Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХАЙКИТЕ. ЦИВИЛИЗАЦИЯТА И НИЕ

Георги Гроздев

web

Когато ме поканиха да напиша есе за романа "Хайка за вълци" на Ивайло Петров (1935-2005), не предполагах, че по този повод ще ме навестят и толкова други мисли. Какво точно се случи в епохата на социализма и след това? Защо се излюпиха "чудовища" на свободата? Защо стандартите на цивилизацията продължават да са чужди за нас? Защо са непознати и непризнати? Защо броят на непотребните расте, а епохата на плячката е в разгара си? Защо ентропията нараства самоунищожително?

1.

Романът е издаден през 1982 г. от издателство "Български писател", отпечатан във великотърновската печатница "Димитър Найденов". Втори път "Хайка за вълци" се появява в издателство "Профиздат" през 1987, като второ издание, а е всъщност второ допълнено издание.

В първата версия са включени три цикъла от повествования: "Калчо Статев, по прякор Солен Калчо или Троцки", "Жендо Иванов - Хайдутина", "Киро Джелебов Вървинамайнатаси". В края на този текст от 182 страници авторът е поставил означението: "край на първа част", и "Балчик, октомври 1981". Редактор е Георги Величков. Тиражът е 25 000 екземпляра. "Първа част" носи основното послание на текста, на мен и сега ми звучи съвсем самостоятелно.

Романът "Хайка за вълци", 1982

Романът "Хайка за вълци", 1982 г.

Художник е Димитър Гатев. Първа корица на книгата е черен профил на дебнещ вълк на бял фон с изплезен език и извита към опашката глава. Известно е поне на ловците, какъвто бе Ивайло Петров, а и моя милост, че вратът на вълка е дебел и той не е в състояние да се обръща толкова гъвкаво, затова се завърта целият. Внушението на този двусмислен вълк, който може да мине и за лисица, е на агресия и закана. Странно защо езикът му е раздвоен като на змия. Рисунката е шаржова. Ще отбележа, че в романа няма нито една ловна сцена с вълци или с какъвто и да е дивеч въпреки заглавието. Вълкът обаче е с очи на човек.

Втората версия е от 495 страници, текстът е маркиран така: "Балчик, 1985 г." Има посвещение: "На София, малката ми дъщеря, която може вече да казва татко." Редактор е Никола Радев, рецензент академик Пантелей Зарев. Тиражът е 100 000 екземпляра. Включените две нови части с обем от около 300 страници не променят принципната концепция на автора. Те доразвиват споменатите в първата част образи на Иван Шибилев, Илко Кралев, Николин Миялков, Стоян Кралев, като въвеждат рояк второстепенни лица. Получава се кълбо от нови сюжетни линии. Повествованието обраства и се усложнява допълнително. Заприличва на трилър с много неочаквани, понякога мелодраматични, перипетии. Новите две части са по-многословни в сравнение с вече публикуваните три в първото издание.

Романът "Хайка за вълци", 1987

Романът "Хайка за вълци", 1987 г.

Художник е Румен Скорчев. Първа и четвърта корици са цветни, цветовете са синьо, зелено, кафяво, червено. В центъра са силуети на двама мъже в близост един до друг, единият бяга, а другият ръкомаха, потънали са само до глезените в сняг. В книгата те затъват до колене, до пояс. В наклона на елипсата, в която са поставени силуетите, е фокусирано почти незабележимо лице с каскет, тънки стиснати устни, широко отворени очи, потопено е в студени синьо-зелени цветове и нюанси. Бялото преобладава в центъра на корицата. В това снежно петно е изписано заглавието, името на автора и на издателството. Всеки раздел започва с черно-бяла графика на цяла страница.

Новите две обемни глави са вмъкнати след разказа за Жендо и преди този за Киро Джелебов. Точно в средата на текста са "Николин Миялков Рогльото и Иван Шибилев Пенкилера" и "Стоян Кралев Кралешвили (из записките на Илко Кралев)". Явно са писани в периода между октомври 1981 и 1985.

2.

Романът е четен шумно, но повърхностно, от тогавашната критика. Доста йезуитски едни от най-авторитетните критици по онова време (Пантелей Зарев (1911-1997) в "Народна култура", 21.01.1983; Пенчо Данчев (1915-1989) в "Литературен фронт", 20.10.1986) проявяват великодушие към таланта на автора. Те поръсват със светена вода романа, макар и с някои уговорки. Подобно отношение е като тапа на бутилка, то бърза да затвори духа в нея.

Ивайло Петров. Личен архив

Ивайло Петров. Личен архив

Романът носи непозната дотогава силна духовна енергия. Той е нещо много различно от опусите на мастити романисти, които дълго време са лица на конюнктурата от онова време - Андрей Гуляшки (1914-1995), Камен Калчев (1914-1988)... Списъкът е дълъг и между тях не липсват умни автори без характер. В тази редичка би могъл и сега да бъде Ивайло Петров, ако беше останал при "Нонкината любов", а не бе извървял пътя към "Мъртво вълнение" и по-нататък. И те като сегашните подобни лица дефилират по медии и конкурси. Обкичвани са с "признания" и "награди". Много е важно да не събуждат подозрения и да са предани. Предпочитани са официално пред другите си събратя по перо. Внимателно се вторачват в битовата страна на писателското си битие. Търсят упорито външни доказателства за призванието си, тъй като може би не ги намират достатъчно сигурно вътре в себе си. Бързат да получат и получават своето сега и веднага.

За думи, които търсят просто истината, а не официалната истина, не се заплаща. Така конюнктурата във всяко време си избира лица, а и лицата - конюнктура. Както казва Георги Мишев (1935), който се е варил в този сос, "Хайка за вълци" изпреварва всички на финала, и то в последния момент. Още никой не е подозирал, че финалът е зад следващия завой или след поредното снишаване.

Съвсем преднамерено са пренебрегнати фундаменталните дилеми в книгата. Само след две-три години животът ги напомня със силата на социален трус. Тези дилеми са изобразени ясно, откровено и без самоцензура от автора. Вниманието в интерпретациите се измества към миналия период на автентичния сталинизъм. Фаталните развръзки в романа, свързани с много смърт, със серия от убийства на главни и второстепенни персонажи, недвусмислено показват друго. Зазиданите в темелите на "новото общество" насилия, лъжи, унижения са гибелни както за жертвите, така и за екзекуторите. Нещо повече - те вече са кодирали едно безизходно бъдеще. Последвалите времена на неосталинизъм, или т.нар. "априлска линия", макар и да не присъстват директно в книгата, явно са от същата мая и от същия порядък.

Авторът се самоограничава съвсем формално в определен исторически отрязък. Периодът за събитията от 40-те до 60-те години е бил вече "оценен", макар развръзките да се случват през 80-те. Това прави писателя по-свободен в поставянето на диагнозата. А през 1986 романът в окончателния си втори вариант получава наградата на Съюза на българските писатели. Всичко си остава в добре познатите рамки. Няма скандал, няма проблем. Авторът е зачетен, върховният издател ЦК е преглътнал романа. В личен разговор Любомир Левчев (1935) веднъж ми каза, че указанието било, след критичната първа част на "Хайка за вълци" втората да бъде положителна. Йвайло Петров обаче не обещал. А ето какво сподели самият автор в последното си интервю: "За романа "Хайка за вълци" също изчаках по-благоприятно време, първата част бе публикувана през 1982 г. По това време се усещаше слабият полъх на предстоящата промяна. На първия опит обаче да се печата, в ЦК се възпротивиха, това ми казаха от издателството, както и някои писатели, които имаха връзки. Но и Горбачовата перестройка все по-осезаемо се усещаше като неизбежна и от ЦК разрешиха печатането на първата част на романа, при условие, което ми съобщиха, втората да е положителна, т.е. да не е тъй критична като първата. През 1986 г. Перестройката вече чукаше на вратата ни и втората част на романа излезе от печат без особена съпротива от страна на ЦК или, по-точно, с мълчалива съпротива. Някои писатели не харесваха романа и ме обявиха за враг на режима." ("Изчезващ вид. Срещи с майстори", 2013, изд. "Балкани". Второ допълнено издание. Всички цитати по-нататък са оттук.)

