КАМБАНАТА НА КОСОВО

Георги Гроздев

web

1.

Още в първия ден, когато чух звън от камбана, си помислих, че е от православната църква със златния кръст на купола. Оказа се, че съм чул камбаната на католическата църква, тя е малко по-нататък. Православната е с необлечени куполи, чернеят на фона на златния кръст. Стенописи вътре няма, стените са замазани, но не са изписани, тя е палена и горена. Лесно пресякох зелената поляна на градинката и отидох до входа й. Той е още осажден и черен от огъня и пушека, решетка не позволява да вляза. Стряскам дребно омърляно скитащо куче, след малко от нишите край входа в черната пепел се изнизва още едно, и още едно, и още едно. Май станаха пет-шест. Свърталище на скитащи кучета е тази църква. Тук вярата е наказана заради делата на вярващите. Имало е спорове дали да бъде разрушена, подпалена, взривена. Накрая, след като всички сили се балансирали взаимно, е останало каквото е останало. Останала е възможността, може би след време, и тази църква да възкръсне отново, ако има вярващи за нея в Прищина. През 1992, когато е започната, е имало четиридесет хиляди сърби. В момента са трийсет човека. От 1999 е замразена, защото е обявена за злокобен знак от ерата на Милошевич.

2.

Зад привидно провинциалната и в същото време европейска и космополитна атмосфера в Прищина се спотайват като спящи дракони фундаменталните проблеми на света, Европа и Балканите. Тук е светът - тук са Америка, Русия, Европа, Китай. Китайското посолство в Белград бе уцелено от свръхточните американски ракети, изстрелвани от подводница в Адриатическо море. Китайците още помнят унижението, неотдавна в Шанхай писателите им свързаха Балканите точно с този отдавнашен инцидент. Тук е хилядолетното противоборство между Изтока и Запада, между исляма и християнството, придобиващо нови измерения и нови нива на съперничество. Тук е невралгичната точка от картите на геополитическите стратези, които знаят защо османската армия стигна до Виена и защо Запада потърси само петдесет години след падането на Константинопол излаз и разширение още пò на Запад през океана с откритието на Колумб. Защото беше притиснат! Както сега е притиснат от вълните емигранти.

Косово е част от големия разказ за света, за Европа, за Балканите, за исляма и християнството, които всъщност са близки религии, но са превърнати от историята във врагове заради амбициите и алчността. Тези вечни парадокси на многоликата и сложна човешка природа, в която грехът на братоубийството е заложен по рождение.

Ще стане ли в България това, което стана в Косово? Приятели македонци пророкуват, че и нас това ни чака. Сериозни и отговорни люде в Македония са загрижени къде и как ще живеят по-нататък децата и внуците им. Ето и това е част от запалителната смес на Балканите. Взаимните страхове и подозрения.

Демографската доминация на мюсюлманите, набираща скорост с бързината на геометрична прогресия, само прави сместа още по-запалителна.

3.

Ако в Америка мислеха така, да бяха се отцепили вече няколко държави - една от тях непременно щеше да е китайска. Трийсет процента от жителите на Сан Франциско са китайци. В САЩ хората се обединяват около език, гражданство.

4.

Съборният храм на Христос Спасителя на православната църква мълчи, а кръстът му блести под ясното прищинско небе, огрян от великодушното слънце. Може би единствените живи обитатели на този недовършен храм - подивелите дребни косовски кучета - още се излежават. Чета за протест на сръбската патриаршия, чиято собственост е сградата. Две деца се изкачили на купола, предизвикани от височината му. Има ги на снимка във вестник. Защо полицията не взима мерки?, питат православните отци. Защо е оставен да се превърне в обществена тоалетна? Това са питания от минало време явно. Решетката не позволява такива подозрения.

5.

Йордан Радичков има един разказ, в който се говори за мюсюлманин. Той помага на свой приятел да слезе в кладенец, спуска го с въже. Цитирам по памет, дори не мога да си спомня името на разказа сега. Щом обаче удря часът за молитва, мюсюлманинът изоставя всичко и отива да се моли. Не ми изглежда правдоподобно.

