Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЛАБИРИНТ"

Георги Гроздев

web

След романа "Плячка" се появиха романите "Непотребния" и "Ентропия". Неочаквано и спонтанно, за десетина години, се създаде ново, по-голямо, надявам се не само като дължина, повествование. "Плячка" и "Непотребния" имат общо издание, но романът "Ентропия" също е свързан с тях. Събирането на трите заглавия ("гроздовото" обвързване на романите", което няма "нищо общо със "сериалното" писане", оценките са на проф. Светлана Стойчева), в общо повествование може би ще затвори разказа най-сетне. Дали обаче ще го прекрати? Да си призная - не знам... Моят лабиринт ме дебне. Срещите ми с герои от романите продължават в действителността и извън нея.

Какво може да има "извън действителността"? Разумен въпрос. Извън нея е невидимият свят, всичко онова, което лекомислено забравяме, тъй като сетивата ни не го достигат. Доколкото знам, единственото нещо, което не е възможно да се види и пипне в човека, е неговата душа. Съмнява ли се някой, че тя все пак съществува?

Видях Мери в Китай, в Америка. За моя изненада беше заедно с Хънтъра. Тяхната интрига изглежда още  не бе утихнала. Четяла лекции за Италианския ренесанс, а той я придружавал. Щели да се върнат в България за големия лов на елени, вълци, глигани. Имах и други неочаквани срещи в дивата българска гора...

Дали накрая на лабиринта авторът в мое лице няма да се превърне във фикция, а героите му да се окажат документални? Дали те няма да завършат разказа от мое име? Дали общоприетият предразсъдък, че писателят трябва да е последна инстанция и да знае всичко за своите герои, не е заблуда? Какво знам за самия себе си? Какво знаят Мери, Хънтъра, дивите животни за автора? И може ли това да бъде тайна?...

Любопитството е по-силно от мен. Пропадам в своите лабиринти. В такива моменти търся оправдание за себе си и за човешката ни природа. Толкова силни идеологии и безпощадни обществени системи се опитваха да моделират човека, като се заканваха да създадат "нов човек". Човекът накрая винаги поникваше упорито като трева изпод развалините на поредната утопия или на поредната империя.

Единствено човекът проявява милост и може да дава закрила. Само той може да се смее и да пази в паметта си миналото, като го осмисля. Звездният закон е кодиран в нас. Може би това е ключът към изплъзващата ни се Хармония. Дали не сме го загубили отдавна?

 

1.

Край гората старовремска къща с покрив от древни каменни плочи, покрити с мъх, придрямва в очакване да се срути или от пороен дъжд, или от сур вятър. Къщата, препълнена с мъка и спомени, е жива все още. Аз съм край порутената й ограда, със заредена пушка. Не за да я пазя, а за да дебна Глигана от Долината на Гъм. Снощи той и неговите братя и сестри са ровили със зурли наоколо да търсят храна. И дивото, и то знае, че не бива да подкопава темелите. Иначе глиганите биха я съборили за миг.

Полъхва леден вятър. Кафявите листа потрепват. Когато се взирам, виждам на десетина крачки от мен, до самата ограда "нещо" да пасе зелена тревица. Първата ми мисъл беше да не е някоя овца. Зрението ми не е като на младеж. Щом се загледах - Бързата красива кошута. Тя, изглежда, усети мисълта ми. За да съм невидим, спрях да дишам. Така се гледахме - вцепенени и очаровани - поне аз бях очарован. Сякаш пропаднах в измеренията на моя роман "Плячка", влязох в сюжета неочаквано. В него глиганите и мечките се разхождат в изоставени от хората къщи и живеят вътре вместо тях. Сякаш се върнах в детството си при къщата на баба и дядо.

Тя, изглежда, накрая се досети какво съм. Стърчащата ми пушка и оранжевата отличителна жилетка нямаше как да ме уподобят на пън. Предупредително тракна и кълвач. Зачука-зачука и спря. Навярно и той искаше да направи нещо за наивната кошута. Тя бе живяла от рождението си до този миг, без да срещне човешко същество. Старата къща й разказваше от време на време своите истории. Кошутата се свиваше на завет под навеса. Какви времена, какви хора е имало, но вече няма ги и нивга няма да се появят.

Явно не й заприличах на онези минали хора. Заприличах й на непознат. Тя бързо обърна бялото си огледало, то е под опашката, както знае всеки ловец. Грациозно, без паника заподскача с изящните си крака обратно към гъсталака.

Стана ми мъчно за всичко, което времето проклето смачква пред очите ни. На липсващите хора от опустелите или разрушени къщи десетилетия наред им е било обещавано светло и пресветло бъдеще срещу търпение. "Яж и мълчи!", бил принципът. Кой можел да се досети? Може би накрая тъй дълго чаканата хармония ще дойде чрез Бърза красива кошута...

 

2.

И докато бях в измеренията на романа "Плячка", дочух женски глас.

- Толкова беше хубаво! - каза Мери на Хънтъра с американски акцент. Сепнах се от гласа на Мери. Романът има своя съдба у нас и по света. Да влезеш или да излезеш от него не е толкова лесно нито за автора, нито за персонажите в него.