Ивайло Петров обясни по подобен начин и ситуацията с публикуването на "Мъртво вълнение": "Повечето от съчиненията ми биваха завършени много преди да ги предложа за печат. Изчаквах благоприятното време. Следях внимателно политическата обстановка, която често се променяше под влиянието на външнополитически фактори, имаше "по-твърди" и "по-меки" периоди, когато властта бе по-снизходителна към лични и обществени прояви. Именно в "меките" периоди предлагах на издателствата някои ръкописи. Романът "Мъртво вълнение" бе отхвърлен от списание "Септември" като "политически неиздържан". Излезе от печат, когато Хрушчов изхвърли трупа на Сталин от мавзолея."

3.

"Хайка за вълци" внушава откровено - обществото е обречено и се саморазрушава пред очите ни, пред очите ви. Зажумяването на критиката в случая не е обикновено късогледство. "Историческият оптимизъм" е спиртосал мозъците на върхушката. И това все още е основен публичен аргумент срещу "черногледството". Без да го твърдят директно, те го показват съвсем ясно с поведението си - написаното не се отнася за тяхното (когато те са на власт) време. Освен това, дори и тези, които може би се досещат, нямат позволението и куража да го кажат. Страх парализира всички. А може би съвсем искрено не са допускали, че всичко е отишло "чак дотам". Ако това е наивната версия, реалната е в далновидната подготовка на номенклатурата да намери пак само за себе си спасение в ценностите на цивилизацията, която е отричала. А те са: собственост върху свободни капитали, свободно време, свобода на придвижване, отвореност към света. През 80-те е извършена тайна и успешна операция за изнасяне на огромни български капитали зад граница. От тогава е въпросът: "Кой открадна парите на народа?" Милионите бяха амнистирани и се върнаха в страната десетилетия по-късно като частни. Една от очевадните последици е бетонирането на Черноморието със стотици хотели, на повечето от които така и не бе установен произходът на финансирането. За собственици бяха посочвани младежи по на 20-25 години. И този детайл е част от контекста, в който може би ще се чете "Хайка за вълци" през 2013 и в който не би могла да бъде четена през 1987.

Ивайло Петров

Ивайло Петров. Личен архив

4.

Романът не е видян като епос за изтръгването на изконния български космос от здравите корени на една вековна народна традиция. Като разрушаване на връзките с основни опори в хилядолетната християнска цивилизация. Като творба за Безсмислието и Абсурда, както и за Възмездието. Въмездието въобще не е прочетено като актуално. "Хайка за вълци" не е възприет и като присъда над "социализма" по принцип, а не само за отделен първоначален негов етап. "Хайката" разобличава култа, сталинизма, нищо повече. Неудобството е избягнато с притворство, както и с познатите похвати на кадифените ръкавици. Така бяха приласкани и унищожени толкова таланти без характер и вътрешна сила.

Трийсет и една години след първото и двайсет и шест след второто издание на "Хайка за вълци" поредният прочит има предимството на дистанцията във времето. Което е предизвикателство. Живеем в ново време, наричано "демокрация", "посткомунизъм". Ще има нови и, надявам се, интересни гледни точки към този политически, трагичен, изповеден, екзистенциален, пророчески, смел роман. Не само защото политическата и литературната конюнктура е коренно различна, а и защото сравнението с други белетристични платна и от български, и от чужди автори е възможна, достъпна, желана.

Нашенските хайки през погледа на една цивилизационна, а не само партийно-българска, гледна точка винаги ще са актуални и не само по този повод.

Днешните тиражи са смешно малки, хонорари няма или са символични. Властващите вече не изпитват нужда да се интересуват от писателското слово, а следователно и да го манипулират. Наградата ни е може би, че възможностите за свободно творчество, за смело и новаторско художествено мислене са по-големи в сравнение с времето на "Хайка за вълци". Въпросът е кой как използва тези възможности. И дали има качества, а и поне минимални финансови условия, за да го прави. Както се казва, няма пълно щастие.

5.

"Хайка за вълци" се появява, оценява и разпространява, когато страната е разделена на "комунисти и други" във времето на новия повей от Москва след перестройката на Михаил Горбачов (1931) от началото на 80-те. Тогава се подлагат отново на размисъл и преоценка целите и средствата на затвореното общество. То започва да проглежда към останалия свят - публично, мъчително, болезнено. Да търси причините за стратегическите си провали. След десетилетна пропаганда на успеха и налагана отгоре безапелационна истина от последна инстанция. Оптимистично се заговорва за "ново мислене", "откритост" и "гласност". Все лекарства, които са противопоказни за тоталитарните вертикални властови структури, на чийто връх е "осъзнатият авангард". Авангардът скоро ще се окаже изхвърлен от властта, а и от обществото чрез законови забрани, че и лустрация в някои страни, но не и у нас. Както ще започне и съпротива за оцеляване в новата среда с икономически и политически средства, от което ще се роди олигархията. Авангардът ще смени името си, макар преди това да е преименувал турското малцинство у нас в изблик на реформаторство. Турците ще върнат своите имена, а комунистите ще си търсят друго име и ще го намерят като "социалисти". Няма да се откажат от историята на БКП (1903-1990), а по този начин и от своята обременяваща наследственост. Зловещата традиция ще мимикрира, ще търси нови ниши за оцеляване и нов шанс. И ще ги намери. Това ще е основният фактор, който ще определи трагизма и провала на несвършващия преход към демокрация в България.

В по-късните издания на романа след 1990 интересът на читателите намалява. "Хайка за вълци" попада при издаването си в добър "маркетингов период", както бихме казали сега. Трусовете и набираната енергия в обществото му дават попътен вятър. Има любопитство към забранените теми, стената от мълчание и високомерие видимо се пропуква. Затворените в лагера в продължение на 45 години започват интуитивно, подсъзнателно да предчувстват промяната. Събужда се вяра, отглежда се надежда. Постепенно те изтласкват десетилетната апатия и страх. "Хайка за вълци" е роман и за предчувствията, за подсъзнателния исторически инстинкт, надушващ трусовете. Роман за изострената сетивност към историческите дилеми както на автора, така и на неговите читатели.

В центъра на вниманието е светая светих на социалистическия строй и на комунистическата идеология, резюмиран с познатите още от преди времето на Владимир И. Ленин (1870-1924) руски въпроси "Кой е виновен?" и "Какво да се прави?". Романът търси и предлага отговори с художествени средства. Никой още не подозира, че много скоро официалната версия ще рухне и въпросите за целта и средствата, за насилственото добро, което е по-лошо и от зло, както се казва в романа, ще придобият световен отзвук. Ще започне най-голямата катастрофа и разорение, отбелязвани не във военно, а в мирно време, според английски политолог. Ще започне нова епоха на модернизация в източноевропейските постсоциалистически общества. Нейната позната до момента фаза (и в България също) нарекох в романа си "Плячка", 2004 - епоха на плячката. Ивайло Петров го прочете с интерес. Развълнувано и подробно го коментира в личен разговор, който тогава записах и в дневника си.

6.