Ивайло Петров създаде цяла галерия от образи на турци от своето детство, за които говори в последното си интервю, което взех от него. Описва ги с такава любов и уважение. Той беше един от авторитетите, които се противопоставиха решително на преименуването им от режима на Живков.

Генчо Стоев остави на идващите от бъдещето българи и балканци, не само на утрешните писатели и политици, въпрос: Трябва ли и докъде трябва да се отстъпва, за да се избегнат кръвта и огънят на Балканите? Шедьовърът му "Цената на златото", посветен на Априлското въстание, на героите от Перущица е най-красивият паметник на българската саможертва, след дядо Вазовите страници. В този роман той създаде и интересния, многопланов образ на Исмаил ага.

Вера Мутафчиева, която изучава османския език и научната й кариера е посветена на османизма, дари българската култура със серия исторически романи, между които и най-превежданият български роман "Случаят Джем". В него се разказва за трагичната съдба на останалия в сянката на трона и поради това опасен претендент за властта Джем султан, за вечното противоборство между Запада и Изтока. Призната и почитана книга в Турция.

Тези имена не са само в книгата ми "Изчезващ вид. Срещи с майстори", второ и допълнено издание от 2013, издателство "Балкани". Те и сега са с мен.

Често повтаряха, че са спокойни за творчеството си, ако България я има. Аз се отнасях с ирония към техните страхове. Колкото повече време минава, толкова по-добре разбирам, че страховете им не са били напразни.

6.

Джамията на султан Мурад, загинал на Косово поле, се отваря обичайно по пет пъти на ден за молитва. Още от пет сутринта. Когато влязох в нея, за да търся някоя малка подробност от онези, минали преди повече от шестстотин години, времена, още на прага получих забележка от възрастен албанец. Добре знам, че се влиза след събуване и дори ритуално измиване в джамия. Влизал съм много пъти. Тази джамия ми заприлича на детска кошарка в сравнение с огромната и помпозна Султан Селим джамия в Одрин. Мислех, че има преддверие и място за обувките. Тук веднага след прага стъпваш на мекия червен килим, а обувките ти остават направо вън. Килимът покрива плътно целия кръгъл под, на който се събирали около стотина човека. И всеки път било пълно, обяснява ми едно от двете млади и симпатични момчета студенти вече вътре в джамията на султана. Има стълбички към ложата на имама, балкон, който е отделно за жените - мюсюлманки, два надписа на арабски в рамки. Малка стая като ниша за имама, както и говорител, от който се пуска на запис поканата за молитвата, вместо някой да я изпява на живо. Налице бяха всички елементи на джамиите по света.

Битката на Косово поле и досега се интерпретира противоречиво - дали е победа на християнската войска, дали е поражение, дали Мурад е убит от Милош Обилич, или е попаднал в центъра на боя, където е обграден от няколко смели християнски конника. Дали Милош е сърбин, дали е албанец. Името "Косово" от косия наклон на полето ли идва? Видях това поле от дистанция, наистина е наклонено. Или идва от много разпространената птица кос тук? - дори и това не е категорично.

Справка: На 15 юни 1389 г. (стар стил) в Косово поле, северозападно от Прищина, между реките Лаб и Ситница, се е състояла историческата битка между прииждащите в Европа турци и отбраняващите се християни от Балканите. Според сръбската историография против турците излизат само сърби. Според османски летописци обаче във войската на княз Лазар Хребелянович участват също и българи, унгарци, албанци, власи и чехи. Не е уточнен и броят на воините от едната и другата страна. Трудно е да се установи числеността на двете армии. Според различни източници християнската наброява от 12 до 30 000 души, а османската - от 27 000 до 40 000. Първият сблъсък между двете войски е успешен за християнската войска, която обръща в бягство лявото османско крило.

След това изходът от боя дълго време остава неясен. Тогава Милош Обилич се промъква в шатрата на емир Мурад и го убива.

