира. Написаното му е самодостатъчно. Даже скрито се радва, че никой не го чете. Уж забравен, той тлее.

Вълците се хранели с неугаснали въглени. Обичали да ги облизват. Затова ли очите им светят в мрака?

Словото в ония недалечни времена е назовавано „оръжие“. Мисленето е друг вид дейност, не толкова лесно постижима за всекиго, затова и не влиза в сметката. Ако словото е оръжие, досеща се Непотребния Боян, сърцата им са оловноливници, а устите - дула. С тези дула те убиват - къде гръмогласно, къде шепнешком.

Маршрутите - очертани, билетите - раздадени. Каква е тази литература, какво е това изкуство, ако ще се надбягваме като коне? Една знаменитост казвала: магаретата изядоха зобта на конете. Ето как интелектуалците били разделени на коне и магарета. На Балканите, и в България по-точно, всички магарета са мъжки. Бдителните колеги на Боян го идентифицират като женско магаре. Той съсредоточава цялата им официално толерирана мъжественост.

2.

Непотребния съзира невежество, демагогия, цинизъм. Онези игнорират всичко и всички, освен себе си. Обругават и разрушават.

Приличат му на деца, които си играят с огън. Пропагандата на успеха е магическа. Окованите им думи очертават свят по образ и подобие тяхно. Няколко примитивни мисли се набиват в главата на „народа“ като обръчи на бъчва.

Как да намери изход и брод, как да спастри Думите, без да се унижи и без да погине?

Видение 6: Луна и Слънце

1.

Боян попада във фаталния момент и наблюдава Савата, когато той зърва Анастасия. Тя отпива кафе на малки глътки, с наведена глава и тъмни кръгове под очите. Има естествено дълги и красиви мигли. Лицето на момичето е изваяно. Ако се налага да избирам между истината и красотата, май в момента бих предпочел красотата, мисли Савата.

- Може ли? - и приготвя цигара в очакване тя да услужи със запалката си.

- Разбира се - сепната го поглежда, - но не съм свободна.

- Тъжна си - казва фамилиарно Савата. Момичето му отговаря съвсем професионално, като на клиент.

- Не знам как да намеря баща си - изповядва се неочаквано тя. Савата още повече се обърква. С един поглед ли го е преценила, че е искрен, чувствителен, нежен? Доверява ли му се? Или търси, или очаква помощ може би.

Савата среща погледа й. Иска да надникне у нея. Тя не се крие. Сиво-зелените й очи са с похабени, избледняващи цветове. Липсва надежда в тях. Пусто и тихо е там, и някак глухо - като самотен път, потънал в бурени. Савата настръхва.

Анастасия промълви:

- Приятелката ми сега ще дойде. Не искам да ме вижда с непознати.

- Аз не съм непознат. Аз съм Савата - последва автоматичен отговор.

- Анастасия идва от гръцката дума „възкресение“.

- А ти откъде идваш?

- От столицата на Европа. Работих там 10 години.

- Била си на 18?

- Много по-малка.

- И си изчезнала?

- Да.

- Избягала си?

- Нещо такова. Бях отвлечена. А сега съм прецакана.

- Нещо ти има.

- Нещо - повтаря част от спасителната фраза тя.

- Такава красота като твоята и вече стъпкана в калта - изплака той.

- Посветил си се на истината, нали?

- Откъде знаеш?

- Изписано е на лицето ти, излъчваш го с всеки жест. И мислиш, че без истина животът е безсмислен. Тръгнал си по опасен път, да търсиш Смисъла!

- Твоят е по-опасен.

- Моят свършва с мен. Няма да е много далеч. Спомни си, Сава, колко често Лъжата получава предимство само защото така се дава шанс и на Живота.

- Да... Страхът... По-добре живи, но безчестни, отколкото мъртви, но достойни? Народецът, обществото, населението законно се корумпира, щом има лесен мотив.

Савата повиши тон и собственичката на кафето задържа учуден поглед към високия и слаб посетител. Младежът ръкомаха с цигара в ръка и разпалено обяснява нещо на красива и отегчена млада жена. Прекалено високо пеещият телевизор разнася на талази известно фолкпарче.

2.

Внезапна студенина скова лицето на Анастасия. Тя заприлича на камък. Савата трепна. Проследи погледа й през витрината, отрупана с толкова мръсни следи по стъклото. Савата видя обикновена улица, задръстена от хора и автомобили, много по-мръсна от витрината. Улица, редовно прокопавана все с добри намерения, ала незарита от години. Отвъд насипа му се мярна сянка на нещо като голямо куче или по-скоро на вълк.

Пропъди подозрението си. Сети се за прясно прочетена мисъл, затрупана от новини за сензации и катастрофи. Перифразира я, тъй както разбра смисъла: в окопите на всекидневието всяка банална подробност има убийствено, смъртоносно значение. Всяка дума е със скрит смисъл, всяка подробност.

- С теб сме в окопите на... - казва Савата.

- Тръгвам си - скочи Анастасия. - Приятелката ми идва.

Докато той оправи сметката, те двете потънаха в навалицата. Изгуби ги завинаги. Савата не иска срещата с Анастасия да е последна.

- Никога няма да я видя вече - изрече го на глас. И добави: - Започнах сам да си говоря, браво. - Припали нова цигара от фаса и тръгна пеш към редакцията. Ясно се вижда, че Вълка незабележимо тръгва след него.

Аз ли съм това, чуди се Боян.

3.

Онзи призрачен Вълк чука от врата на врата. Вълк, който пикае в паниците на хората, пали вършините под стрехите на къщите им. Вълка ще погълне Луната и Слънцето. Дори сребърният куршум няма да го спре.

Дали зърнах вълк, чуди се Савата, или е сянка, дето лети между панелите, между държавите? (Боян не се усмихва на колебанията му.) Ту се отразява в стъклото на балкона ти, ту в прозореца на колата ти, ту звъни като натрапчив рекламен SMS и те преследва с подканата:

- Събуй си шушоните, плетени са във вълчето време!

(Ако не ги събуеш, някой ще открадне късмета ти, а ти дори не знаеш какво означава това, иска да му каже Боян.)

Видение 7: Съдба

1.

Единственото, което може да измъкне Хънтъра от унеса, е завръщането на Анастасия, знае Боян. И тя се върна.

2.

Ния Нестинарката гали челото на ловеца, прошепва му:

- Момичето си дойде. Стани!

- Къде си, Анастасия?