Хенри Кисинджър (1923) находчиво отбеляза - на света е известно как от яйца се прави омлет, но как от омлета се получат яйца още никой не знае. Въпреки успешните реформи в страни като Полша, Чехия, Словакия, Унгария, които са с висока култура, с традиционна средна класа, със свободолюбиви традиции и демаскирана партийна и спецноменклатура от секретните служби. Там икономическата реформа прохожда, макар преходът от социализъм към капитализъм да няма прецедент в историята на цивилизацията.

В България тези фактори се оказват почти отсъстващи. Бандата лумпени, която амбициозно е решила да преобрази света, щом докопа властта (израз от романа уж отнасящ се за фашистите), под ново име и нови одежди отново се оказва там, където винаги е била - при парите и властта.

Родината на "новата вяра" ще остане раздвоена между спомена за имперското си самочувствие и неспособността за отвореност към света. Ще се трансформира в суровинна свръхвъоръжена държава, в която истината и свободата, поне засега, отново се спускат отгоре. Народът научава какво се е случвало в страната му след време, когато управниците отдавна са свалени от власт.

7.

Основното противоречие в романа, изразено в характерите и сюжета, е противоречието, предизвикано от агресивната, настойчива, "прогресивна" визия за хората и обществото на Стоян Кралев Кралешвили, местният селски Сталин. Останалите, които не са като него, и не са комунисти или недостатъчно твърди комунисти, или са просто нормални хора, са в положение на отбрана. Ще трябва да играят според тоягата и моркова. Те са обекти за натиск и репресия. Притискани са по всички възможни начини, с всички средства, на всяка цена. Дресировката и насажданият страх ще ги превърнат постепенно в стадо, но все още не се дават. Кралешвили непрекъснато воюва за доброто на другите, като служи предано най-напред на своя егоизъм и нарцисизъм, на своето властолюбие и кариеризъм, както и на идеите си за общо благо, както ги разбира.

Това правят и себеподобните му във властта в Англия например, но властта там е била изобретена след столетни борби, а не за една нощ с преврат. Тя е подконтролна, сменяема, а не пожизнена и абсолютна. Когато англичаните измислят парламента в съвременния му вид преди четиристотин години, другото, опозиционното мнение се превръща в легално. Да мислиш различно или алтернативно не е нужно да си извън закона. Престават революциите, започва англосаксонският стопански възход, който продължава вече трети век. Всичките им противници накрая фалират. Краят на Студената война го доказа още един път.

Образът на Стоян Кралев, партийният секретар, е най-слабо художествено пресъздаден от писателя, макар да е антитезата на всички. Това твърди критикът Пенчо Данчев в анализ на "Хайка за вълци". Какви ли философски и психологични дълбочини биха могли да се намерят в този образ-център на романа, от който произтичат всички конфликти? И дали Ивайло Петров ги е пропуснал?

8.

Далечните предшественици на партийния секретар са първите социалисти, наричани "чучулигите" от времето на основателя на социалдемократическата партия в България Димитър Благоев-Дядото (1865-1924). Те са били учители, журналисти, писатели, общественици, търговци, предприемачи, високообразовани и културни хора. И са изчезнали безследно. Побеждават не "чучулигите", а "лешоядите", за които властта е самоцел и завинаги, а намеренията им не подлежат на оценка от обществото. Комунистите са преследвани, но те идват на власт с окървавени ръце. Дали съдбата на "социалистическия експеримент" не е решена още тогава? Достоевски напомни доста отдавна, че никаква "идея" не оправдава проливането дори на една капка невинна кръв.

Родство с "чучулигите" има братът на Стоян Кралев - Илко. Той "либералничи", не е жесток в принципността си, разсъждава самостоятелно, съмнява се. Освен това е нежен и добър. Когато Стоян Кралев се чуди как ще постигнем нашата цел - социализма, каква тактика да приложим, Илко отговаря - не тактика, а доброто, което искаме да сторим, да идва от душата ни, както водата от извора си. Звучи наивно и сега, но това е всъщност цивилизованият отговор на всяка утопия.

Както ни е добре известно, основен признак, по който се отличава цивилизованото общество от останалите, е хуманността - добротата, милостта, великодушието. Постижението е резултат от столетна икономическа и културна еволюция, от изпитания в толкова насилия и войни. Добротата е опора на пренебрегваните. Тя е упование и на гледаните отвисоко селяни като Киро Джелебов.

Оттук започва фундаменталното разминаване на социализма с цивилизацията. То е уловено от Ивайло Петров много тънко и изобразено с много болка.

Както и с великолепно пластично и психологическо майсторство. Той не пресъздава образите, той живее в тях и те присъстват като че ли съвсем директно, а не чрез посредничеството му.

9.

Дали да не си спомним за едно затънтено градче в източните предпланини на Апенините на име Урбино, за което разказва Кенет Кларк (1903-1983)? Там са били едни от първите наченки на новата европейска цивилизация. Когато запитали херцога кое е най-важното за управлението, той отговорил - "да бъдеш човечен". Смел воин, извънредно културен и умен, той е страстен колекционер на книги. Стилът на двореца в Урбино от XV в. е оригинален, спокоен и сякаш стои извън времето. Там четат класици, стъпват изискано, говорят тихо, играят, без да се мамят, не оскърбяват чувствата на другите със собственото си изтъкване. Откриването на неприкосновената автономност на човешката личност може да започне и по този начин. Известният художник Рафаело, символ на западното въображение, живее като дете в това градче. Изглежда смешно днес, че дори и в такива елементарни прояви цивилизованото поведение си остава недостижимо по нашите балкански ширини. Селото на Стоян Кралев е в ХХ в. и не е в Апенините. Той не е херцог, а шивач. Артистът Иван Шибилев, неговата дясна ръка, не е Рафаело. Ето как и условията, а не само хората имат значение. В Урбино всичко е предопределено от личността на херцога. След него идва коренна промяна. Остава примерът, образецът. Собственикът на чифлика Михаил Деветаков завещава богатата си библиотека на Илко. Илко в своите записки се превръща в негов биограф, както дворцовият библиотекар е биограф на херцога. Благодарение на него до нас достигат думите "бъди човечен". Или разговорите на Деветаков с Илко: Може ли да се постигне хуманна цел с нехуманни средства? Сравненията понякога правят паралелите невероятни. Особено за събития и хора с дистанция от пет века.

10.

Разликата във времето би трябвало да е в полза на ХХ в., а един сантиметър хумус се образува в продължение на шестстотин години. За каква плодородност на българската обществена почва можем да говорим обаче, ако след турското робство не са изминали и сто години. Вкопаните в земята татарски къщи, кирпиченото читалище, течащият покрив на църквата, самодейните икони на Иван Шибилев не са от покоите на херцога. Киро Джелебов е първият от селото, който извежда воловете и биволите си от долния етаж на къщата си в отделна пристройка. Битовият примитивизъм ще се превърне в емблема на социализма. Въпреки електрификацията. Материалният напредък, особено през 70-те, е неговото златно и същевременно проспано десетилетие. Тогава започва "застоят" и се спира по-нататъшното развитие на обществото. Очакваната закономерна еволюция към постиндустриално и информационно общество е невъзможно да се състои. Въпреки масовото ограмотяване и образование.

Особено за онези, на които Стоян Кралев не е дал подходящи препоръки. Конфликтът, който прелива чашата на търпението, е отказът на Кралев да даде такава препоръка за сина на Киро Джелебов.

До 1989 привилегиите в образованието остават. Има специални запазени бройки в университетите за "активните борци" и техните деца, внуци. Класирането по оценки не важи, решаващи са други "фактори". Личните качества се подменят от селекцията на "наши" и "ваши". Пред очите ми влезлите през задния вход на университета започнаха престижна работа веднага след завършването си. Простосмъртните отидоха "по разпределение". Истинската трагедия от този подход може да бъде разбрана само в сравнение.