Според друга версия той идва под предлог за преговаряне за спиране на битката. Според официалните османски хроники, Баязид първи научава за убийството на баща си и се втурва в неговата палатка преди другите. Светкавично ориентирайки се в обстановката, той веднага убива пристигналия свой брат Якуб, което е напълно в духа на традициите в султанския двор.

7.

Същият Баязид, който ще посече нашия цар Иван Шишман (17 юли 1397 пада Търновград), а синът му Александър, наследникът на българското царство, ще приеме исляма, вярата на победителя. Нещо обичайно по това време и ще загине като Искендер бей. За него няма песни, има само за Иван Шишман: "Откак се е зора зазорила, моя мила майно льо...". Същият Баязид, който след цар Борис I за втори път, вече след покръстването, ще обезглави българската аристокрация в Търновград, а патриарх Евтимий ще заточи в Бачковския манастир. Следващото клане ще е след девети септември 1944. Така до ден-днешен няма да има среда, от която да се възпроизведе автентичен български духовен и политически елит. Същият Баязид Светкавицата, който ще загуби не много дълго след това една от поредните си битки и ще намери края си на четиридесет и тригодишна възраст, затворен преди това в клетка. А империята ще остане единадесет години без султан.

8.

Септемврийската утрин пак е дъждовна. Облаците над косовското небе се размиват постепенно. Сега те са перести и синевата изплува отново изпод тях. Отсрещните хълмове пак добиват естествения си зелен цвят. Слънцето подпалва облите им върхове постепенно. Идва неумолимо още един бял ден. Без да гледам часовник, вече се научих да разпознавам времето безпогрешно по слънцето и по неизбежния и редовен шум на автомобилите долу под десетия етаж.

Косовската битка за тази земя е била през юни, вероятно и тогава слънцето е било толкова безразлично, ятата птици така редовни в прелета си. Труповете на коне и мъже са привличали дивите животни. Знаем, че след битката край р. Ахелой, 20 август 917 г., между цар Симеон Велики и византийските войски петдесет години се белеят кости и се ръфат меса. Тя е най-голямата военна битка в Средновековието, в нея участват сто и двайсет хиляди души. Само дето в онези далечни времена е липсвал ревът от автомобилите на отиващите на работа албанци от Прищина или на отиващите на плаж българи.

Кръвта, с която е напоена косовската земя, с която е напоена българската земя, не е празна дума.

Ние, съвременните хора, забравихме какво е да се биеш за място под слънцето. Какво е кръвта ти да изтича в такава битка, какво е да умираш за земята си. Какво е да умираш за нещо и в името на нещо. Збигнев Бжежински в своите анализи отдавна констатира липсата на чувство за жертвоготовност у младите американци. Хедонистичният начин на живот превръща цели поколения, а и общества, в инфантилни палячовци.

Докато не удари часът на кръвта!

9.

Нощем Съборният храм на Христос Спасителя напълно изчезва в сянката на осветената и стройна католическа катедрала. Камбаната на нейния часовник всеки ден сякаш се съревновава с редовните призиви на мюезина от джамиите. Звучи ми като своеобразен музикален маратон, дни наред, години, векове.

10.

Днес минавам край храма на Христос Спасителя и какво да видя. Сякаш Бог ме прати, за да не пропусна събитието. Двама косовски полицаи се въртят отпред край градинката и пазят. Цялата площ около храма се почиства от бурени, има монаси. Няколко товарни коли с маркучи и цистерни са спрели пред обгорелия вход. До тях свещеник с черно расо дава интервю на млада дама, камерата го следи внимателно. Веднага изваждам картата си на член на Международната федерация на журналистите. Показвам я на единия полицай и моля да бъда допуснат да вляза в отворения храм, за да разбера какво става.