За "Плячка" френската издателка и литературна критичка Еманюел Моазан писа:

"Обичам земята си, тя ми дава сила" - започна с цитат от романа тя. И продължи: "Това е хазартна игра. Игра на криеница между хората и животните в ловен резерват, край безлюдно, обкръжено от гората село в затънтен край на България, отвъд който "няма нищо". Нищо освен хора, изправени срещу животните на тяхна територия и срещу собствената си съвест и съдба. Смаляващата се територия на нашата съвест. Там, където душата на модерния човек непрекъснато е изтласквала тайните на Природата и Началото.

"Плячка" има всички характеристики на съвременна притча, на легенда, чиито герои бягат последователно от своето минало, от обществените условности, от своето бъдеще и предначертание, от низките инстинкти на своята модерност, за да се събудят за един друг свят.

В резервата животните са тези, които са надарени с човещина: Бързата красива кошута, никога неизоставена от изникналия от дъното на вековете Елен-който-винаги-идва и заслушана в туптенето на сърцето си, за да се наслади на мига; подгоненият митичен Глиган от Библията; полуделият от самота Заек, който изучава приятелството на хората; мечокът Фу, който винаги се изплъзва на ловците. Както във всички приказки, има и отвлечена мома - Анастасия, змей - мутрата Златю, който изнася бели робини, митичната двойка Мери и Хънтъра, чиято мълчалива любов е обвита в сакрална мистерия, хищници и убийци, бракониерът Кебо, който стреля по всичко живо, и двамата старци Михал Белия и Еньо Тъпана, които се радват на младите момичета.

Един библейски свят пар екселанс, в който зад всеки храст дебне вечният въпрос на Каин и Авел: да убиваш или не? Ловецът вечно се взира в небето. "Той затваря очи, сякаш беше не ловец, а дете в майчините си обятия".

Главният герой на "Плячка" не е Хънтъра, нито Мери или доктор Лина Бижева. Главен герой е митът, той се вмъква в душите на персонажите, обсажда ги с образи: това са тревогите и сънищата на Хънтъра, предсказанията на лудата пациентка Нестинарката, ясновидка, която налага гласа си на духовете, привиждащите се на Кебо самодиви, единяващата се със Змея друга пациентка - Мълчаливата. Всички са пронизани от легендата, пропити са от нея въпреки волята си. Гората им напомня, че световете са нетрайни, и поради това героите са обречени на забрава и се превръщат в "ловци на мигове", борещи се с Тайнството.

В този странен роман има поетична лудост, която проличава в наслагването на балканските и библейските вътрешни гласове, на наративните плоскости, на спонтанните реминисценции, които налагат на фабулата непрекъсната промяна на граматическите времена, запъхтяност пред едно застинало, безвремево, ефирно време - времето на Природата, - пред едно възвишено-свещено виждане за света: Душата на гората, която наблюдава. Която гледа засмяно, дяволито този преходен свят. И този свят ще премине, но ясното небе винаги ще звъни над овесените класове, калинката ще сънува утринната капка роса, а кошутата винаги ще слуша ударите на сърцето си под звездите, докато болните от участта си хора се борят с тайнството, неуморно се стремят към спасение и търсят третото си око.

Защо да ги е страх от линията между светлината и сянката?

...В онзи странен момент чух възклицанието. А Мери всъщност си спомнила дивата свиня с малките, сърните и елените, боровете в шахматен ред. Вълнувала се от възможността за изстрел, ако имаш очи за диагонала между стволовете. Чувала пукота на съчки, предвещаващ нерегламентирана среща. Радвала се на тишината, идваща сякаш от прасветовете. Възхищавала се от невъзмутимостта на Бързата красива кошута, която изтичала като сянка, а после се спряла на открито, удобна за изстрел в сърцето. Усмихвала се на малките диви прасенца, големи колкото зайци, облечени в гащи на райета, подтичващи зад черното туловище на майката. Свинята преминала, без да се оглежда, през слънчева просека, която осветила семейството й. След нея вървяла бавно, също така угрижено и стегнато друга майка със свое стадо от новородени.

...Мери още не разбираше напълно къде се намира и какво става. Страхуваше се от шумовете, от гората, следите също я плашеха. Мислеше за оръжие, беше напрегната, готова да се самозащитава. Без да знае, че най-добрата защита е в умната й красива глава, ако приеме света извън нея спокойно, ако освободи себе си от другия свят, който влачи от мегаполиса. Мегаполисът и тя все още бяха вкопчени един в друг.

Хънтъра го усещаше ясно, но не го изрече. Оставяше я сама да свали кожата си, да се почувства нова, истинска, друга. И тя постепенно се променяше, праната на планината я изпълваше отвътре, кожата й стана румена и някак свежа, бледият, сивкав цвят на лицето й се изгуби като мъгла. Блясъкът на очите й, устните й, червени и набъбнали, всичко в нея започваше да искри, да връща първоначалния си смисъл и вид, с който е било създадено. Така и тя, като самка, започваше да си припомня своето женско предназначение и код. Нали го носеше дълбоко в себе си и с него един ден щеше да отлети в отвъдното. Това я правеше още по-земна и привлекателна.

Каза й го, тя се усмихна. Появиха се две сладки трапчинки. Слънцето протегна ръка между клоните и поръси в този момент златистия мъх по бузите й. Влюбваха ли се?