Един човек на име Стив Джобс (1955-2011), който промени света с предприемчивостта и изобретенията си, е роден по същото време, по което Стоян Кралев раздава бележки за благонадеждност.

Таланти като него има и по нашите земи, но те не пускат корен и не раждат плод. В официалната биография на основателя на Apple от Уолтър Айзъксън може да се проследят като в роман, а книгата е тъкмо документален роман-биография, всички подробности по оцеляването на един нестандартен човек, израсъл в приемно семейство и с много комплекси още от малък. Неговият стремеж да "мисли различно" става знак на цяла една нова епоха. Той успява да се осъществи в среда, която е готова да го приеме. Нещо повече, тя търси и насърчава личности като него. Специално се интересува и подкрепя техните лични качества. Животът му е като приключенски роман. Ето в какво вярва. Текстът е от реклама, лично одобрена от него: "Наздраве за лудите. За аутсайдерите. За бунтарите. За размирниците. За кръглите пирони в квадратните дупки. За тези, които виждат нещата различно. Те не обичат правилата. Те не изпитват уважение към статуквото. Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш. Но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш. Защото те променят нещата. Те тласкат човечеството напред. За някои те може да са луди, но за нас са гении. Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които наистина могат да го променят."

По същото време затворените общества зад "желязната завеса" изучават произхода на младите до девето коляно и ги лишават от шанс за развитие, ако има "петна" в тяхното родословие. Игнорират ги! Тази селекция ражда пасивни, страхливи, правоверни и глупави поддръжници на властта. Оказва се, че късогледството на стоянкралевците е осакатило няколко поколения. Обезмислило е онова бъдеще, в името на което изискват безропотност и подчинение. Човечеството е отишло много напред, а поробените от комунизма народи са останали много назад. Те чакат на спирка, на която никога няма да спре нито един влак. И най-тъжното е, че го научават много, много късно.

В този смисъл бунтът на Киро Джелебов не е само от мъка и яд за собственото чедо, игнорирано от партийния секретар. Яростта му стига до градуса на самоунищожението, на самоубийството, щом вратите за надеждата са хлопнати по такъв груб и вулгарен начин. Самоубиецът наказва себе си заради онези, които не може да отстрани. В следващото развитие на романа развръзката се обръща. Киро Джелебов става екзекутор и въздава своето стихийно правосъдие.

11.

Веднага възниква актуалният въпрос за "помирението". Героите от "Хайка за вълци" не стигат до него. Следващата историческа фабула на времето постави въпроса с появата на така наречените "кръгли маси" в постсоциалистическите страни.

Романът изключва междуличностния компромис. Политиката го допусна в името на обществения мир и просперитет. Въпреки това остават да висят въпросите: Доколко лидерите на новосъздадената опозиция в България бяха троянски коне на бившите управляващи? Защо Западът допусна разгръщането на нежни революции по един и същи сценарий в Източна Европа, явно предварително договорени с Номенклатурата, тъй като тя без проблем трансформира политическата си власт в икономическа? Не бяха ли предадени по този начин идеалите на демокрацията - сделка, от която не спечелиха народите?

Все още дължим отговора на тези въпроси и заради съдбата на хора като Киро Джелебов Вървинамайнатаси.

12.

В романа "Кметът на Кастърбридж" (1886) от Томас Харди (1840-1928) един бедняк-скитник, който пиян е продал жена си и дъщеря си, за няколко години стига "върха". Става най-богатият и почитан първенец в провинциално градче, благодарение на личните си качества и благодарение на тях по-късно пропада. Той е събирач на сено, търговец на жито. Подобна еволюция, основана на лична свобода и предприемчивост, на личен интерес и трудолюбие, е невъзможна под сянката на Стоян Кралев-Кралешвили. Мистър Майкъл Хенчард напомня донякъде Михаил Деветаков, макар вършачката в английския град да се появява кажи-речи сто години преди да я видим у нас. Напомня и собственика на мелница Еврофеев от друг по-късен роман, снабден и с по-голяма дистанция във времето - "Патриархат" (2008), на Георги Мишев.

Друга книга на Томас Харди - "Тес от рода Д'ърбървил" (1891), е определяна за основоположник на трагичния английски роман. Темите са отново селски или земеделско-стопански, разказва се за полето, нивата, селото, примитивния бит, бедността. Трагедията на младата Тес, тя дои крави, събира цвекло, както и на кметаскитник Хенчард, са резултат от техния личен избор, а не от влиянието на неведома и непроницаема сила, която решава вместо тях какво е добро и какво е зло.

Вместо плодоносна "еволюция" за една нощ се е появила нетърпяща възражения "революция". Тя качва всички на "вълшебно килимче", наречено "комунизъм". Обещава скок в бъдещето, ако са послушни. Отиването напред, в бъдещето, се възприема като изпреварване, прогрес. Оттук са и непрекъснатата трескавост, наднорменост и съревнователност.

Разказът за Кралешвили се води от името на Илко неслучайно. Той се различава от брат си по това, че не е догматик и фанатик. Разказва историята за съсипването на собственото си щастие от родния си брат. Това е резултат от подозренията към семейството на любимата му Нуша. Баща й е разстрелян без съд и присъда, набеден за предател. Илко издирва доказателства за обратното, а истинските предатели използват ситуацията и го изпреварват.

13.

Личното битие на героите и от "Хайка за вълци", и от "Патриархат" (той извлича по-дълги сюжетни нишки и сглобява по-пълно пъзела) е зависимо от властта. За сравненията между двата романа неведнъж сме разговаряли с Георги Мишев. Този път го помолих диалогът ни да се документира:

- Какви са личните ви впечатления от писателя Ивайло Петров? Имаше ли нещо специфично в неговото творческо поведение?

- В прозата си Ивайло Петров е сладкодумен, словоохотлив, на места дори бъбрив, но в ежедневието правеше впечатление на мълчалив и не особено приветлив събеседник. Не обичаше да говори за личните си проблеми - интимни, семейни, творчески. Казваше, че не чете вестници и не гледа телевизия, но беше осведомен по всичко, което ставаше у нас и по света; не го видях нито веднъж да чете книга, да коментира наши или чужди автори. Наблюдавах го как не задържа погледа си продължително върху нещо и се чудех откъде се взема тази негова наблюдателност, събрана в редовете на прозата му, където няма нито излишни думи, нито общи места, словесен пълнеж. Веднъж каза, че му омръзнало да пише неизбежните ремарки в описването на сцена и обстановка, този "отиде до прозореца", "каза той", "влезе-излезе"... "Пиши пиеси, там няма ремарки", казах на шега. "Написал съм една пиеса - "Домашен ресторант" - за пръв път го чух да говори за нещо непубликувано. Какво стана с тая пиеса тъй и не се разбра.

Иван Пауновски, наблюдателният критик, живя повече от месец при Ивайло, в неговия край, проследявайки всяка негова стъпка, и написа пространно изследване, но ми се струва, че останаха много щрихи от писателя неуловими, невъзможни за описване. В бита си той беше прибран, стегнат и подреден. Купуваше си само кремави пликове за писма, както Волтер обичал да пише само на листове с позлатени ръбове. Пишеше с подострен молив, избягваше машината - веднъж видях на валяка лист с няколко изречения, с много буквени грешки, поправки и зачеркване с ударите на буквата "ш". Почеркът му не беше минал през опити за калиграфия, та горката Офелия, жена му, е имала доста работа при разшифроването. Целия роман "Хайка за вълци" беше го преписвала дума по дума от неговите ръкописни листове.