Къде? Колко пъти той е крещял, викал, молел Анастасия да му каже къде е! Неговото мило, свидно, непрежалимо момиче!

Колко пъти се е будил с вик, с тежка като оловен куршум мисъл, че ето, вече се зазорява, а и в този нов, безкраен ден дъщеря му пак я няма. (С Хънтъра си приличаме, констатира Боян.) Светлина се прецежда през дъбови листа край прозореца, капе оскъдно, а сетне се излива с възшествието на Слънцето, потапя стаята на ловеца, дави го, без да е възможно той да даде глътка от въздуха, капка от светлината и на Анастасия. Тя все остава в тъмното, в неизвестното, в страшното, в невъзвратимото, в онова място - Там, където неговите ограничени човешки възможности не достигат. Наистина ли дъщеря му е толкова безвъзвратно далече?

И сега, внезапно, както става всичко в жалкия ни земен свят, Ния преобръща сърцето му? Душата му не е угаснала, не е опустошена докрай, само бързо изстива. Той най-добре го знае. По-добре от Ния.

- При онази приятелка е. Ще я намериш лесно. Виждам ги в кафене до гарата. Сутрин редовно са там. Отивай!

Нещо става с Хънтъра, а той не разбира какво. (Това ли е съдбата, озадачен е Боян?)

Неподозирана сила вдига ловеца и той тръгва. Дори не се избръсна. Джипът му пали веднага. Има пари само за бензин, колкото да стигне и да се върне.

Форсира двигателя по стръмния път, на косъм взима завоите, абсолютно сигурен, че точно сега няма да се срине в пропастта, щом Анастасия е тук, щом Анастасия си е дошла.

Видение 8: Песничка

1.

(Какво правя?, безпокои се Боян. Твърде близо съм до Медузата и момичето. Усещам парфюма й.)

...Тя слуша уокмена си и в ритъм клати рамене, глава. Стоян Стоянов-Медузата я фиксира. Унесена от музиката, и тя задържа погледа си в неговия. Сякаш го подканя. Гладкият й твърд корем го влудява, иска да постави длан върху него, да я плъзне към венериния хълм, да погали срамните й устни, да ги разтрие с пръст и леко да се вмъкне по-навътре. Потъва в нейния поглед, като че ли влизат в синхрон, но тя отмята глава, измъква слушалката от ухото и става съвсем друга. Онова, което е приписвал на себе си, е било следствие от ритъма.

Отдавна, отдавна не е разтварял млади женски колене, не е събуждал трепети, не е привличал нечия случайна женска мисъл. Посивяващ мъж, който дърпа каруцата като вол, за да изпълни своя дълг към партия и родина - това е той, но вече не иска да е.

...По-лесно би стигнал бос Северния полюс, отколкото тийнейджърка да спре вниманието си върху него, всесилния. Не остана встрани от навалицата, а и навалицата не можа да го избута. Има надменен дълъг нос, с който отдалеч надушва прахта, която вдига подире си стадото.

Малката влезе в ритъм още веднъж и пребели очи отново. Невинна, непорочна едва ли. Забеляза вторачения му или по-скоро любопитен поглед и му се усмихна великодушно: „Чичкото се любува, иска му се, ама нито смее да посегне, нито пък ще му се отвори, ако почука.“ Много по-лесно и просто е да легнеш с някой връстник, който напира да те олигави набързо, вместо някой сериозен като този да те облизва с поглед и да те мечтае, а да няма смелост да направи път към тебе.

Медузата си избира момиче. Момичето пък си избира спонсор за вечерта. Двамата се дебнат, всеки със свой импровизиран план, който случайността може и да провали. Например позвъняване на мобилния телефон.

Стоян Стоянов-Медузата тръпне в предчувствия. Малката настръхва при мисълта, че косматите ръце на мъжа отсреща ще свалят прашките й, ще наместват пениса си между краката й, докато улучат ъгъла, и той ще скимти от удоволствие, че най-сетне се е заврял в бленувания тесен отвор. Прелъстителите, особено на малолетни и непълнолетни, мислят момичето като дупка.

„Перверзни стари пръчове. Обръщат те по корем и молят да ти сцепят задника.“

Е, свърши се. Какво толкова! Няма да се изтъркаш, момиче, нищо не ти личи.

След такъв секс Стоян Стоянов-Медузата е горд. Малката се мие дълго и тъжно под душа. Бърка във влагалището с лепкави от разредената му сперма пръсти. Прокапва между нежните й крака ДНК, чиято формула била с дължина от Земята до Слънцето, независимо кой я е произвел скорострелно.

(Свободната любов е достигнала животинското си измерение, въздъхва Боян. След съвокуплението мъжкото и женското не се познават, а понякога, ако е гладен, бащата може да закуси с малките, че и с майката.)

2.

Перверзната песничка на кръшен Дядо Мраз, захранван с електрическа батерия, продължава. Медузата го е навил на табуретката до леглото в хотелската стая. Играчката се кълчи от кръста надолу като фолкпевица. В обичайната си червена униформа е - ла-ла-ла-ла-ла! Дядо Мраз припява. Часовниците цъкат. Цък-цък. Ъкът - ък-ък. Часовниците отмерват ли и протяжността на пространството, където всичко живо и мъртво е в капан? Медузата е със свалени гащи и няма време за отговор сега.

3.

Има ли нещо, което ни надвива и не е по силите и ума ни? Как да отстъпим, щом се налага?

Опасна е разликата между фактите и претенциите ни към реалността.

Докога можем да се разпростираме? Докъде ни стига чергата? Колко ни е дълга онази работа май ни интересува по-често? След като се съвокупи успешно с млада самка, Стоян-Медузата разсъждава сантиментално и самотно на чаша питие в бара, без да знае, че Вълка го наблюдава.

Видение 9: Измамени

1.

В памет на Змея, загинал от неизвестен стрелец, се издигна пантеон с холограмно изображение по подобие на руските мафиотски паметници. И в гробищата той всява страх, по-голям от простосмъртните и сякаш жив сред гората от каменни плочи.

Мара беше бременна, когато остана вдовица. Тя наследи и богатството, и греховете на Змея. Или трябваше да изчезне вдън земя с нероденото, или да остане и да продължи.

Още от самото начало Мара се съмнява в добрия край. Тя, поредната много по-млада съпруга, и той - решени да изскочат от сивото и да се преселят в цветното измерение на всяка цена. Процепът във времето им помогна да се промушат бързо, лесно, безнаказано. Звездният им час дойде и вече отмина. Поне за Златю. Мара остава засега.