 

3.

Тя се отпускаше да говори за себе си, даже се въодушевяваше и ставаше все по-искрена. Близостта между тях настъпваше, близост в малките и дори незабележими жестове, в невидимото и крехко доверие, което пълзеше от него към нея и от нея към него. То не се назоваваше гласно, а беше приятното усещане от следващите една след друга думи, сътворявани от езика и от устните им, подреждащи се като тухлички от стена, която постепенно можеше да ги обгради в някакво тяхно пространство на симпатия. Разбиране с жест или намек, разбиране с поглед, очите бяха на къса и все по-къса дистанция, нейните синьо-сиви с променлив отсенък - ту твърди като гранит, ту с мека и нежна светлина като синкав облак, обгърнат от лъчи. Очите й се изменяха, но постепенно студеното любопитство отлиташе някъде и в тях проблясваше топлото пламъче на нещо неназовимо, а то може би предвещаваше още по-голяма близост. Той също улавяше промяната на времето, когато е с нея, не усещаше колко бързо минава, предметите ставаха някак невидими, безплътни. Тя изпълваше пространството, без да се уголемява, просто поглъщаше цялото му внимание, ума, сетивата му. Споделеното пространство, общите теми, достойни като разнообразие за малка енциклопедия, темпераментно обсъждани... Сменяха разговора толкова често, без да го прекъсват, а нямаше написан сценарий. Учудващо и за двамата се натъкваха на телепатично съвпадение по-често, отколкото е нормално. На взаимно допълване, но с прости думи, а не със сложни или усукани. Той беше внимателен и предпазлив. Знаеше, че излъчва жаждата си да я докосне, да бъде близо до нея. Тя сигурно отгатваше. Казваха си го с жестовете и подтекста на това, което протичаше между тях и което можеше да се изпари мигновено, защото не беше само очакване към плътта й, пренебрегвана може би от нея, недооценена от мъжете. Имаше уплашен вид на бягаща от нещо сърна. Годините също бягали от нея, тя ги пропускала, без да усети.

С него се чувстваше спокойна и сигурна. Като че ли го бе познавала от години, от многото пропуснати години, макар да не го бе срещала никога досега. Боеше се, че това може да е поредната й илюзия. Беше нащрек, приемаше жестовете му с видимо удоволствие и тиха, необявена, но понятна и за двамата благодарност, че той е това, което е. А и той й се радваше, че тя е това, което е. Нейното обкръжение все по-нетърпеливо очакваше тя да стане нещо друго, да се ожени например, да роди деца, да влезе в лабиринт. Нейните близки по кръв лека-полека се превръщаха в нейни надзорници. Те програмираха или искаха да програмират поведението й в общоприета посока.

Мери все повече се изплъзваше и потъваше в неизвестностите на дивата гора. Животът в нейния мегаполис й приличаше все повече на джунгла, не само без правила, но и без ориентири за пътища и посоки. Въпреки указателните табели всеки си вървеше все пак накъдето си иска. Чести бяха саморазправите по пътищата, убийствата, насилието, стрелбите, дори в училищата. В този свят и тя бе преживяла нещо опасно, за което никога не говореше. Оборудваше се сериозно - винаги носеше спрей, пистолет, всякакви атрибути, подходящи за полицай. Търсеше сигурност чрез пистолета и спрея. Не много типично за млада и красива жена, каквато тя все още беше и щеше да бъде в следващите години.

Той виждаше нещо сходно в съдбата й със своята, нещо далечно, в контурите, което ставаше все по-ясно и разбираемо, докато си говореха и се усмихваха, спореха, докато просто се гледаха...

 

4.

Нещо изшумоля зад гърба ми. Изненадах се, че откривам таралежче край един бор. То изшумоля отново, снимах го с телефона, коленичих, а като станах да го огледам, забелязах, че от другата страна на гърба му част от кожата и бодлите ги няма - одрано, вероятно от чакали. Не може да му се помогне. Тръгнах си по пътя, а ми се искаше да направя нещо.

По същия начин оставяме и хората понякога. Виждаше се как тупа сърцето му, как диша съществото му под оголеното червено месо. Кожата е смъкната, но не е пробита - няма как да му се появи нова, лесно ще умре при нов набег на хищник или от студ, или от болка. То се мъчеше. Таралежчето тръпнеше като човек, който очаква някой да го види и да му помогне. Премърда, щом усети моето присъствие. Оставих го, като направих сделка със съвестта си - няма друг изход в момента, казах си.

Може би така са постъпили и първостроителите на "най-справедливото общество". Милиони били принасяни в диво жертвоприношение заради утопия. Докато неумолимата ентропия накрая не разбулила измамата.

Намирах се сред останките на сюрреалистичен свят, бях в епохата на плячката. Най-голямото саморазрушение в човешката история без война. "Така му е било писано на таралежчето". Или аз го написах току-що? Случва се и на писателите, и на останалия "елит" да подминат своя народ, тъй както аз изоставих таралежчето. В такива моменти те са амбициозно вторачени в личното си балонче - то да е най-яркото и само тяхното да стигне до облаците, останалите да се пукат.