Първият, който заговарям, е възрастен мъж с капела и фотоапарт. Той е фоторепортер. Именно той ме напътства първо да вляза, да видя, а после да поговорим. Така и правя. И виждам, и снимам десетина млади мъже в расо и две монахини, които в бърз ритъм мият пода, стените също мият донякъде, а после избутват водата извън храма. Личи си, че времето им е ограничено. Трябва да бързат. Отвън заваряват ламарина на решетките, за да не могат да влизат онези малки скитащи кучета. Запознавам се и с журналистката, тя е от телевизията на Косовска Митровица, напира да ме включи в репортажа. Нямам против, но много неща не знам и няма да съм й полезен. С усмивка тя следи разговора ни с фоторепортера Никола. Когато му обясних набързо, че съм български писател, който в момента случайно минава оттук, но вече дни наред наблюдава тази православна църква, той веднага ме прекъсна с думите:

- Братко, как си? - точно този въпрос никой друг в Прищина не би ми задал.

Никола е един от трийсетте сърби, които живеят сега в Прищина. Обещава да ми прати снимка, която ми прави пред църквата. Научавам, че преди доста време албанска певица е пяла вътре, а алпинисти са се изкачвали по непокритите кубета, правели си атракции. Това храм ли е или не е още, питам го. Защо църквата е няма - и си показвам езика, за да ме разбере. Защо няма камбана? Дзън-дзън! Той ме прекъсва пак, знам, знам какво питаш, няма е, но аз ти казвам, че до пет години ще проговори. Как ще проговори?, е въпросът ми. С нашия труд и ей тези ръце, той показва едрите си длани на старец, като бъде завършена. Възможно ли е? Да, да, спокоен е той. Ето сега я почистваме вътре, режем храстите наоколо. Никола се обръща към красивата католическа църква зад гърба ни, кръстена на Майка Тереза. Тя е по-нова от нашата, рече, нищо, че вече пее всеки ден. И тя не е завършена вътре, му казвам. Влизах вече, много е красива. Нека!, добавя Никола. И нашата ще бъде хубава. Аз продължавам: четох, че е блокирана заради Милошевич още в 1999. Той замълчава и мъдро отговаря: Тя не е на Милошевич и той не е дал пари за нея, тя е наша и ние ще я довършим.

От него научавам, че има още една православна църква, която е отворена за посещения. Църквата "Свети Никола", намира се до косовския парламент. Това е новина за мен. Надявам се да я посетя. Тя е подпалена и взривена при изстъпленията на албанските екстремисти през 2004. Възстановена е с пари на Европейския съюз в 2010 г.

11.

Като се върнах от село Грачаница, на девет километра от Прищина, се загледах през високата тераса към призрачните гърбове на косовските планини. Все по-избледняващи и избледняващи хълмове, един след друг, един след друг. Тези планини се разтваряха и изчезваха оттатък хоризонта в облачната синевина. Наслаждавах се на чувството си за душевна пълнота и хармония, с което не предполагах, че Грачаница ще ме дари. Странното село е получило името си от граченето на гаргите или косовете, които забелязвам най-редовно и в Прищина. Гра-гра-гра. Определено не са косове, много по-едри са. Колко ли много са били те и колко века са населявали селището заедно с хората и техните превратни съдби, та да се стигне дотам да нарекат и селото с това име? Станало е поне преди седемстотин години.

Селото е забележително с православните сръбски манастири, с компактното си сръбско население. Както ми рече сърбинът шофьор на доста евтиното такси, "всичко наоколо, извън община Грачаница, са албанци". Манастирът "Успение Богородично" е най-лесен за достигане, той е в самото село, а останалите са на около два часа път с кола. Внушителна каменна стена обикаля двора на манастира. Още на входа е магазинчето за сувенири, в което работи студентка. Когато прекрачвам прага на храма, ме посреща висока, крехка жена с одухотворено продълговато лице и големи сини очи. Тя е моето откритие днес, благодарение на което с такова спокойствие наблюдавам косовската вечност в далечината от терасата.

Църквата е съградена около 1315 година. Изографисана е от 1319 до 1321 г. В 1359 е създадена първата печатница в манастира. Името на първия штампар е Димитър. Архитектурата е късно византийска. Това се случва по времето на сръбския крал Милутин Неманич (1282-1321).

Църквата се различава от съвременните църкви в Цариград, Солун и в самата Сърбия, тя ги превъзхожда. Поетесета Десанка Максимович пише: "Грачанице, да бар ниси од камена на небо би си вазнела."