Как да забрави убиеца? Нали снайперистът и онзи, който му е платил, поставят точка на цветния й сън.

2.

Какво по-чисто в мръсното време от сълзата на Мара? Сълзата е болка.

Защо Дяволът е с огромен и чепат израстък, с който въвежда в изкушение женската плът? Защо фалосът е ту символ на плодородие и изобилие, ту знак за разврат и падение? Кога ролята му е възвишена?

Измамени сме да се родим и да ни се вмени в дълг значимостта на живота. Нито сме го искали, нито сме го избирали, а сме длъжни да му носим тегобата, да го обичаме и да го живеем. И то достойно, според Божиите повели.

„Ама сме създадени и според друга, дяволска мярка“ - хълца Мара.

Тя навива кълбо с прежда. Навън зимата рисува по стъклото. Реката все по-глухо се чува, пропада под дебел лед.

Вълка обичал да влече жертвите под него. Измъкването им да е невъзможно. Гибелта им да е сигурна.

Мара навива и развива кълбото. Оставила е сълзата да се стича.

3.

Тя зърва сянка. Време е да храни детето. Стъква огъня. Слага попарка на печката. Сипва и глътка вино - да спи повече, да не плаче.

По навик близва първата лъжица с върха на езика си. Сол я парва. Защо не сладни, както вчера? Забожда нос в купата. Вече не се колебае. Някой е пикал вътре.

Надвесени сме над паници, над тоалетни чинии, хипнотизирани от окото на телевизионен циклоп. Мозъците ни не раждат мисъл. Мъртвило. Лежим пред екрани, цъкаме и одумваме, натъпкани сме в миманс.

Защо сме статисти? Защо сме подменени? Вместо кръвта ни, животецът изтича пред очите ни, мисли Мара.

Какво ли зависи от нас? Да гласуваме за новата диктатура на многото нули без нито една единица пред тях.

4.

Този, дето пикае, май слага и камъни под вършините. Камъните стават на въглени. Покрай сухото пламва и суровото. Гори твоята къща, гори моята, всички горим...

Това Мара го е чувала като фантастично, невъзможно предание. Дали и другото, което знае, е истина? За хорото, за кърпичката... Ще изгори ли и тяхната къща?

Малкото се разсънва. Отваря уста. Надава рев. Няма какво да яде. Млякото на Мара е пресъхнало от страх.

5.

Тя се докосва до тайнствената сила на смъртта. Вълка изниква изведнъж. Мярва муцуната му през стъклото. Пропада в бездната на очите му.

Вълка скимти на прага. Детето плаче. Вълка вече вие - протяжно, злокобно.

Мъничето й се разпищява, освирепяло от глад съвсем. Мара се досеща: отварянето на вратата ще сложи край на всичко. Още една банална случка към недоказуемите предания за Вълка, който идва, щом Хаосът настъпи. Затрил и млада майка с детето й.

Мара включва цветния телевизор. Увеличава звука до последно. Коя от стоте програми да избере, че да стресне Вълка?

Вече се стъмва, а той не си тръгва. Детето продължава да реве, Мара трепери.

6.

„Не чуват ли Вълка?“ В мислите си Мара открива останалата част от човечеството.

Мегданът е празен. В средата му стои все една и съща стара жена.

- Моля ви, помогнете! Дайте пари за хляб!

Подпряна е на тояжка, забрадена е с овехтяла забрадка. От векове тя е в галошите си, а те на свой ред - в лепкавата кал на времето.

Там някъде Савата откри Мара. Не беше подкупен от златните нанизи на гърдите й. Смехът й ехти в ушите му много по-звънко.

Хоро се вие. Знойна е плътта на Мара и мрачна душата й. Той е пленник на видимото. В сетивния свят всички сме слепи. Неопитен, неук за онова, което е в нея. Това за Боян сега личи толкова ясно.

Пожела я за себе си - наивен копнеж. Тя е още ничия, недокосвана, нелюбена, девствена.

Хорото тропка и се извива чак към чешмата. Опашката му се губи в тъмното. Кърпичка се размахва, кърпичка се белее като моминска ръка. Савата посяга да я хване. Улавя паяжина - нещо призрачно, чезнещо, недействително.

- Не чуват ли Вълка?

- Моля ви, помогнете! Дайте пари за хляб! - вика старицата.

Вълка сякаш е живял в къщата. Не се отлепя от вратата. Мара е негов заложник. Детето й също.

Печатна грешка

По едно време стана печатна грешка в централен вестник. Беше изпусната сричката „жа“ в „ държавен“ и една сутрин се оказа, че нашият Първи дървен и партиен ръководител бди отново на своя пост. Това предизвика догадки и подозрения, клюки и вицове, както и нескрито злорадство в още шепнещата и вече започнала да проговаря, но все пак потънала в реални и дълбоки страхове родна публика.

Тази публика вече тичаше към идещата само след няколко години демокрация с темпото на парализирана костенурка.

Точно по това време се роди синът на Христина и Боян - Савата.

Детето проходи, когато социализмът се сгромоляса, възмъжа сред взривовете на избухващата демокрация и хероиновия бум на слободията. Когато вече бяха започнали кучешките времена, в един напълно скучен и незабележим ден Савата се представи пред Бога съвсем, съвсем млад. За Христина и Боян остана непредвидима и внезапна загадка изчезването на техния син, заченат с любов и отгледан с толкова надежда и всеотдайност. Единствената нишка към тайната на сполетялото ги нещастие, мислеха те, е жената, в която Савата се влюби също тъй неочаквано и без предупреждение - Мара.

Наистина ли тя е била в последните му часове и дни край него? Какво ли знае Мара?

Видение 10: Писък

1.

„Как ще избяга Мара? Кой ще я спаси?“ - Стоян Стоянов-Медузата е зад оградата. Не помръдва, за да не се издаде. Нощта пада изведнъж.

2.

МАРА:

Щом посегне, се вцепенявам и не мога да мръдна. Лежа, докато всичко свърши. Изпитвам страх или погнуса.

Изниква изневиделица. Много бързо идва, сякаш е там, зад плета. Повече ръмжи или мълчи. Обладавана съм от неговата сила - това не го отричам.

САВАТА:

Полудявах от ревност, защото я обичах. Малкият ни син, заченат, докато Златю още беше жив, върти очи към тавана, без нищо да разбира, слава Богу. Той е моят син, а не Златювият. Точно нашето дете ли ще плаща змейови сметки?

СТОЯН СТОЯНОВ-МЕДУЗАТА:

Аз не мога да ви кажа кой съм - това отдавна е държавна тайна.