- Интересни са условията за творчество в онези години. Сигурно знаете примери, които са отдавна забравени...

- Петнайсет години преди "хайката" бе издал "Мъртво вълнение", първият по-сериозен опит в нашата литература за повдигане на завесата около насилственото коопериране на земята. Караславов, по това време председател на писателския съюз, бе нарекъл романа кулашки, отразявал гледната точка на враговете на партията. Казал го е, изглежда, на партийно събрание, защото не си спомням да съм чел някъде тези думи напечатани. Кара-славов беше сталинист, но времената бяха по-други, когато Хрушчов се мъчеше да прави десталинизация на своята партия. Наричахме тези времена "оттепел", затопляне, по една повест на Еренбург. И добре, че романът излезе по това време, ако бяха го заловили като ръкопис няколко години по-рано, на Ивайло не му мърдаше българският Гулаг. Книгата се четеше от по-будните читатели, но критиците не го забелязваха, а когато го споменаваха тук-там, слагаха го към авторовите несполуки. Вървяха ерзац романите на Гуляшки, на Ст. Ц. Даскалов, К. Калчев, Ив. Мартинов, в които се описваха преуспяващите кооперативи и щастливите селяни, ударници и "високодобивници" на богати "урожаи". Слагам в кавички модните по онова време думи, непознати на днешните млади читатели. В нашата проза, изградена от критическия реализъм на Вазов, Йовков, Елин Пелин, Илия Волен, проникна вирусът на социалистическия реализъм, който сътвори огромно количество фалшива селска литература, далече от истинските проблеми на реалността. Караславов, обърнал гръб на своята "Снаха" и "Татул" от миналото, написа няколко разказа за селото на победилия комунизъм, пословични със своята сладникавост, измислени образи и конфликти. "Къща с колони" - бившият чирак, станал кооператор, вдига къща като Партенона. Орлин Василев пък написа "Отмъщението на комуниста": селяните не искали да гласуват за партийния секретар, но през есента, когато се родил богатият урожай, секретарят вкарал във всеки двор камиони с жито, царевица, слънчоглед и т.н. - това било неговото благородно отмъщение за неверниците... Дори Илия Волен към края на живота си изневери на своя земен, оригинален и силен натюрел и написа цикъл кооперативни разкази под заглавие "Вишо гледа напред". За този компромис Константин Константинов спря да му говори и понякога казваше на нас, младите слушатели: "Внимавайте, внимавайте, никога не е късно да станеш зам.-председател на СБП!..." (Наскоро Илия Волен бе станал лауреат на държавна награда и влезе в писателското ръководство.)

Измисленият герой на белетриста от Ъглен гледаше в светлото бъдеще, но българските селяни, лишени от собствеността си, бяха докарани до върха на отчаянието. Селата бяха кошери от пчели в роево настроение - пчеларите знаят, че това е най-крайната степен на бедствие, сполетяло пчелното семейство. Рухнали са традиционният ред и дисциплина, хамбарите - празни, рояците излитат и не се връщат... Така наречените кооперативи за едно десетилетие преобърнаха вековните навици, умения, прословутата трудолюбивост на селяните. Настъпи хаос в организацията на труда, фалшиво обработване на земята, нереално отчитане на труда, започнаха кражбите на колективния продукт и към града се понесоха рояци "мигранти" - започна най-голямото преселение на българите от селото към града, в което взеха участие три милиона и половина селяни. "Мъртво вълнение" показа началото на този процес, "Хайка за вълци" го разви и задълбочи. В условията на тотална бдителност с двата си романа Ивайло Петров създаде вярната картина на реалността във възможно най-допустима форма. Допустима за публикуване в нашите граници. Георги Марков със "Задочни репортажи" засне картината на живота "отгоре", Ивайло пресъздаде реалността "отвътре", от самата бърлога на Системата; не противопоставям двете глед-ни точки, те взаимно се допълват...

- Сравнението между "Хайка за вълци" и вашия последен роман "Патриархат" за мен е неизбежно. Интересно е какво е вашето мнение за приликите и разликите? Оказа се, че и след 2008 г. е възможно да има организиран отпор на "бетонните глави" по повод истината за миналото...

- Ставало е дума в някои разговори за някои близки неща между "Хайка за вълци" и моя текст "Патриархат", излязъл много години по-късно. Естествено, не върви да правя паралели, да търся прилики и разлики, само бих си позволил да добавя, че през цялото време, докато се подготвях за писане, "Хайката" бе за мен ориентир, една рамка от панорамата на живота по онова време, която съвпадаше с моите виждания, размишления, съмнения, предчувствия.

Трябва да призная, че тази рамка донякъде ми се виждаше недостатъчно широка, усещах, че ми липсва предисторията на кооперативния експеримент, зараждането на командно-административната класа, която щеше да разпростре пипалата си, да изсмуче жизнените сокове на нацията в продължение на половин век. Искаше ми се да надскоча темата на Ивайловия роман, да попълня кадастъра на ония времена с епизоди не само от селото, но и от града, от фабриките, от манастирите, училището и прочие. Търсенето на формата продължаваше с години, още от края на шейсетте, когато издадох "Матриархат", новелата за положението на жените на село; замисълът ми беше оттогава - да сложа на другото блюдо "Патриархат", да се получи някакво уравнение, за да има равновесие и относително стабилна картина на света от вчера.

Повтарям, че това бе само намерение, замисъл, най-вероятно не съм прав и всичко е било на халос, щом години след излизането на опуса нямам никакво писмено доказателство, че някой го е разлистил и се е зачел....

- Все пак романът "Патриархат" получи новоучредената награда на името на "Ивайло Петров", която така и остана само с първото си издание засега...

(25 юли 2013, Панчарево)

14.

Всичко си има предистория. Или история:

В 1792 Комитетът за обществена безопасност формулира две кодови пароли: "Отечеството е в опасност" и "Сред нас има предатели". Идеализмът на Робеспиер (1758-1794) рухва трагично. Революцията не ражда големи личности, а много имена, които изчезват. Тя изяжда децата си. Издига призив да се събори катедралата Шартр (1164 г.). Тя е един от символите на цивилизацията, подобна на нея е само "Света София" в Константинопол. Вместо нея ще градят Храм на мъдростта. По лична заповед на Сталин (1878-1953) е взривен с динамит храмът на "Христа Спасителя" (най-високият православен храм в света), за да се освободи място за Дворец на съветите. Това става на 5 декември 1931. След икономическия напредък от 1930 до 1970 г. СССР постепенно загубва темп на икономически растеж. "Системата", пропагандирана като вечна, внезапно получава инсулт през 80-те за най-голяма изненада на поддръжниците си отвътре и на наблюдателите си отвън. Никой не е могъл да го предвиди.

Френската революция започва с протеста на недоволни адвокати и се разраства до народно движение. След превземането на Бастилията в нея се откриват всичко на всичко седем затворници. Затворът в онази епоха е възпят като символ на потисничеството. Каква скромна бройка в сравнение с немските концентрационни лагери от 1940 или Архипелаг Гулаг.

Всичко започва от откритието на Жан Жак Русо (1712-1778): "Човекът е роден свободен, а навсякъде е в окови." Периодът е белязан със силна вяра в "нов" свят, в ново летоброене, което се оказва пълно недомислие.

Цивилизацията е пренебрегната, нещо повече - тя е обект на разрушение. В 1130 г. Пиер Абелар за първи път след хилядолетие на безпрекословна вяра казва: "Трябва да разбера, за да повярвам!" Колективният садизъм, до който достига революцията, не разрешава търсенето на аргументи, не допуска друго мислене. Истината е намерена, в нея "тряб-ва" (любим глагол и на Стоян Кралев, и на десетилетната партийна пропаганда) само да се вярва. Като журналист съм го преживял лично и дълбоко. Назидателният дидактичен, морализаторски тон беляза не само журналистиката, но и цялата култура. Този "стил" не обичаше фактите, истината и се криеше от тях. Предпочиташе високопарните сравнения в превъзходна степен.