По начало ние се движим и виреем само в света на нашите очаквания и представи. А на чии други? Съвременната физика и астрофизика, теориите на Стивън Хокинг, чиито книги и Мери четеше като Хънтъра, я тласкаха да се забавлява в новопоявилите се стаи за реалити игри. Те бяха в центъра на близкото градче, препълнени с тийнейджъри. Чета и препрочитам тези книги и аз. Те обясняват нагледно - човешката игра е само и просто игра. Няма точка на наблюдател, от която може да се види целият хоризонт на събитията. Ние не можем да знаем всичко. Да знаеш какво знаеш и да знаеш какво не знаеш - това е знанието. Или: онзи, който говори, не е като знаещия, който мълчи.

От години разговарям с приятели и познати - особено след романа "Ентропия". Какво да правя, като в романите ми времето и пространството се огъват? Сюжетът и персонажите, хоризонтът на целия разказ се изплъзва и не е възможно да бъде логичен, едноизмерен, та да е удобен за читателя. Обикновено е прието текстът да е настъпателно последователен, подготвен от миналото, описан в настоящето и запътен към бъдещето. В романа "Непотребния" повествованието се състои от четиридесет "видения". Те от кое измерение би трябвало да бъдат?

Има точки в текста, както и в Космоса, които притежават своя неочаквана и тайнствена енергия. Тя внезапно и непредвидимо задвижва нелогични и неочаквани действия, извиква образи от нищото. Времето и пространството в Ентропията, в която пребиваваме, променят Съзнанието ни. Само съзнанието получава достъп до онези повече от три измерения, недостъпни за класическата физика и за класическата проза. Нали нашето Съзнание засега е единствено във Вселената. Нали "вселена" означаваше всичко, което съществува.

В романа "Ентропия" сюжетът се случва едновременно в миналото, сегашното и бъдното. Всичко се сбира в една точка. Има и друга, по-дълбока връзка между хората, явленията и процесите освен очевидната лабиринтна логика на сюжета, с която сме свикнали. На изхода си той по правило ни причаква със сиренце-награда. С поанта или замаскирана поука.

Познатата линейна Евклидова представа за пространството и времето, за придвижването от точка А до точка Б не ми върши работа. Дори Айнщайновата относителност е надмината от времената, в които живеем... За евентуалния читател, свикнал да бъде улесняван и развличан, се създават определени трудности. Изисква се и още нещо освен време и интерес за четене. Те и без това стават все по-дефицитни в цивилизацията на зрелището. Тя храни сетивата ни, тъй както се хранят лъвове с прясно месо. Прайм тайм новини, екшън филми, поп музика и това е "културата". Отказват ни от самостоятелно мислене, от мислене въобще. То винаги е било опасно. Днес също се преследва и по този начин. Още един сигурен белег за нарастваща ентропия. В нея и разказвачът, и читателят са засмукани.

Излизането от лабиринта възможно ли е?

...Увлякох се с този текст и малко късно, чак след девет часа сутринта се сетих да изляза от офиса си. Обикновено спя там и ставам рано, за да пиша. Бързах да дам лекарства на възрастната ми майка в апартамент през две улици.

Точно на завоя пред очите ми се строполи старец. В неделя сутринта нямаше никакви други минувачи освен мен. Автоматично се озовах при него, опитах се да го вдигна от земята, без да знам какво е станало и защо. Да не ми умре в ръцете и къде му е телефонът, бяха първата ми мисъл и първият ми въпрос. Нямал телефон, а къде живеел - посочи неопределено. Като в приказките след минута-две мина Съдбата под образа на накипрена и приказлива баба от квартала. "Ти ли си, Панчо?", разпозна го тя. Веднага ми посочи входа на отсрещния десететажен блок, както и номера на апартамента. Звъннах по домофона, от балкона извика дъщеря му: "Кой ми звъни?" Тя се зачуди какво прави старецът "там", след като видя от високото, че не е на тротоара. Съдбата й заповяда: "Ела веднага да си го вземеш!"

След като го изправих, той се задържа с мъка за ламаринен ръб на трансформаторна кутия с опасен знак "Високо напрежение". Помислих си, ами ако му се стори, че някой го е бутнал... Може и така да е почувствал падането си. Не допусках, че някой ще ми благодари, а и нямаше защо.

Изнизах се по пътя, като се чудех защо са го пуснали сам, мислех си също, че не можех да не му помогна, както и колко непредвидено, внезапно стана всичко. Той се навеждаше все по-надолу, внезапно схванатият му крак отказал да се повдигне. Отстрани изглеждаше сякаш иска да си дръпне крачола, а всъщност се е опитвал да отлепи ходилото си от земята. С кълбо напред пропадна презглава отвъд тротоара в ниша, облицована с плочки, като се просна върху стълби с остри ръбове. Бяхме лице в лице, докато го вдигах. Кръв по скулите му, голяма синьочерна цицина на челото, грозен, брадясал, стар, излишен, безпомощен, но може би спасен засега.

От покрива на същия блок миналата година през лятото се хвърли старец и успешно се самоуби. Трупът му лежа цял предиобед пред входа. И досега заобикалям мястото, което бе покрито с кръв. Не смея да стъпя върху тротоарните плочки. Мнозина си минават спокойно, забравили инцидента.