Някой ви говори сега вместо мене, той ви казва или истината, или ви лъже, или просто се забавлява с вашия ограничен ум. Защото вие, хората, значи, ние, се движим опипом през света, а високомерно наричаме оскъдното си знание мъдрост, наука и прочие...

Ха-ха-ха!

(Медузата обича да имитира смеха на Първия, забелязва Боян.)

Какво е една чужда жена в сеното? Схрускаш я, а сетне подритваш огризка.

Крадци на чуждо, крадци в тъмното! Заради тях загина и най-справедливият строй!

И аз съм мислил за другите, тайнствени светове, които ни чакат след нашето отпътуване. И ние, обречените на дълга, също сме гости, за малко сме тук! Колко народ съм изпратил в Отвъдното за доброто на държавата. „Кой кого?“ - винаги това е въпросът.

3.

Писък откънтява. Стоян се оглежда, търси с поглед причината. Едва успява да зърне как опашка на гълъбица хлътва в дупка. Секунда подир туй изсвистяват криле на сокол. Той е едър и бърз, не може да лъкатуши като нея под клони.

- Ха! - възкликва Стоян. - Спаси се! Спаси се, пред очите ми се спаси!

...Отвътре избухва цвъртене. Може би някой иска да изгони гълъбицата? Може би тя се радва на своята ловкост и бързина?

...Гълъбицата изхвърча след малко, пооскубана и горда. Кацна на тънка вейка. С едното си око - тъмно и някак влажно - наблюдава Стоян. Знае го отдавна, макар той едва сега да научи за нея.

...Като вдигна глава към клона - Стоян Стоянов-Медузата повече не видя гълъбицата.

Рече си: ако соколът бях аз, сега нямаше да лети. Щях да съм изял сърцето й.

Видение 11: Гласове

Боян се връща далеко назад. Той е заедно с Хънтъра в Мига на изстрела. Разположен е удобно и хладнокръвно в него.

Хънтъра вече е поел въздух и през черния кръст на оптиката е избрал уязвимото място. Тренираният му показалец обира меко спусъка. Златю се усмихва, без да подозира, че е зачеркнат. Търпението на куршума в цевта е тежко, оловно. Оставил се е в ръцете на стрелеца, готов да поеме внезапно онази траектория, която никой никога досега не е могъл да предвиди. Куршумът има доверие на Хънтъра и затова не бърза да излиза от цевта.

1.

МАРА:

Златю смята, че той най-добре умее да ме разсъблича. Да ме разкрачва, да ме обръща по гръб или по корем. Пълни ме със семето си, но от него не пониква нищо. Ако нямаме синове, защо съм му? Набъбването на срамните ми устни, настръхналата ми кожа, щръкналите и втвърдени зърна на гърдите никога не е било негова заслуга.

Как попаднах на Савата?

Беше различен и ме погали с думи. Лицето му сияе безпомощно сред алчни очи. Можех ли да не го зърна? Подхвърлих въдица. Придърпах я. Хвана се. За мене началото беше само игра. Мръсна игра на парвенюшки коктейл. Фалшива благотворителност за сираци, а всъщност министри и депутати на хапка със Златювата дружина. Не очистиха ли Златю, за да заличат следите? И кой по-точно от тях?

Онзи, с редките предни зъби може би. Хвърля плюнка при ръкостискане. Властта му стои като костюм от ламарина, както и на останалите - рециклирани или новоиздялани. Умно си дават вид, че така е било и така ще бъде. Защо Златю да не се възползва? Защо ще го убиват сетне?

САВАТА:

Тя ме посочи, тя ме избра.

Тръгнах след нея, щом я видях. Не знаех докъде ще стигна и защо вървя.

Презирах се, страхувах се, не бях убеден, още от самото начало не бях убеден, че ще я опазя и направя щастлива.

МАРА:

Започна се, щом се роди синът ни. Проспахме орисниците, а това било съдбовно. Първата орисница, втората орисница, третата... Савата бяга по задачи от сутрин до здрач. Тъй както Златю вършее пари. Сега съм във вилата. Сама с бебето в гората е страшно. Освободих ги всичките. Какво има да ми охраняват?

Савата през цялото време търси истината. Началниците му го чакат да я донесе. Те я оглеждат, редактират и преподнасят. Златювата истина, платена с неговите пари и тътрена на гръб по баира от Савата. (Боян се усмихва разбиращо. Колко пъти и той е тичал по такъв лабиринт.) Винаги моят Златю обича да застава монументално, с цял ръст и с цялата си тежест зад истината. Златю мрази лицемерието и жестокостта на парвенютата, а сам стана такъв, щом се събра с тях. Нали така - с какъвто се събереш, такъв ставаш... От училищните класове той е закован в графа „хулиган“.

По-късно изгониха Савата или той ги напусна. От грижливо подвързания архив на вестника си запази само готварските рецепти. Другото остана без значение: купища хартия, цапана с лъжи. Мога да ги продам с парцалките им като Златюва вдовица... Още им гледам сеира.

Савата се прехранва, като преследва истината. Години купува хляб със Златювите пари.

Лъжите са ни превръщали в людоеди. Не иде ли Вълка да ни унищожи и така да ни отърве от самите нас, щом не можем сами да се освободим от себе си?

Видение 12: Плъховете

1.

Боян отваря врата на тъмен и ръждясал коридор, в който се гонят плъхове, мутирали от радиацията на Чернобил. Техните зъби са по-здрави от стоманата. Плъховете гризат релсите като вафли. Оглеждат го с апетитен и опитен поглед. Плъховете са сиви с червени очи. Боян е безплътен като дим от цигара. Върви, разтваря се в пространството. Мустаците на Плъха го гъделичкат по врата. Сега ли ще схруска черепа му като орех? Ядките в него са семе на знание и познание, дарени от Провидението. Остри и дълги зъби увисват над черепната му кутия.

Отваря врата. Само една крачка през нея го изпраща на топъл, жълт пясък. Пред него е син, светъл простор, шум на бели вълни. Красотата на хоризонта не е постоянна. За секунди небето и водата, а и проточилият се като голям зелен смок хълм с присвяткащ фар създават форми, цветове, посоки, вятър, слънце, облаци, отражения, появяват се гларуси, лястовици... Всичко се движи и нищо не е постоянно.

Това ли става и в съзнанието ми?, недоумява Непотребния Боян. Хващаме се все за навиците, за постоянното, за повтарящото се. Участваме в непредвидим, величествен, неумолим кръговрат без наше съгласие.