Селският шивач и лидер от най-ниско организационно ниво чувства сигурност, когато има ясни и точни инструкции. Той и себепо-добните му се съсредоточават в действието, а не в мисленето, в изпълнението на "задачите" на всяка цена, с всички средства. Въпросът на Илко към брат му как може с обезличени и обезправени хора да се създаде най-демократично общество е фундаментален и няма отговор в романа. Той се отнася с еднаква сила и за "избухналата демокрация".

Кралешвили е самоуверен - ние сме революционери, за да вървим пред другите и да им сочим пътя със сто години напред, нашата цел е социализмът. Роналд Рейгън, президентът, при когото се разпадна СССР, изключи почтеността от характеристиката на комунистическата върхушка. Не може да им се вярва на думата, щом за тях всички средства към целта са позволени.

15.

Новата материалистична цивилизация възниква след хилядагодишен култ към Бога. Още в ХII в. в Англия се появява атеизмът. Първи в Холандия се сещат да питат: "Върши ли работа?" вместо: "Това ли е волята на Бога?" И правят още едно важно откритие. По-изгодно е да търпиш едно мнение, което не приемаш, вместо да го потискаш. Предпоставките за новата цивилизация са наличието на духовна енергия, а не потискането й, свобода на мисълта, чувство за красота, жажда за безсмъртие, потребност от истина, преклонение пред личния опит, независимост, свободно движение, свободно вре-ме, финансова независимост, пари в банка, вяра в законите, чувство за устойчивост, чувство за вечност.

Кръгът на българската, източноевропейска, руска утопия, която иска да свали рая от небето на земята чрез насилие, се затваря. Всич-ки знаят кой е пътят на истината и доброто, но следват пътя на лъжата и злото, за да оцелеят. Киро Джелебов се самоунижава дотам, че да се превърне в нещо като лична прислуга на партийния секретар. Прави опит да се самоубие със самозакопаване до кръста в обран бостан. След непрестанен тормоз семейството му, бъдещето на децата му са съсипани.

16.

Недоумението на Пенчо Данчев защо писателят посвещава отделна глава на Стоян Кралев, а в нея всъщност четем записките на брат му Илко Кралев, е наистина странно от днешна гледна точка. В 1987 като че ли не е много ясно - писателят изобразява две възможности за бъдещето чрез поведението на кръвните братя. И надделяването с извънзаконни средства на "прогресивната", което ще се окаже пагубно. Същите упреци получава Ивайло Петров и за образа на партийния секретар Бойчински от "Мъртво вълнение", 1961 г. Тончо Жечев цитира героя: "Ще употребявам всички средства, защото великата цел, на която служим, оправдава тия средства." Такова е убеждението и на Иван Кондарев от едноименния роман на Емилиян Станев (1907-1979), посветен на подобни теми. Критикът твърди: "Философският въпрос за отношението между целта и средствата е поставен бегло, на ниско интелектуално равнище, споменат, колкото романът да изглежда "по-умен"..." Максим Наимович пита по същия повод: "Защо неговите положителни герои са толкова безцветни и безжизнени?" Минко Николов е най-прозорлив: "Главните герои на писателя са мълчаливи, горди и своенравни, с чувство за собствено достойнство. Щом то бъде накърнено, избухва непримирима вой-на..." Ето какво разказва Ивайло Петров за Минко Николов: "Когато се завърна от Германия, още на първата ни среща сподели, че досега е бил "кон с наочници" и че е виждал изкуството и живота като най-ограничен догматик. В Берлин се свързал с колеги литератори, които тайно му давали книги както от Западна Германия, така и от цял свят, за които говореше с увлечение и възторг. Споделяше с мен най-интимните си мисли и чувства и аз забелязах, че с времето го завладяват песимизъм и отчаяние. Той се самоуби по най-жесток начин..."

На соцреализма по свой начин отговори Йордан Радичков (1929-2004) като създаде пиесата "Суматоха" (1967) и я насели само с положителни герои, та да бъде комедията истинска.

Не е възможно да търсим дълбоки мотиви за колебания, за катарзис и преосмисляне у Стоян Кралев. Нито каквато и да е милост, състрадание, интелектуална дълбочина. За него всичко е ясно, той не се съмнява, той е категоричен като Робеспиер или Сталин. Революцията води народа към нещо ново и по-добро. Партията никога не греши, следователно и партийният секретар не греши. Той е войник на партията, такива са неговите думи от романа.

Конкретната му цел е основаването на ТКЗС - трудово кооперативно-земеделско стопанство. Кооперативи в България има още от 30-те години на века, но те не са създадени с революционна цел и с подобни "чрезвичайни" средства.

И Емилиян Станев, и Ивайло Петров, и Йордан Радичков, а и само те ли?, не могат да открият нещо, което го няма. Посредствените слуги на конюнктурата го намират без усилие, но къде са техните писания сега? Понякога талантът, съчетан с мъничко смелост и независимо мнение, предпазва твореца от лъжата. Соцреализмът е като демодирана и задължителна дреха, под която всеки голям художник се опитва да покаже истинския си вкус. У нас независимостта достига дотам. Понякога то става дори несъзнателно, инстинктивно. Соцреализмът е рецепта, но рецепта за посредствени автори. Ивайло Петров поема в рискована и благодатна за творчество посока - посока на съмнение в общоприетите истини, следваща компаса на собственото мислене, което загърбва съзнателно самозаблудата и възторга. Посока, коя-то изисква мъжество, независимо дали е официално толерирано и забелязвано. Още по-добре, ако не е.

Разгръщането на пожълтелите страници на вестник "Литературен фронт" (1945-1993) от 1982 или 1987 например дава точна представа за атмосферата и условията, в които вирее истината тогава. В бр. 25 от 24 юни 1982 анонимна редакционна статия внимателно следи отрязъка от сюжетното време в романа "Лице" на Блага Димитрова - "от зимата до пролетта на 1957". Странно обаче този "отрязък" бил размит и удължен в романа. И, представете си, се дава оценка за следващия период на "априлската линия". Оценка със "завидно самочувствие и неизмеримо морално превъзходство". Казаното по адрес на авторката има за цел да напомни на колегите й кой кой е и докъде може да простира чергата си "истината". В такава интонационна среда Ивайло Петров създава своя шедьовър, събрал сили и самочувствие да защити достойнството на своите герои и собственото си достойнство на художник. Прави го не с гръмки декларации и закани, а с белетристично платно, което твори в мълчание и съзерцание.

Той е и любител-художник с интересни находки. Имам подарени картини от него, а и купени. За писателя упорито се разпространява версията, естествено зад гърба му, че е "темерут". А всъщност е интелигентен, чувствителен, отворен към света и душата на другия човек, на всичкото отгоре и приказлив според моите впечатления. Откривам известен стоицизъм в такова писателско поведение. То не отрича компромисите. Ето какво изповядва писателят: "Опитвахме се да живеем и работим с достойнство и мисля, че успявахме. При един строг режим, какъвто бе предишният, трудно можеше да се живее без компромиси, стига те да не са тежки и унизителни. Вярвам, че не съм допуснал унизителни компромиси. Унизяваше ме (и не само мен, а голяма част от интелигенцията) постоянното подозрение в идейни грехове и вражеска дейност... През тези години бяха избити без съд и присъда хиляди невинни хора..."

17.

