МЪЛЧАНИЕТО НА ИВАЙЛО ПЕТРОВ

Георги Гроздев

web

1.

Поводът за тези редове е книгата "Хайка за вълци" в българската литература и култура", издание на "Кралица Маб" и Департамент "Нова българистика" на Нов български университет. С нея започва нова поредица - "Алтернативният канон: Творбите - Книга първа". Изданието е 350 стр., половината от които са критически архив от 1982-1983 и 1986-1987. Интерпретациите от съвременна гледна точка заемат другата половина като контексти, анализи, тълкувания, наблюдения, свидетелства, паралели.

Там е и есето ми "Хайките. Цивилизацията и ние". Заедно с Георги Мишев сме на една маса, близо до литературните критици от "подиумната" дискусия в клуба на Театъра на народната армия в снежния 9 март 2015. Намираме се в нещо като мазе, доста под нивото на тротоара, но не сме съзаклятници. Изкарал тежък грип, но е тук въпреки всичко - от верност към приятеля и колегата Ивайло Петров.

След като дискусията на критиците се изчерпва, Пламен Дойнов, който води представянето на книгата, отправя въпрос-покана и към мен за участие в диалога.

Тогава маркирах накратко онова, което ме вълнуваше. Сега няма да прибавя нищо ново, само ще бъда малко по-подробен.

2.

През април ще се навършат десет години, откакто Ивайло Петров премина в Отвъдното. Днешният повод е достоен начин да се изрази уважение към неговата памет. Той казваше, че е по-лесно да се управлява държава, отколкото да се напише шедьовър. Онези, които са общували с него, знаят, че съвсем съзнателно обичаше да твърди понякога обратното на онова, което събеседникът му говори. Така може би проверяваше тежестта на аргументите и на двете тези, или пък увереността, компетентността на опонента си. Фактически, той го превръщаше в опонент по този начин. Принуждаваше го да мисли.

Мисля, че обръщането именно към Творбите, след цяла серия други изследвания на Департамент "Нова българистика", вече е напипване на златната жила, дано излезе наистина златна. В творбите се фокусира много повече, всичко, а не само биографичните и други следи на времето.

Споделям впечатлението си от статия, прочетена в интернет. Заглавието й е "За насилствената интерпретация". Звучи ми като "насилствената колективизация". Не абсолютизирам съдържанието й, но тя ми дава повод да спомена, че има поне петнайсет различни начина да се манипулира една творба от критиката, освен шестнадесетия - като просто се премълчи.

Прекарването на романа "Хайка за вълци" през главния вход и по главната улица като обкичено с рецензии магаре ми навява тези мисли. Творбата е тъй шумно обговаряна, утвърждавана, досъчинявана. В същото време до отпечатването на последния й вариант е мълчаливо запрягана из цеховете на Полиграфическия комбинат, заключвана като "копие" в чекмеджето на Държавна сигурност.

Организираната "дискусия" е именно насилствена интерпретация. Насилствено откъсване на смисъла от текста, заради предварителни позиции. Разбирай - позиции в защита на "социалистическия реализъм". Интерпретаторът прави изводи изцяло в съответствие със субективните си намерения и предварително предпоставената си гледна точка. Така той надделява над оригиналния текст. Използва алогични доказателства, умишлено си служи с противоречиви доказателства или просто избягва всякакви доказателства.

Цялата хайка от критици, почти без изключение, имат предпоставена, изпреварваща позиция. Обективното отношение и дълбокият анализ в онова време са невъзможни поради неизпълнимото професионално изискване за справедливост, обективност, морална чистоплътност, което и в този случай, не за първи път, се подменя с повеля за целесъобразност. Критиците илюстрират, без да го съзнават, дилемата от романа "Хайка за вълци" за целта и средствата. И ето какво се получава. Когато всички средства са позволени. Целта е, макар и с уговорки, романът да се изкара "наш".

Шедьовърът е нещо живо, затова е шедьовър, неподвластен на времето. Не може да си правиш аутопсия като върху труп или да му присадиш трето ухо да видим какво ще стане, обръщам се и към днешните критици.

Орисниците от времето, когато се публикува "Хайка за вълци", танцуват йезуитски. За тях словото е само "оръжие". Условието на играта ги е поставило на изпитание - няма да има премълчаване, нито конфискация на тираж, както е при "Фашизмът" на Желю Желев и "Лице" на Блага Димитрова.

Гледай ти какъв литературен кючек се развихря, какви гюбеци с намеци за валс се въртят. Да видим кой какво може и колко го може! Аферим, бе другари!

3.

Най-интересното за мен си остава обаче МЪЛЧАНИЕТО на одумвания автор. Ивайло Петров никъде не се обяснява какво е искал да каже и защо е искал да го каже. Той е казал, каквото е казал.

Георги Мишев ще спомене в разговора, че "Хайката" е роман и за несвършващата гражданска война в българското общество през двадесети век. Война, която според него продължава и сега. Стана дума и за двата "Тютюн"-а, и за срамното пренаписване от Димитър Димов под настойничеството на критици-надзиратели на "подобрен" вариант.

Запитах се риторично на глас какво ли би рекъл Ивайло Петров, ако ни слуша сега?