...Голотата на плажа опростява нещата. Облеклото и условностите на човешкия мравуняк ги маскират и усложняват.

Докосва го нежна женска амфора. Тялото й е обло и топло като езика на онзи кошмарен плъх. Тя го близва по устните. Боян вече е безсмъртен. Жената, увиваща се около него, желае да бъде оплодена.

Не иска тя да бъде жертва на Вълка, нито нейното неродено бебе да бъде. Жената желае да има Луна и Слънце. Не е съгласна кодираният в нея ритъм да бъде спиран, а предназначението й променяно. С какво право далечни предсветове се месят в нашия свят?

Заедно с нея Непотребния Боян търси оправдание и обяснение. Нещо брутално и неподвластно за човеците е дошло. Като че ли и нашата алчност да властваме над Мирозданието има някакво основание?

2.

Непотребния Боян преглътна сухо. Той вие под безкрайно небе, в прахта на още един бял ден. Животът му не е какъвто го е мечтал! Не е! Очаквал е нещо по-добро, по-хубаво. Съдбата ни по-мъдра ли е от нас? Ето с кое никога, никога няма да се съгласим, казва си Боян.

Количеството на милиардите човешки изпражнения един ден може и да отклони Земята от орбитата й. Има критични натрупвания. Вълка, само Вълка ще разрине, ще почисти с нужната сила и самоувереност. Осирането е човешко дело. Очистването е вселенско, космическо предизвикателство.

3.

Колкото повече Вълка шета, толкова Непотребния Боян се ужасява от себе си. Всичко, което е писал, дума по дума се сбъдва за първи път в живота му. Макар сега той пък да не е в живота си, а някъде другаде. Думите му са оставали много дълго безразлични към делника. Като някакво скъпо завещание за родените след него. Пионери, комсомолци, комунисти зариват в строежи и паметници завещания към бъдещето, сложени в сандъци, буркани, непромокаеми рула. Ръкопляскат хората, повярвали, че контролират времето. Отговорни фактори непрекъснато си придават важност, като носят лъскаво черно куфарче. В него е заключено най-ценното, заради което се налага да ги търпим. Утре, утре животът ще бъде... След четиридесет и пет години се оказва, че в куфарчето няма нищо.

Илюзорна е надеждата в още неродените. Защо да са с по-малко проблеми от нас? Защо да се интересуват от родените преди тях?

Подире ни иде и безцеремонна безпаметност, и неграмотност. Вторачени сме в деветте дупки на телата си, както се изразявали древните китайци. Колкото по-мимолетна и повърхностна е играта, толкова по-нарцистична е любовта на човеците към себе, по-сладка.

Боян пише като за последно. Съществото му не иска да се примири, че думите - събирани, трупани и вече експлодиращи у него - ще останат неми, неизговорени.

Непотребния Боян не е автор. Автор си, ако имаш поне един читател. Боян няма и не иска да има.

В леговището си той е сам със своя плач и своя смях, скръбта и радостта, страха и надеждата. Боян не смята, че това занимава някого другиго освен самия него. Животът е твърде личен, за да го делим и споделяме, особено когато вече сме без бъдеще и няма защо да се преструваме. Когато сме искрени. В своите думи той за първи път търси спасение.

Вълка е тук. Всичко написано се сбъдва.

Видение 13: Призрак

1.

БОЯН:

...От дупката излизат подивели кучета и късат месо от мен, а съм жив...

...Гледах филм по „Дискъвъри“ за обсадата на Ленинград. Детски трупчета без ръце и крака са месеци в снега. Детското месо е по-крехко. Първо хапвали крайниците. Дивият звяр е у нас - само трябва да го повикаме.

...Англичанка е разкъсана от кучетата на съседите си в българско село, а така добре се разбирала с тях. Хвърля боклука на улицата. Те излизат от съседния двор и я наобикалят. Първото я захапва за петата и тя пада. Виковете, махането на ръцете, ритането с краката възбуждат агресията им. Жената в момента случайно е останала без помощ.

...Всеки иска да е богат и силен - по-трудно е да си сред победените. Победителите отмъкват чували с пари. Кой все пак открадна парите на народа?

...От дупките излизат Чудовища на свободата. А какво беше свободата? Събаряне на Стената, на оградите, бариерите, ключалките, задръжките. Човекът и социумът не са в състояние да се самоконтролират без санкции. Тъпата диктатура е правила неоценима услуга на мнозина, като ги е потискала, тъй като, непотиснати, те веднага започнаха да издевателстват над другите и над себе си.

2.

Откъде се появи призракът на Непотребния? Неговият силует отдалеч изглежда на самотен Вълк. А отблизо - на раздърпан от подивели кучета мъж, чиито дрехи и чиито меса се развяват под лунния прах, докато той бавно стъпва между звездите и изчезва между тях.

Някаква голяма Потреба си отива с Непотребния. Той изчезва. Никой повече няма да го потърси. Поглъщат го същите черни дупки, от които излизат на свобода глутници. Те шетат по мегданите, влюбени в своя смел и невиждан профил.

3.

Боян:

...Ако аз, Непотребния Боян, изнасиля бебе или баба, ако убия, медиите, които редовно ни претърсват за последните ни стотинки, ще се сетят и за мен, иначе - не.

...Не минаха ли вече времената, когато се продаваше на хората само бъдеще в сиво и грозно настояще? В какъв добър край вярваме още?

...Мъже с мъже се бракосъчетават, докато женски утроби стенат безплодни. Има ли по-ясно предизвикателство към човешкия род?

...Забелязвам как са потънали в суетно охолство вечните богаташи - еднодневки. С техните лениви или пък спортни тела. Те се хилят провинциално в амбициозни мегаполиси. Държат в робство милиони себеподобни. Белите робини на Златю Змея не са му прищявка. Клиенти има Змея, ориентиран е пазарно. Анастасия е търсена стока. Продължават да промиват мозъци уж с чуждо съгласие и за чуждо удоволствие. Насилието е вечно, ако жертвата дава доброволно одобрение на инквизитора си.

От един момент нататък инерцията на събитията придобива своя треактория и скандалното става обичайно. То се превръща във философия. Скандалът вече е признак на живот, дори на жизненост. Човеците са принуждавани да се нагодят с погнуса, за да оцелеят.

...Кой ви каза, че не зъзнем в дълбокия кладенец на самотата си, загубващи и загубили основанието да живеем със себеподобните си и да се разбираме с тях? Като че ли има кой знае какво да си кажем. Дори с най-близките, които най-малко познаваме.