Джеръд Даймънд в "Пушки, вируси и стомана" посочва пет причини, поради които загиват цивилизациите. А те са: климатични промени, упадък на околната среда, враждебни съседи, загуба на дружески, приятелски търговски партньори. Петата причина е най-субективна и съдбовна - начинът, по който обществото посреща предизвикателствата и трудностите.

В този пети пункт "предизвикателство - адекватна реакция" социализмът се проваля.

Срещу "историческите" предизвикателства се изправят "бетонни" глави с IQ (както бихме казали сега) под средното. Такива се оказват несменяемите хора от "висшия ешелон" - геронтокрацията. На обществото е отнета възможността да обновява лидерите си според техните способности, а не според привързаността им към властта, която се опитват да превърнат и в наследствена.

Минималният масов коефициент на интелигентност обхваща деветдесет и пет на сто от населението. В оставащите пет процента са разположени другите групи от хора с по-развит ум. И това има значение, освен условията. Както се вижда, територията на глупостта е природно голяма, а болшинството и при комунизма, и при демокрацията надделява по един и същи начин - с гласуване. Само че при демокрацията слизането от властта е включено, а не е изключено от играта.

Кога ли посредствеността не е управлявала? Първият интелектуалец-отшелник Мишел дьо Монтен (1533-1592) твърди: "В стремежа си да направят себе си ангели, хората се превърнаха в зверове." Едно пророчество, което ще преследва оттук нататък аристократи на духа, откриватели, новатори, твор-ци. За тях аритметиката на изборността няма да важи. Щом Бог ги е избрал с призванието, което им е дарил. Това ще се превърне в прокоба за толкова таланти, които не живеят във времето си, а го изпреварват стремително. Те са умни и будни, затова надушват предизвикателствата преди спящото мнозинство. Такъв тип личност при социализма не вирее. Единственият, който проговаря с езика на неродената още опозиция - Георги Марков (1929-1978), намира смъртта си на лондонския мост "Ватерлоо" през 1978. Неговите "Задочни репортажи за България" (писани от 1975-1978, публикувани 1990) и досега не намират място в учебниците по литература. В тях е пренаселено с рециклирани "класици", коронясани от предишното време.

18.

Киро Джелебов е най-плътният и майсторски обрисуван образ, твърди тогавашната критика. Всички официални критици го харесват. В това има ирония на ситуацията. Той е най-истинският и най-трагичният. Всъщност и най-българският.

Съдбата на Киро Джелебов илюстрира трагедията на българското. Лумпенизирани и прогонени са милиони към градовете, за да увеличават бройката на "работническата класа". Многовековната опора на България и в най-тежки военни изпитания се унищожава методично. Дори по време на Балканските войни няма глад. На полето работят жените и децата. По нашите земи няма гладни гробища, само недъгавият или много болният не е в състояние през топлите месеци да се запаси с частица от изобилието на благословената земя.

Голямата болка на Киро Джелебов е поругаването на земята. Земята е вечна и предвечна. Това го кара да търси опора в библейските истини, да чете скришом с постоянно любопитство от учебниците и книгите на тримата си сина. Нещо, което не е характерно за съселянина му Стоян Кралев-Кралешвили.

В есето си "Характерни черти на българина" в сп. "Философски преглед", бр. 4, 1930 г., писателят Константин Петканов (1891-1952) твърди: "Главният поминък на българина е земледелието. Животът му е текъл и тече в полето и в гората - в непрестанна борба със земята и стихиите. В такъв широк кръг се е движил българинът и в тая борба се е калявал, създавал се е като характер... За земята той се отделя от близки и роднини, усамотява се всред равнините, излага се на асимилация от страна на другите народности и често пъти загива в утоляване жаждата си за земя. За него тя е жива - сърди се, радва се. През време на суша той се оплаква от нея: "инат е, не се предава" или "стиска зъби, като да не ме познава". Измъчен от несгоди и тегла, на земята се моли, тя да го утеши. Тя е неразделната му спътница. Прави го благ, щедър, като същевременно подклажда и страстите му. Цели села се вдигат едни срещу други само за педя земя."

Константин Петканов е автор на романа "Кървава звезда, морава" - една от най-реалистичните картини на българското село. Тя няма много общо с идиличността на Йордан Йовков (1880-1937), с пасторалността на Елин Пелин (1877-1949). В Константинпеткановото село дори сексуалната революция по плевници и морави изпреварва социалната. Известни са и христоматийните примери от повестите "Земляци" (1917 в т. 1 "Разкази") на Йордан Йовков и "Земя" (1922) на Елин Пелин. На война земляците живеят с ритъма на полето, мислено се пренасят по родните места. Стремежът за повече земя на Елинпелиновия Еню го превръща в убиец. Мотивът от "Гераците" (1911) за разрушената от нови-те капиталистически отношения патриархалност и сговор край софрата, се повтаря в различни вариации и в романа "Хайка за вълци", и в "Патриархат" също. Нещо "става" и младите бягат от бащите и майките си, от родното място, в един друг непознат свят. И причината не е в земята. Не тя ги гони, прогонват ги нуждата, насилието, страхът. Земляците мечтаят да оцелеят във войната, за да се върнат на нивите си, в домовете си. Без война в по-новите времена селяните панически напускат домовете си и бягат по градовете, а в най-ново време бягството взема размерите на епидемия - невиждана икономическа емиграция. Страната, наричана "зеленчуковата градина на Европа", внася зеленчуци дори от северни страни. Младото ѝ население се труди в чужди ферми, докато една четвърт от родния чернозем пустее. Вече няма масов интерес или особена страст за стопанисване на земята. Тя отдавна е станала символ на тежък и лошо заплатен, демодиран труд.

Образът на Киро Джелебов е интересен, защото в него има вътрешна борба. Тя продължава до края на романа. Той се лута, търси брод за достойнство и за оцеляване непрекъснато. Мисли, съмнява се, разсъждава, смирява се, търпи, самоунижава се. Битовият комизъм в романа, иронията и самоиронията вместо да смекчават трагизма на образа го подсилват.

19.

Най-важното му качество - той е трудолюбив. След него пословичното българско трудолюбие се превръща в мит. Ключова е ролята на нашия кръстопът за цивилизацията. Пре-ди около тринайсет хиляди години (130 века) в така наречения "Плодорен полумесец", долините на реките Тигър и Ефрат, са "изобретени" първите опитомени растения и животни. Към Западна Европа те преминават много по-късно, след като първо стигат на Балканите. Земеделието и животновъдството, основа на човешката цивилизация, имат хилядолетни корени на полуострова.

Известни са сензационните примери от осемнайсети век, когато по нашите земи се отглеждат милиони глави едър и дребен рогат добитък, прибират се незапомнени добиви без инструкциите на БКП. Рекорди, недостигнати и досега. Султанската администрация просто не е убивала кравата, която дои. Оставяла е хората да правят онова, което могат най-добре и е взимала своето. В Странджа планина, откъдето е родът ми, за беден се е смятал онзи, който има десет хиляди овце! Нещо, което днес дори не можем да си представим.

Известен е и прословутият пояс от четиридесет български села около Истанбул. Те изхранват най-големия град в Европа тогава, столица на шестстотингодишната Османска империя (1299-1923). (Той е най-големият и сега.) Покорени са трийсет националности, но именно на българите е било поверено най-важното задължение, без което останалите дейности са невъзможни - прехраната.

В същата тази земя само за няколко години едни решителни хора с каскети, добре въоръжени и самоуверени, успяват да сломят селското население, да го натикат в схемите си. В резултат на което българското село е безвъзвратно унищожено и поне засега изглежда невъзможно да бъде възстановено. Цели семейства емигрират в Испания, Америка, Италия...