Прословутата дилема за образа на партийния секретар Стоян Кралев: дали е добър, или лош, дали е прогресивен, или не, е като цирей върху лицето на официозната версия. Нали е свикнала да бъде отразявана в красивото огледало на поръчковата, правоверна критика. Сещам се, че пред нуждата от обяснения, заради подобни упреци, се изправя и Николай Василиевич Гогол. Мнозина се уплашват от огледалото на романа "Мъртви души". Откриват откровено пошлия си лик и обвиняват автора за това. Знаем, че Гогол пише няколко писма, има и отделна авторова изповед по този повод. Ивайло Петров за разлика от Гогол мълчи.

С инстинкта си на писател и гражданин той чувства напора на онази енергия, която вече пропуква стената на мълчанието и съвсем скоро след това събаря Стената, с която е бил ограден лагерът.

Самият кандидат-член на Политбюро в онова време Петър Дюлгеров, шеф на профсъюзите и върховен издател на романа, тъй като "Профиздат" е под неговата камбанария, чете и харесва романа. Виж ти! Тогава бях репортер в изданието на Съюза на журналистите "Поглед". Съпругата на Дюлгеров Мария Атанасова-Дюлгерова беше едно от тежките пера в редакцията, много добра жена, мир на праха й. Та на една летучка, събрание за обсъждане на излезлия брой, сепна всички с признанието по адрес на дъщеря си:

- Купихме й "Мазда", за да се научи да кара!

"Мазда" тогава бяхме виждали само на картинка. Никой не би могъл и да сънува за подобна покупка. Така отдалеко, че да й е леко, висшата номенклатура взимаше завоя и се отваряше към ценностите на цивилизацията. Щом харесваш и внасяш от спецснаб "Мазда", а не "Москвич", защо да не започнеш да харесваш и "Хайка за вълци" вместо "Овчарчето Калитко", да речем. Може би има логика.

Споменавам този дребен битов детайл, за да освежа и собствената си памет. Реката на времето тече и два пъти по един и същи начин не можем да влезем в нея.

4.

Затова, мисля, творбите са по-важни от битовите подробности за авторите им. В капаните на бита и в лимита на личното си земно време всеки човек е програмиран да търси възможности за оцеляване. Въпреки униженията и несгодите, талантливият писател, чийто характер е съхранен, създава и нещо "в повече" без никакви гаранции, че ще получи обезщетение или заплата за труда си. Без оправдание пред близките си за семейния недоимък. Творецът е в някаква степен като наказан - работи много, но безплатно.

Случаят с "Хайка за вълци" дава възможност на Ивайло Петров да получи добри пари за онзи стандарт и онези времена поради големия тираж. "Профиздат" издава веднага след това и други творби на знаменития автор, за което заслуга има директорът Никола Радев. Дай боже всекиму!

5.

Взимам повод от последните редове на есето си "Хайките. Цивилизацията и ние". Там бях писал, че ако романът на Ивайло Петров е бил издаден например в Англия, Франция или САЩ навярно биха откупили ръкописа му на баснословна цена.

Една година след това съдбата си направи шега с мен. Попадам за около месец в Лос Анжелис по покана на мои роднини. Намирам се в Калифорния, онзи щат, който има по-голям брутен продукт от Русия и заема четвърто или пето място в света по този показател след първите най-развити държави. Какво работят хората там? Първият поминък е земеделието и животновъдството, след това идват чудесата на Силициевата долина, погрешно наричана "Силиконова".

Така никак не излизам от темата на разговора ни в кафето на Театъра на народната армия. Безкрайни лозя, градини... Изреждането може да продължи с часове.

България щеше да бъде Калифорния на Балканите, както е била преди 1939 г., ако любимият ми герой Киро Джелебов Вървинамайнатаси не беше изтръгнат от корен!

Такава внезапна констатация се залепи на езика ми! Оставям я без редакция.

Понеже все се правим на американци и искаме да сме като американците разказвам и за Градината на Хънтингтън, огромен парк от стотици декари в мегаполиса. Има дървета и цветя от целия свят, много посетители, а из парка музеи на различни теми. Разгледах и музея на американската литература. Оригинали на ръкописи от Джек Лондон, Торо, Емерсън, Декларацията на Независимостта... Изреждането и тук може да продължи доста. Мултимилионерът Хънтигтън, железопътен магнат от миналото, завещава този парк след смъртта си заедно с библиотеката, резиденцията, колекциите си.

Огромните пари били осъзнали, че без самоличност и идентичност, без собствена култура и литература, няма и просперитет.

И по нашенско отскоро има новобогаташи, но днешната постперестроечна буржоазия е крадлива и страхлива, престъпна по произход и по рождение, в преобладаващата си част. Тя не е създала нищо и както върви няма да остави нищо след себе си. Специализира се в оплячкосване, оглозгване и завличане на останките от социализма, така минаха двайсет и пет години.

А онези всеотдайни интерпретатори - "критици" отдавна ги няма. Който от тях е жив все още, плаче за "златния век" на живковизма. Пишеш - получаваш! Хубаво беше.

Sorry, господа!

6.

Виждам сред публиката позната - американката Анжела Родел. Тя пее български народни песни. Когато отбелязвахме тържествено двадесет години от основаването на издателство "Балкани", в едно от мраморните фоайета на Народния театър "Иван Вазов" през декември 2011, очарова публиката с гласа си. С какво ли е привлечена от творчеството на Ивайло Петров? Изненадата ми е приятна. Превежда романа на английски за американско издателство. Най-после и шедьовърът да се вреди в навалицата, стига е изпреварван от протежетата на конюнктурата.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2015, № 4 (1857)

Други публикации:
Георги Гроздев. Книга за Ивайло Петров. София: Балкани, 2015.