Видение 14: Смешни хора

1.

Вълка не се интересува от конюнктурата. Дошъл е от вечността и при нея ще се върне. Смешни и жалки хора, заключени в своя нетраен миг! Какво ли могат да му направят. Те причакват Звяра в засада именно там, на междата между минало и бъдеще, в нетрайното, късопаметно днес. Овълчени, въвлечени в хазарта на живота си.

2.

Ще се признаят ли за победени онези, които манипулират света, и то само заради един Вълк?

3.

Постепенно настъпват страх и паника, а Оргията едва сега започва. Той не е дошъл да се храни с амбициите и суетната им слава. Вълка е тук, за да погълне Луната и Слънцето. Невидим е като самолет „Стелт“, прикрит е като ядрена подводница, могъщ е като балистична ракета. Никой не подозира силата му.

Малцина са овладели нещата в живота си. Повечето се давят в безпаричие, отчаяние, прогонени са от собствените си домове за парче хляб в чужбина, мрат у дома без пари за лекарства или за лекар.

Полуинтелигентна и продажна каста вършее. Самовъзпроизвежда се успешно - политически, физически, финансово. Тя дори се легитимира като „класа“ пред другите. Тази агресивна, арогантна, граблива група е смутена. Широките й палати отесняват. Редът, който са градили тухла по тухла за себе си, е фундаментално застрашен. Причината е неясна, невидима, просто няма причина.

4.

Непотребния Боян се опитва да реди буквите в думи, думите в изречения, да разкаже за нас, за времето ни, за себе си... Той много добре знае - дори когато лъжата е очевадна, думите не са автоматични прислужници на истината. Преди години демокрацията дойде с обещание за Истина. Истина на мястото на старите Лъжи. Кълбото на лъжите се оказа безкрайно. Боян мечтае да изрече докрай правдата, станала все по-излишна и непотребна като самия него, нежелана.

Непотребния не иска да е част от Оргията на праведниците. Всъщност той е неудачник, от когото никой не се интересува. А по-добре ли е да те показват по деловите президиуми в стила на едно време като саксия?

Както често става, онова, което изглежда невероятно и недопустимо, без никакво предупреждение, все някога се случва.

5.

Вълка пали колибки, строени с пари, които нито едно правителство и нито един съд не разровиха, за да установят дали са издължени поне необходимите данъци. Никнат квартали с дворци без канализация, а се закриват поради липса на парно читалища, детски градини, училища. Учителите са полухора - полудухове. Дооцеляват като продавачи в лавки, гледачи на прасета след учебните часове, като застрахователни агенти, и клиенти са им по-богатите ученици. Аритметиката е най-сложната наука, щом парите не стигат за хляб. Какво да говорим за покупка на книги! Интелигентността е изтънчено мъчение. Тя се наказва.

Открай време властта по нашенско не греши и винаги замита следите. По традиция тя не обича по-образованите от нея. От десетилетия няма осъден министър, да не говорим за по-нагоре. Такива са лицата на времето ни.

6.

Докога ще треперим от тях? Докога ще им правим път, пита се Боян.

7.

Вълка се изпика в паницата на същия рециклиран от близкото минало Стоян Стоянов-Медузата. Той е отгледан в мрежа, плетена отдавна. В новите времена е собственик на чужди мечти и притежател на холдинг. Стоянов повярва в Бога за една нощ и се трансформира за един ден от комунист в капиталист. Каква умна и бърза метаморфоза! Пази партийната си книжка като сигурен знак, че не е предател, а по необходимост е друг.

Веждите му са страшнички, стърчат напред като стрехи. Класова борба е водил той на живот и смърт. Продавачът на бъдеще някога национализира, сега приватизира, някога преследва престъпници, сега им е главатар.

Видение 15: Думи за семе

1.

Непотребния Боян напусна света на буквалното. Пресели се оттатък видимото. Все по-неразгадаем е за човеците, с които му се случва да живее. Отчуждаването се извършва въпреки желанието му. Роден е от плът и е покълвал в женска утроба като всички нас. Първото, което е направил, е било да изкрещи на света, че е жаден за глътка именно от земния въздух. Как тъй сетне ще си въобразява, че е възможно да съществува по друг безплътен начин?

Цялата човешка версия и подредба е строена по една и съща линейна логика: училищата, затворите, армиите, йерархичните общества, в които насилието е маскирано със свобода на избора, всичко... Чрез толкова образцово безпощадни лабиринти Душата е непременно игнорирана.

2.

Във всяко историческо време има по някой и друг Непотребен екземпляр, мисли Боян, не толкова да осуети, колкото да напомни за странността на общия правилен ред. Съзнанието вижда света в много повече от три измерения. За него времето се огъва и тръгва назад, докато начало и край се сберат в една точка и станат едно и също. Всичко се сбира на едно Място, ала смеем ли да посочим мястото си в Мирозданието?

Конюнктурните пътеки към власт, слава, богатство, безсмъртие от тази космична перспектива са жалки като паяжини в стар килер. Мушмороци от всякакви времена изскачат непрекъснато и ръфат изхабените обувки на Непотребния и винаги беден Боян.

Така убеждават себе си и мрака, че Боян е измислен, той „не съществува“ в действителност. Реални и истински са те и онези обувки!

Как да ме открият, вълнува се Боян, щом не са избродили пропастта между Истината и Лъжата, щом фалшифицират и възпяват дилемите в своя лична полза? И възможна ли е подобна среща?

Мушмороците са тук, при сиренцето. Винаги се ражда по един Непотребен. Може би Мирозданието подсказва услужливо на човешкия род, че в удобните лабиринти на поселенията, наричани „цивилизация“, има нещо сбъркано. Нека сетне не упрекват Боговете, че не са пращали предупреждения за идеща гибел! Думите ми, мисли Непотребния Боян, са семе, заровено и забравено от днешното време. Те лежат под дълбоки снегове и преспи. Думите ми не са за бързо ползване. Те ще покълват единствено във времена на размисъл и плач, които едва ли ще ни подминат.

Видение 16: Сребърен куршум

1.

Хънтъра установи, че следите водят още по-нататък и още по-надалеч... С инстинкта си на ловец усеща приближаването на Вълка. Кой предопределя точните роли, маските, които не се съчиняват от действащите на сцената лица? От кого тогава е написан сюжетът? Хънтъра не вярва в Провидение или Съдба. Той знае, че след като и Златю Змея е премахнат, остава още някой. Още един, може би последен.