Старецът сякаш се появи, за да потвърди текста, който писах буквално минути преди това в същия този фрагмент "4". Нали ставаше дума за внезапните енергии в Космоса и в повествованието, които изригват без предварителна подготовка за читателя и без предупреждение за автора. Ето как един "взрив" се врязва в текста пред очите ми. Авторът в мое лице, независимо от волята си, бе въвлечен. Повярвайте ми, дори да бих искал нямаше да мога да го инсценирам толкова точно. Нито да го измисля в момента, в който се пресякоха безброй променливи, неизвестни, непредвидими величини. Явно е трябвало (а защо е трябвало, дали някой ще узнае някога?) да се пресекат точно в този Миг. Имаше огъване на времето и пространството, имаше съвпадение и изненада, имаше мирис на смърт. Буквалността на познатата Евклидова логика, за която пишех само до преди малко, бе зачеркната в текста, но не от мен. Тръгналият от точка "А" очевидно никога не стигна до точка "Б". Каква е разликата между съдбата на таралежчето и съдбата на стареца? Разликата между дивата гора и джунглата на града, отново се замислих аз.

 

5.

Хънтъра изпрати на Мери sms с кратък поздрав, след това изтърва чашата с изпитото кафе. Тя му изскочи от ръцете, посегна да я хване, а чашата му се плъзна, направо изхвърча, неочаквано и лесно, разпръсна се на толкова малки парченца. Стори му се, че намира късчета от нея чак в другата стая на хижата, докато ги събираше. Наистина не бе възможно чак до там да има. Възможно ли беше отново чашата да се залепи, да стане гладка и бяла, просто измита, избърсана и подредена. Така нещо се измъква от ръцете ни и никога повече не можем да го имаме същото, да го имаме въобще. Наистина необратимо. Не искаше да я изпуска - нито чашата, нито нея. Беше суеверен и този знак на случая го разколеба. Тя му пожела плодоносен и весел ден в отговор на неговия sms. Счупеното според други тълкувания е на късмет. Гледната ни точка открай време обръща ставащото в наша полза, когато много ни се иска желанието ни да се сбъдне.

Тя беше необяздвана, нестандартна, неразбираема и за себе си, инстинктивна и импулсивна, отдадена повече на кинетичната си енергия, отколкото на благото на съзерцанието и топлия уют от дълбоките и истински чувства. Май нямаше установени отношения с никого досега, дори с близките си.

Така Хънтъра я преценяваше на око. Трудно му беше да си я представи в нечии прегръдки, укротена, кротка, покорна, да си я представи в неговите собствени прегръдки. Нямаше да му са даде.

 

6.

Като дива кошута Мери го заобикаляше отдалеч-отдалеч, но го следеше непрестанно. Не бързаше да се доближи и даже доближаването, което й беше приятно, сякаш я безпокоеше, не искаше да се обвързва. Може би да се обвързва бързо. Нямаше как, не можеше да я върже, не искаше да я примамва.

Спонтанността на общуването беше ключът, а не сериозните пози. Това прави двама интересни един за друг, загадъчни дори, то е магията и не се случва често.

Тя разваляше магията, вероятно имаше причина за това. Не от страх, не само от предпазливост. Може би не виждаше бъдеще или смисъл. Той не бе за нея. Тя не бе за него. Съвсем различни светове.

 

7.

Как може дама с красива муцунка, добра душа, хубави крака и стройно тяло да е самотна, да остава без мъж. Тя би могла да понася мъжа дори само заради сексуалните процедури. От тях не може да се лишава, а и вероятно не иска да изглежда, че няма никой до нея. Макар онзи да не е мъжът, който я заслужава.

Така самоуверено мислеше понякога Хънтъра за привлекателните жени.

Имаше нещо от миналото, което препречваше пътя й към бъдещето. Нещо, заради което тя бе направила така, че уж то да не съществува, но съществуваше. Пистолетът й бе отново в чантата, редовните тренировки на стрелбището продължаваха.

Мери допускаше самоубийството като облекчение за някого и за близките му при неизличими болести без надежда. Ранената антилопа е моментално изоставяна от стадото, за да оцелее именно то, а не тя. Въпреки че може да живее и на три крака, ако четвъртият е навехнат или просто извън строя в момента. Тя е жертвана, щом куцука, до утрото на другия ден вече е в стомаха на хищниците.

"При хората е по-сложно", казваше му Мери. Бе още млада, а се давеше често в самотата си. Тежко е да си сама - никой няма. Озърна се, видя само китайското си мишле, даваше признаци на живот, но и то се скри някъде. Ако имаше мъж за нея в тези нощи, ако имаше не с кого да прави секс, а с кого да поговори, на чието рамо да се облегне...

Пистолетът й пречеше да се отнася адекватно към случващото се. В този ум имаше едно лъжливо успокоение - каквото й да стане, ето средство за радикално решение. Никой не може да те нарани, куршумът ще го спре. Тя не се досещаше за няколко прости неща. Ще има ли решителност в нужния момент да убие човек, без да мисли за последиците? Докъде може да бъде приета неизбежната самоотбрана при евентуално разследване около трупа? Как да намери достатъчно смелост, ако срещне глиган или мечка в девствената гора, да не използва ловната пушка, дори да бъде без нея? Да се изправи, да не помръдне, докато животното подмине или спре за малко да я разгледа от разстояние. Ако тя излъчва страх, то ще го надуши, ще се отнася към нея като към жертва.