Църквата помни и понася щети от турските нападения 1379-1383, тя е пострадала и от Косовската битка. Погрешно се разпространява слухът, че в нея е погребан княз Лазар. След падането на Ново Бърдо (1455 г.) Грачаница преживява още много страдания. Скъпите строежи са възможни за ктитора крал Милутин, тъй като той е бил по-богат и от византийския император по онова време. Имал е седем златни и сребърни мини.

Мястото, на което е издигната и съхранена църквата "Успение Богородично", не е празно място. Преди нея е имало друга църква, от останките на която, пише в сръбската книга, която си купих в магазинчето на манастира, не личало чия е била. Знам, била е българска. Както често се случва, братята сърби, а и не само те, обичат да изпускат някои подробности. А преди българската е съществувала раннохристиянска базилика от шести век. Тези земи са били част и от средновековната българска държава, но ние, българите, нямаме претенции, сходни на сръбските, казвам с усмивка.

12.

Не обсъждам тези подробности с новата ми позната. Тя като че ли е излязла от някакъв филм, посветен на това време и това място, или просто носи духа на миналото и духа на бъдещето в душата си. С нея говорим за Бога.

От дете знам, че има Бог и той е загадъчната сила над нас, в небесата. Тази сила е добра. Тя засиява цялата. Това е Бог!, изрича го на глас.

Тънък сноп светлина се прецежда през купола на църквата. Под купола е тъмно, изрисуван е Христос Пантократор. Светлината и сенките правят образа на Христос сюрреалистичен в този миг.

Слуша с голям интерес за Боянската църква. Женският силует на съпругата на крал Милутин в тази сръбска църква много напомня силуета на Десислава, съпругата на севастократор Калоян, в облеклото, подробностите, макар че тук лицето е почти напълно изтрито. Стенописите в Боянската църква са от различни периоди: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII век и 1882 г. Излиза,че нашата е създадена половин век по-рано, но е много по-малка по размери.

Разказах й за Съборния храм на Христос Спасителя в Прищина, който зърнах наскоро да се отваря и почиства. Озовах се съвсем случайно там в този важен момент. Тя живо се заинтересова какво е станало и дали е истина. И аз чух нещо, допълни ме Йелена, наши сестри от манастира са били в храма да почистват, но не бях сигурна. Така тя научи чаканата от цели 25 години новина, точно от мен, случайния пътник от България...

13.

Назад във времето идват безчетните паметници и лъжи, които всяка една от страните в Западните Балкани си съчинява и обезсмъртява. Тигрите на Аркан в Белград са извън полезрението на правосъдието. В центъра на Прищина, в центъра на Призрен има по един мъж с каскет, въоръжен с пушка или автомат, гранати, пистолет. Така е обезсмъртен съответният водач на въоръжената борба по време на войната в Косово. Паметниците като стилистика са почти еднакви с паметниците на нашите партизани от времето на социализма. Проблемът, за който признават самите косовски власти е, че близките на всеки загинал искат да има паметник на техния човек. Дори срещам буквален цитат - ако в Косово живеят два милиона, исканията за паметници са за два милона и един души.

14.

Днес преброявам не повече от десетина албански студенти от Университета в Прищина пред Съборния храм на Христос Спасителя. Седнали са на тревата - седяща стачка. Те били написали гневно писмо до всички косовски медии. Охраняват се от трийсет полицаи и се отразяват медийно от също толкова на брой журналисти с камери и микрофони. Студентите искат сградата на храма да стане част от университета и да се ползва за други нужди, искат си и градинката около него. Или да бъде най-сетне разрушена! Официалните власти приемат събитията около немия храм като форма на демократично самоизразяване. Те пазят за себе си ролята на добронамерен арбитър, поне на думи.

Дали не зарадвах напразно Йелена с моята добра новина?

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2016, № 11 (204)

Из книгата "Камбаната на Косово" от Георги Гроздев, която предстои да излезе в издателство "Балкани".