В съзнанието на ловеца броди и пътува все този Вълк. Хънтъра лее своя сребърен куршум за него. Влиза в Храма, който Ния Нестинарката предрече. Парчета от тавана падат върху главата му, светци се разсипват на прах. Бог сякаш е забравил и него, и света. Всички ли сме провалени хора? Нима за нас всичко може да се каже? Дали ще си останем копелета на комунизма и никога няма да станем други?

- Храм ще има и камбана ще бъде възкачена! - чува той пак гласа на Ния Нестинарката. - Хиляди хора в беда търсят пътя.

- Кой съм аз и накъде вървя - крещи Хънтъра. (Боян му съчувства.) Вълка води ловеца към хорото на мъртвите, при един гробар, който по стечение на обстоятелствата в момента е безработен социолог.

- Много добре се печели тук - говори гробарят. - Някакво животно, подивяло куче или Вълк се навърта нощем.

- Виждал ли си хорото на мъртвите? - интересува се социологът.

- Цялата ни страна го тропа, но само при такива като мен ще го забележиш. Денем е спокойно, нищо не помръдва - шепне гробарят.

Сребърният куршум ще сложи ли точка и на тая лудост, колебае се Хънтъра.

- Лудостта ли? - чете мислите му социологът. - Тя най-трудно се открива и доказва.

Видение 17: Изневяра

1.

Непотребния Боян е със замръзнали ръце и нозе:

- Защо досега не съм разбрал за него? - говори в съня си на Христина.

- Ти ме обичаше и ми вярваше.

- Бяхме щастливи.

- Хубаво ми беше с теб... Не можех да ти кажа, не исках да те нараня.

- Защо след толкова години ми го призна? И то сега, а не наяве.

- Защото те обичам и не искам повече да живея в лъжа.

- Годините с теб, със сина ни Савата са били лъжа?

- Не съм се преструвала. Ти си много нежен и добър.

- Така ли?

2.

Непотребния Боян запрехвърля наум лентата на живота си, толкова дни и нощи. Спира вниманието си на случаен жест, двусмислена усмивка, съмнително предложение, невинна забележка. Като куче, хукнало по прясна следа, души и тича, тича и души, дано стигне истината.

Стряска се за кой ли път. Истината? И без нея е живял щастливо. Толкова ли му е потребна точно сега? Христина е ухажвана, обичана. Боян не само й е дал доверието си, той е доверил и себе си.

И пак се опитва да я оправдае и разбере, не иска да я губи абсурдно и внезапно.

- Всичко е толкова човешко. Човешко е... - повтаря няколко пъти той.

- Не искам да го научаваш от други. Не искам да изглежда подло.

- Правиш ме пазител на женските ти тайни. Тежък кръст!

- Не искам да ме мразиш, не искам да зазиждам вратата към теб!

- Аз все пак съм мъж и те ревнувам, боли ме.

- И то какъв мъж!

- Защо го казваш, наистина не е комплимент.

- Защото Онзи ме изнуди. Обеща ми, че няма да ти се случи нищо лошо, ако...

- Той има лице, име...

- Представи се като Стоян Стоянов.

- Просто го зарежи. Човешко е да попаднеш в клопка.

Непотребния протегна ръка, ала ръката му е студена като лед, вдървена и не хваща нейната достатъчно здраво, изпуска я. Вторачен е в празнотата, която зейва у него.

Христина спи сладко и къдриците й се спускат палаво по бузата край малкото й ухо. Навежда се и я целува с върха на устните си. Тя измърква.

Съмнението остава у него. Дали тя не го отблъсна, защото го възприе за друг? Дали Непотребния Боян вече не е полудял и тези негови странни догадки не са част от диагнозата му?

3.

...И той потъна в тъмни коридори. Запрелиства маршрути, входове и изходи в стремежа си да стигне до Началото на всичко. Убеден е, че е виновен пред Христина.

Боян усеща с цялото си същество: Отвъдното го влече, а няма воля да остави тази топла жена сама и да тръгне. Призрачен и самотен, събрал цялата ярост на звяра у себе си, готов да прегризе гърлото на Стоян Стоянов!

4.

Мислите за възможно убийство или самоубийство отново полазват като стоножка.

- Дали не полудявам? - отново се пита той. - Лудостта най-трудно се открива - чува пак гробаря.

Някъде дълбоко у него прокънтява смехът на Вълка. Медузата казва на Христина:

- И пак ще дойдеш пред вратата ми... И не като жена на Боян, а като блудница... Ха-ха-ха!

- Не като жена... Не като жена... - повтаря Непотребния.

А какво е Христина, ако не е жена?

„Гаранция за героичната биография на съпруга си“ - Непотребния долавя хихикането на Медузата.

Видение 18: Най-сладката лъжа

1.

Непотребния установи, както никога досега, че женската плът не го вълнува. Тя се топи разтворена, той усеща допира с нежните й бедра и въпреки че е гол, естеството му е безразлично, увиснало, меко.

Топлият й дъх го изгаря. Очакването й го обвинява. Докосва я с върховете на пръстите си. Тя е готова, кипнала, но той не прониква в нея. Липсва му тласъкът на силната топла кръв, заради която е късал копчетата на блузата й, късал бельото й, напращял и нетърпелив да стигне по-бързо, да влезе.

Не е фригидна, насърчава го с ръка, с усмивка, а съвокуплението не се получава.

Тя си мисли, че той нарочно я дразни и изпитва. Повдига таза си нагоре, търси неговата твърдост и амбиция, а не намира нищо освен един заблеян в мислите си мъж, който твърди, че я обича.

Вулгарността на съвокуплението е тържествена, ако се сравнява с унилото самосъжаление на макар и моментната мъжка слабост.

Ако Бог бе лишил хората от сладостта при сливането на мъжа и жената в една плът, Човечеството не би съществувало. Размножаването щеше да е скучна, досадна и задължителна работа, която може и да се пропусне. И сигурно щеше да се пропусне.

2.

Така се е появила най-сладката лъжа - Децата.

3.

Животът ни идва като чудо, даром дадено. И пак тъй ни се отнема, дори и да се опъваме и да не искаме. Човекът е упорито нещо и трудно се убеждава, че не е безсмъртен.

За какво ще мечтае Последният човек?, отново се чуди Боян. Да има още някого, с когото да размени две думи. Дори без значение какви са те? Огромна самота спи в уж летаргичното ни всекидневие и е възможно да бъде събудена.

Оставена ни е единствената надежда в следващите, в родените след нас.