- Ето това ще ми е най-трудно - каза му тя.

Как да се прицели точно в дивото сърце, а нейното човешко сърце да успее да бие ритмично и плавно, да не бие бясно като при оргазъм по време на секс. Ще успее ли тогава Мери да диша дълбоко и спокойно, за да уцели точно?

Ловът й заприлича на много сложна игра. Особено щом ще стреля в същество, което е живо, топлокръвно и млекопитаещо като нея, щом ще трябва да го доубива, ако няма точен изстрел и не му причини мигновена смърт.

На първо време я предизвикваше поповото прасе в градината на резервата, което унищожи доста цветя и корени на новопосадени домати. То винаги я надхитряше, правеше зигзаги и все оставяше следи по повърхността на почвата, но никога не беше там, където тя предполагаше. Търсеше го, за да го убие.

- Може да бъде удавено, ако сложиш маркуч в единия край на дупката му - усмихна се той.

Тя не му повярва, а беше истина.

Разговорът им бе емоционален и искрен, същевременно неясен и двусмислен, всеки отгатваше или налучкваше по нещо за другия, но не беше сигурен напълно. Контакт като техния наистина се случва рядко. Елементарните ни времена обичат да се прикриват с измислена и лъжлива сложност.

Бяха далеч дори от малка изповед, от по-определено обяснение. Нямаха път заедно, може би Хънтъра й изглеждаше като знак на улица без изход. Благоприятната възможност се очертаваше като мираж съвсем плахо през слягащия се прах на още един отминал ден, прах край прага на настъпващата загадъчна нощ. Като се има предвид нейният проблем и бариерите в ума й, този неясен път му приличаше по-скоро на сън, от който той се нуждаеше в момента или вече си въобразяваше, че е потънал в него, в съня си.

 

8.

Тя пак не можа да спи и бе много мъчително за нея в дъждовната нощ. Не мислеше за нищо, потъваше в отчаяние и безсилие, че не контролира съня си, че не може да контролира живота си, макар да правеше необходимото вече толкова години. Накрая всичко се срива внезапно. Спомените й бяха горчиви, много горчиви, макар да бе имала и хубави моменти. Понякога идват нощи и дни, в които миналото се стоварва върху теб като планина, затрупва те.

 

9.

Мери се появяваше в мисълта му без покана. Той се отнасяше във виртуален сценарий. Седеше усмихнат, все едно бяха заедно, говореше с нея, слушаше я, докато всъщност беше сам, толкова сам. Умът му се отнасяше подире й. Тя сякаш го усещаше интуитивно от разстояние. Когато се видеха, го поглеждаше закачливо и се радваше, че той, мъжът, който предизвикваше опасността, полека-лека ставаше колеблив, замислен, нежен, излишно нежен и вдъхновен. Тя предчувстваше тръпката от докосването с него. Не бързаше да я намери. Не бързаше да му даде ясен знак. Забавляваше се с него. Забавляваше се със себе си. Не искаше всичко да започва толкова лесно и бързо. Не искаше всичко да свършва толкова лесно и бързо.

Тя го възприемаше не като плът, като образ, а като дъх, като мирис, като предчувствие за докосване, като нещо, което те обгръща и те прави спокойна. Не го възприемаше чрез пола му, чрез физическите му белези, чрез анатомията му. Той се беше разтворил в нещо много по-присъстващо и проникващо в нея и край нея.

Хънтъра не знаеше за степента на влиянието, под което тя попадаше все повече и повече, нито колко й е приятно да му се отдава мислено, без той да го знае, без той да го подозира...

 

10.

- Жена, нужна като хляб - каза й той веднъж. - Има такива жени.

Съществуват жени като сладкарска паста, като торта, като баница, но тя, жената като хляб, е онази, без която всичко останало е излишно. Насъщната жена те засища, нямаш нужда от нищо друго, истинска, дъхава, достатъчна... Мери се чудеше какво ли иска да й каже. Неволно се запита какво в нея и във външността й е чак толкова истинско и просто, което да не може да се премахне без проблем. Без което спокойно би могла да съществува... Твърде дълъг разбор, отлаган с години и накрая съвсем забравен.

Докато и истинският хляб изчезна от супермаркетите и моловете. Споменът за него остана в приказките на топящите се като пролетен сняг старци и старици из затънтени и опустяващи села. В техните разкази за минали времена, дето никога вече няма да се повторят.

Не искаше ли той, не очакваше ли нещо невъзможно - хляб, който съвременните хора отдавна се бяха отучили да консумират, за да бъдат елегантни. Приели нова версия на лабиринта си, в който лабиринт пак бяха плъхове в капан, но вече не се хващаха на онази вкусна и изчезнала бучка хляб, намазана за всеки случай с отрова. Хънтъра я помнеше от мазето в детството си.

Тя се усмихна:

- Хляб?

Той каза:

- Може нищо друго да нямаш, само една-две хапки стигат.

 

11.

Мери искаше да бъде точен стрелец и успешен ловец. Те си говореха на чаша мавруд. Той почти не пиеше, макар да ценеше гъстото и пивко вино. Тя също не се блазнеше от алкохола. Привличаха я много по-опасни усещания.

Привличаше я той. А Хънтъра още не беше решил с какво тя го мами, отдаваше се на мига, загледан в сивосиньозелените й очи. Боеше се, че ако надникне повече в нея, няма да открие нищо. Зад красивата й фасада, зад модерния й похлупак, щом го повдигне, е възможно да чуе само кънтежа на гласа си в отдавна пресъхнал кладенец, а думите му да изчезнат в пустота. Той се боеше от такива срещи и избягваше такива красиви жени, а и всякакви събеседници от всякакъв пол с кухи души. Те бяха жестоки и кръвожадни ловци. Наскоро едни угоени германци застреляха кошута с малката й дъщеря по садистичен начин - в корема, в краката. Животните се мъчеха, докато умрат. Онези, полупияни, се кикотеха в чакалото. В тяхната страна това е невъзможно, при аборигените - мина. Оставиха доста пари, а и на него дадоха хубав бакшиш само и само да си трае. Преди това бяха изкарали бурна нощ с момичета на повикване. Момичетата бяха като сойките. Щом долетяваха дашни чужденци, жадни за кръв и млада плът, сойките от съседните села се накичваха в пъстри премени и идваха покорно да заработят своите честни пари. В околност от сто километра нямаше никаква друга работа от години.

Тя го гледаше мъдро със своето цивилизовано чело и този път малко застинали в една точка очи. Не, не й предлагаше секс, той помисли, че това може би я обижда и внимаваше да няма намеци и скрити покани. Тя пък по ирония точно в този момент реши, че сексът с атлетичен мъж като него вероятно ще е нещо приятно, което не е изпитвала.

Той продължи да потъва в очите й. Тя захласното го следеше с топъл поглед, полуусмихната, двусмислено усмихната.

 

12.

Продължавам да пиша текста на "Лабиринт" и си мисля, че навлизам все повече в повествованието по непозволен за някои начин. Май става нещо като хулиганско шофиране в насрещно движение. Обяснявам нещо за романите си и присъствам от свое име в текста. Не е много прието да се прави. Не се крия зад сюжет и образи. Освобождавам читателя да приема разказа, както иска. Авторът, щом е явно обозначен, по предразсъдък трябва да е автентичен. Ами ако авторът е "фикция", това предположение все повече ми харесва...

Не крия близостта си с Мери и Хънтъра, с животните, които за мен са равнопоставени с хората. Не крия и отношението си към всичко друго и го изразявам, независимо дали мнението ми е "правилно", или не. Гарантирам само, че е искрено. Дано текстът да е свеж, красив, загадъчен...

Авторът също е погълнат от мита, за който пише Еманюел Моазан. "Авторът" не е само общоприета условност извън текста за благоприличие и опора на повествованието. С него се случват същите неща, които сполетяват и образите във "фикцията". Ами ако повествованието не е "фикция", отново се питам аз... Времето се изкривява, пространството се огъва, измеренията стават повече от три. И вече се оказва, че пристигаш в една точка, преди още да си тръгнал към нея.

...Мери и Хънтъра отново са заедно в нови за мен измерения. Нещо ги свързва.

Какво може да уплаши едно момче от племето масаи? След като стане на десет години, то се среща с лъва само с копие в ръка? То не се страхува да приклекне, да подпре копието в камък и да предизвика лъва, така че фукльото да направи лъвски скок към него.

Какво ти помагат пушката и патронът, който е стотици пъти по-бърз от дивеча? От теб се изисква само да се прицелиш точно и да убиеш мигновено. Голямо геройство, голям трофей. Ти си на чакало, удобно разположена, еленът или глиганът, вълкът или мечката не те виждат, не те чуват, осигурени са ти всички човешки предимства. С какво ги превъзхождаш, че си лакома за техния трофей? За твоето его всичко е оправдано, знам, искаме мирозданието да се върти около нас. Ти плащаш за егото си евтино - дори ако си купила най-скъпото оръжие и боеприпаси. Животните плащат с живота си.

Как да се сдобиеш с онова, което ще те направи неуязвима пред страха и опасността? Ако го имаш без оръжието, ще го имаш много повече, щом си въоръжена. Хънтъра й разказваше за Петела, от който се плашели останалите петли. Най-силният никога не кукурига, не вика и не надува мускули, още щом се появи - другите се оттеглят, защото му личи.

Тя очерта кръг с показалеца си. "Това малко ме затрудни", каза Мери развеселена. Той неочаквано я чукна приятелски с показалец по носа. Тя не реагира, не възропта. Опасно докосване, което можеше да провали всичко. Така Хънтъра си извоюва малка територия от нейното тяло, най-чувствителната, онази на върха на нейния красив нос, или малката територия на нейния енергиен връх... Така докосна преди време и вълкодава Горбачов в романа "Плячка". Звярът, невиждал от години други хора, освен починалия си стопанин, все пак не скъса веригата и не го нападна. Така започна да го опитомява.

Подлежи ли на същата процедура една подивяла в лабиринтите на цивилизацията самка?