Къде сме били, преди да се родим? Къде отиваме след това? Изчезваме ли? След като Душата освобождава тленното тяло, връща ли се пак?

Ние сме вечни, мисли Непотребния. Не ни е дадено всичко да видим и на всичко да присъстваме. Оставена ни е Вярата, вътрешното зрение.

Защо Смъртта е врата в една посока? Отвън е дръжката за отваряне. Прекрачиш ли, тя се затваря зад гърба ти, хлопва. (Щом не можеш да се върнеш, тръгни си спокоен и без паника.)

4.

От тези мисли е хипнотизиран Непотребния и горд Боян, когато съпругата му Христина разкаяна отива в Храма. Хора, изпаднали в беда, идат. Камбаната още я няма.

А един Вълк беснее и сее страх.

Хънтъра е изчезнал. Дори да има сребърен куршум, къде ще се намери друг смел мъж като него?

5.

„Защо търсиш истината? Не иска ли твоята истина да яде и да пие?“ - чува Боян гласовете им.

Лумпенизирането при социализма надмина себе си. Езиците и умовете бяха в менгеме. Вътрешната цензура е внушавана денонощно чрез Страх.

И сега, ако не те е Страх, че си беден, щом искаш - подсмихва се Боян, - говори. Дали има кой да те чуе? Липсата на културен елит, дето да мисли и живее независимо от силните на деня, прави и без това проядената власт ленива и още по-продажна. Господството е невъзможно без подкупни медии и корумпирани, но разделени власти. Истината предвидливо и отдалеч се дави в какофонията на говорилнята, в плурализма на мнения без аргументи, докато се множат казината в банановата демокрация.

„Остани по-добре заключен в Мълчанието, кротък, удобен, в рамки, предвидим, не роптай, не се бунтувай, така, така, ще бъдеш впрегнат и ще ореш за нас...“ - дочува ги пак Непотребния Боян.

„...Как оре Вълка...“ - тази мисъл е спонтанна. Пропъжда я.

Видение 19: Среща

1.

Анастасия тръгна сама.

Вълка не я подмина. Пренебрегна опасността още от момента, в който го забелязва. Ръстът на животното не е внушителен. Нещо като куче, но с по-особен поглед, констатира.

Вълка приседна и се загледа. Тя също спря. Кой кого ще надиграе? Анастасия се измъкна тайно от хижата. Хънтъра е с ловци от ранни зори. Тя иска да срещне Вълка, да се отърве от своята лична вина. Вдига залога. Оценява честта си повече от живота. Това й се случва за първи път.

2.

Вълка не бърза. Следи я отдалеч. Щом Анастасия спре да поеме дъх, спира и той. Тръгне ли тя, хуква и той. Следва я през целия ден като натрапчива мисъл, от която тя няма къде да се скрие. Понякога за малко го забравя, макар да носи подсъзнателно товара. Кервани от такива мисли влачи подире си още когато слезе на софийската гара.

Анастасия се замъкна с баща си в резервата, без да знае кой друг я очаква там. Освен собствената й физиономия, омразните страхове, усойните мисли. Защо живееш? Коя си ти?

Под небето тя се усеща пренесена няколко века назад. Времето сякаш спря. От това тежестта му стана още по-голяма. Има много свободни часове да мисли за себе си и за онова, което я заобикаля в резервата.

Разсъжденията в големия град няма да ти донесат изгода, пари, кариера, комфорт. Анастасия е осъзнала, отбелязва Боян, че се движим вкупом над Бездна. Все някога някъде красивата жена ще се отклони от общите пътища, ще свърне, ще тръгне напосоки. Ето, озова се точно в този ловен реверват, край селото с Храма...

Без някога да е чувала за онова хоро с кърпичката и бялата моминска ръка, тя вече е носела ритъма му в сърцето си, играела го е. Помирисвала е пикнята на Вълка в паниците наоколо, а мнозина са се хилели умно или малоумно на екзотичния вкус от пикантната подправка може би.

Застрашена от разума си и подвластна на всеобща лудост - пари и удоволствия, без непременно лудостта да е идентифицирана и изговорена - полека-лека Анастасия е добивала тягостното чувство на пациент от клиника. Там, който папка, слушка и си взема дозите, е добър и прогресира. Един незнаен ден даже става Друг, здрав и нов. Тя често го казваше, сама се улавяше, че прошушва:

- Каквото и да чуете за мене, да знаете - аз съм Друга!...

Кой ли има време днес да се интересува от Анастасия? Живеят в семейни крепости, от чиито входове лъха на използвани презервативи...

Съществуваш, докато си сред победителите. Кои са те? Можеш да го узнаеш само от собствените им разкази. Онези другите, превърнатите в пасбища за богати, са неми. Най-перверзната част е откъсването на езиците им. „На езиците ни!“, знае го Анастасия. Тръгна с надеждата да узнае нещо повече сама, а не да преживя чужди истории от сутрин до вечер, година след година, докато някой се семеизпразва във влагалището, устата или ануса й, докато приритва от удоволствие, че е случил на млада, евтина и хрупкава, от онези, източните хубавици.

3.

- Ауууууууууууууууу! Аууууууууууу! - изви се вой.

Анастасия потръпна.

- Ауууууууууууууу!

Тя сякаш съжали Вълка, пожела си да говори с него, ако той бе човек. Такава мъка изригваше гърлото му... Би го погалила, ако нежността й щеше да го успокои.

- Ауууууууууууууууууууууууу! - воят стана още по-протяжен и тъжен, все едно четеше мислите й.

Взря се в мрака. Любопитството й е по-силно от страха в този миг. „Любопитството убива котката“ - има такава поговорка, сеща се тя, но не се връща. Прибира коси с вдигнати към главата ръце и отваря уста:

- Ауу!

Щом чува гласа си, неувереността й отстъпва.

- Ауууууууу! - вече ще вие към небето, звездите, луната със своето гърло. - Аууууууууу-ууу! Ауу-ууу-ууу!

Сълзи се стичат и пълзят по брадичката й. С всяко издишване й става по-леко и по-леко. Тя е част от тъмнината и звездите. Анастасия вече не е пришълец тук.

Колко ли време е вила и плакала, когато нещо топло я лизна по ръката и тя изхълца от изненада?

Очите на Вълка светят в мрака. Той я позна. И тя го позна! Пресегна да го погали. Ръката й потъна в нищото.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2009, № 12 (121)

Други публикации:
Георги Гроздев. Непотребния. София: Балкани, 2009.