Можеше да няма никакъв отговор, а можеше и да има такъв, който нямаше да му хареса никак. Още не знаеше дали да рискува, а вече направи първа малка решителна крачка. "Това е инстинктът на ловеца", каза си. Този инстинкт досега не беше го подвеждал никога. Ако трябваше да е искрен, "никога" му се стори смела дума. Защо се правеше на смелчага, без да е от племето на масаите? Дали не влезе в капана й, докато си въобразявяше, че я превъзхожда?

 

13.

Дните без нея минаваха вяло. Не искаше да говорят по телефона, искаше я до себе си, на една ръка разстояние. Привидната й недостъпност го предизвикваше несъзнателно. Сякаш можеше да я обладава, без да я докосва.

Като разглеждаше снимки на лаптопа си, изведнъж се включи автоматично програма, която започна да ги показва на екрана една по една. Смесваше кадри от различни времена и места, съхранени и в паметта му донякъде. Получи се странна и напълно механична разходка във времето. Той се забавляваше да отгатва откъде и откога са забравените места и лица през двете секунди, които компютърът му отпускаше, преди да изпрати нова порция от архива. Виждаше живота си на филм и Мери отсъстваше от този филм.

С какво тя щеше да промени пейзажа, усещането му за живот, чувството му за пълноценност или за непълноценност? И без нея секундите се търкаляха уверено. Какво толкова му липсваше?

Дали не беше просто уморен и търсеше неадекватно лекарство за скуката си? Още една дама с нейните скрити комплекси и явни фалшиви предимства, очакваща да бъде предпочетена и препрочетена само защото е прелетяла отдалеч, от там, откъдето никой не може да разкаже каква е тя всъщност и защо е точно тук.

Не беше подозрителен, но искаше да я попита, много му си искаше, защо на десет хиляди километра от дома си е дошла да убива. Не беше ли и тя като онези американски лелки, които си избираха секстурове в Либерия? Там още на летището ги чакаха юноши, готови да ги задоволят срещу дребни пари. Тази загадъчна красавица не очакваше ли същото - бързо и евтино, поради ниския стандарт на страната му, задоволяване. Задоволяване на ниската й страст, на примитивните инстинкти, не беше ли той юношата от Либерия, който щеше да свърши цялата работа, дори без заплащане.

 

14.

Внезапно Мери стана сърдита, усети, че е пренебрегната, недооценена, изведнъж отказа да бъде друга, по-сложна, по-хубава, по... Разплака се пред него. Не е възможно да излезе от кожата си. Изфуча като котка в лицето му. Поиска да бъде себе си, а не каквото на него му се привижда.

Хънтъра погледна към небето и видя прииждащи облаци. Прииждащи.

 

15.

Дотук ли ще свърши всичко между Мери и Хънтъра, запитах се на свой ред и аз? Моментът на решителност да направиш крачката или моментът на страх да не би да преминеш чертата, явно бе дошъл... Удобно е да оставаш в колебанието си. Дали този кръстопътен момент не е фатален? Моментът на съвокуплението не е най-важната граница, помислих си, без да съм съвсем сигурен. Може би по-важно е отдалечаването от едната и приближаването до другата граница. Възможно е да се живее и с двете, ако тези граници не знаят една за друга и не се досещат. Твърде лесно заключение, усъмних се в себе си отново, след като не съм на мястото на Хънтъра, а Мери още не подозира, че и авторът е някъде наблизо, че я наблюдава, че я харесва...

 

16.

Тя надуши промяната. Не искаше да бъде наблюдавана взискателно. Стана хистерична и невротична.

Присъствието на въображаемата "друга", засега наистина въображаема, се усещаше прекалено. Хънтъра бе откровен и не се прикриваше, защото нямаше за какво. Архиро, съпругата му, навремето искаше да е искрена с Хънтъра, да сподели истината, да не носи сама товара в себе си. Не разбираше, че нейната истина го нарани дълбоко - измени образа й пред него - но пък тя не пожела да лъже повече. Оттогава Архиро започна да го губи. Уж остана вярна на истината, но той вече не искаше да бъде верен на жената, която се бе оказала друга.

Тя не беше го лъгала в любовта им, а заради любовта им. Това го осъзна твърде късно, много време след като се разделиха окончателно.

Хората се оказваха жертви на илюзиите си, бягаха от свят, който сами си създаваха и мъкнеха със себе си, където и да идат. Хънтъра затова избра Гората, нейната стаена вечност и търпение, свободата и спокойствието й.

Подозрението остана като сянка, като усойна сянка между Хънтъра и Архиро.

Мери нямаше как да го разбере. Нейният свят боравеше с други понятия и там хората бяха съвсем различни.

 

17.

- Аз съм моногамна - каза му Мери.

- Хубава жена като теб не може да бъде моногамна.

- Старая се да бъда моногамна - тя не се предаваше. После добави:

- Не обичам думата "безплатно".

Хънтъра я иронизира:

- И е добре винаги да има един послушен мъж вкъщи.

Тя поиска да плати сметката. Той не позволи.

- Тук си на моя територия, аз ще платя. Дължиш ми 1000 долара за козметика. Като дойде, беше друга, сега кожата ти искри и е свежа.

- От праната на гората ли е? - все питаше тя. - Наистина ли?

- Намери огледало и се виж.

София - Стрьомстад, Швеция - София
2018

 

 

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2018, № 10 (227)