20.

Драмата на Киро Джелебов може да обясни причините за неговата капитулация, неговите сълзи и болка могат да ни направят съпричастни към трагедията му, но не могат да върнат времето назад.

Той отива на хайката за вълци, след като написва в семейната библия, че е убил Стоян Кралев, преди още да го е сторил. Две несъвместими ценностни системи накрая взаимно се унищожават. След тях ще остане пустееща българска земя, изкупувана усилено от чужденци. Ивайло Петров казваше, че продадем ли земята си на чужденци, накрая ще изгубим всичко.

Как навремето кисело мляко от Копривщица е било изнасяно в Александрия, Египет без съвременните комуникационни и транспортни средства? Как са търгували с Дубровник и Смирна? На този въпрос и днес нямат отговор наследниците на Стоян Кралев. И те са сред парламентарно представените на демократични избори. Няма никога да ги спечелят отново с 99,99% - както бе при задължителното официално социалистическо единодушие. Преди времето на това единодушие да изтече, Ивайло Петров изплака и общата, и своята лична болка заради бедствието, сполетяло земята ни. За всичко това много пъти на чаша "мека топлина" - "Пещерска гроздова" или по време на обичайните ни разходки сме говорили и говорили с него.

Питах го чувства ли се сроден със своя земляк Йордан Йовков. Той казваше, че е живял в сурови времена и се отличава от него. Вложи много лични усилия, докато се вземе решение да се постави най-сетне отдавна готовият бюст на Йовков в Борисовата градина, което и стана. Нравствената мекота, естетическата възвишеност не са определящи белези на онази епоха. Грозното надделява, за да покрие с еднообразие и сивота цялото историческо време въпреки артистични личности като Иван Шибилев.

21.

Социализмът става символ на примитивното и посредственото. Този срам е прикриван с ласкателства, а те, както е казал Еразъм Ротердамски (1466-1536), са несъвместими с верността. Лакейството процъфтява. Доносничеството - също. Безсрамието става белег на епохата, защото само честността изпит-ва срам пред позора. Казано е от автора на "Възхвала на глупостта" в 1509 г., претърпяла 40 издания още докато той е жив. Първият писател и журналист, постигнал висок тираж благодарение на изобретението на Гутенберг и първи възползвал се така успешно от него.

Епохата на Стоян Кралев е наистина героична. Строи се нова "цивилизация", "ново общество" на гола поляна с голямо желание и желязна воля.

Еразъм Ротердамски е бил приятел с Томас Мор (1478-1535), автора на "Утопия" (1516) - "място, което не съществува". Ето справка от интернет: "Томас Мор с трактата си "Утопия" критикува социалните порядки на своето време. На тогавашната действителност той противопоставя идеалния строй на острова "Утопия", където няма частна собственост. Земята и всички средства за производство принадлежат на държавата, която е федерация от градове. Всички хора са заети с трудова дейност. От физически труд се освобождават само онези лица, притежаващи изключителни умствени способности и занимаващи се с научна работа.

Мор предлага проект на комунистическа форма на организация на трудовата дейност. Социалната структура на обществото започва със семейството и завършва с града. На висока почит е образованието на децата. Жените имат равни права с мъжете. Подобно на Платон ("Държавата") изисква ликвидиране на собствеността на отделните индивиди в полза на държавата, религиозна толерантност, възможния минимум религиозни догми и предаване на младежта и нейното възпитание в ръцете на духовенството. Утопийците живеят в условия на равенство в труда, липса на противоположност между града и селото, между умствения и физическия труд при демократично управление. Томас Мор мечтае преминаването към новия строй да се осъществи по мирен път." Томас Мор е осъден на смърт чрез разчекване от крал Хенри VIII, защото се противопоставя на желанието му да оглави Англиканската църква.

Сарказмът на историята е в това, че подобна форма на организация е изпробвана практически с частни средства най-напред в Америка. Създадената комуна не стимулира трудолюбието, мисленето, откривателството, а насърчава мързела, завистта, взаимните ежби и е разтурена. Социализмът повтаря същото в по-голям мащаб. Дали ако беше обратното, комунизмът щеше да пусне корен първо в англосаксонския свят, преди да стигне до Русия в 1917 г.?

Новите месии са загърбили Световната Библиотека, паметта на човечеството, за която Ивайло Петров упорито говори в романа. Въпреки мизерния селски бит книгите са утеха и спасение за губещите и търсещите. Илко и Деветаков, Киро Джелебов, младите са техните най-големи почитатели. Възможно ли е да са прочели и една друга мисъл на Еразъм Ротердамски: безумието е източник на подвизите на всички герои?

22.

Ивайло Петров четеше авторите в "Балканска Библиотека" (2004), първата подобна поредица в културната ни история, както и съпътстващото я списание "Литературни Балкани" (2004). Ставаше все по-ясно, че сравнението ни със съседите, а и със света не е в наша полза.

В прозата на една Македония например темите от "Хайка за вълци" са били интерпретирани свободно много отдавна, още в шейсетте години на века. Там земята не е кооперирана. И досега се стопанисва с внимание и грижа, което си личи и от магистралите за Скопие и Охрид. Има издателства, които от 1961 г. издават чужди автори, забранени у нас. Балканските парадокси, които сме обсъждали с Ивайло Петров, са много.

Хайките не са само български, те са и балкански специалитет.

Ивайло Петров тепърва откриваше известни имена от съседите, отдавна превеждани и на Запад. "Коя е причината да не се познаваме взаимно?", го попитах. "Може би защото не изпитваме взаимен интерес. Чел съм преди години балкански автори, но съвременни малко познавам. Изглежда, че балканските писатели се интересуват от големите литератури на Запада и Америка...", отговори той.

23.

След края на всяка диктатура народът се събужда с чувство за вина. Героите на Ивайло Петров не достигат в романното си време до смяната на системата, наричана официално "диктатура на пролетариата". Йезуити-тълкуватели със задна дата ще я обявят за "мек авторитарен режим". Нейното лице в продължение на повече от трийсет години (33) ще се самообяви за най-големия дисидент в мемоарите си и ще определи социализма като "недоносче". Наистина, каква ли почтеност може да търси и да открие външният свят в подобно хамелеонство?

Народът се събужда с главоболие като след тежък махмурлук, а диктаторът е весел и безнаказан. Той продължава да държи отговорни поданиците си, задето не са го свалили, след като ги е държал в клещите на страха ежечасно. Те са живеели по негово позволение и с негова благословия. На всички, които са имали нещастието или щастието да преживеят социализма, е вменена вина. На тях не се гледа като на дълбоко и лично засегнати, а като на хора, които са живели по правилата на "животинската ферма" (Джордж Оруел (1903-1950)). Все едно, че те са я създали, а не са били затворени в нея. Така започва ерата на компроматите. На всекиго може да се извади "нещо". Целта е над всички да легне сянката на компромиса. Е, не над всички! Киро Джелебов Вървинамайната си е изпреварил този момент и го е решил, макар и с цената на престъпление. Как ли би могъл да преживее следващата метаморфоза на Стоян Кралев Кралешвили в образа му на новоизпечен тарикат-демократ с милиони в куфарче?

Като сравнявам последното интервю на Ивайло Петров от "Изчезващ вид. Срещи с майстори" с мислите на Михаил Деветаков и Ивелин Кралев намирам почти буквални съвпадения. Интелектуалната близост между Деветаков и Ивелин е известна от романа. Авторът не се крие зад тези образи, а чрез тях директно изразява своята философия. Може ли да се постигне хуманен идеал с нехуманни средства?, е разсъждение на собственика на чифлика Деветаков. То изпреварва нивото на "партийната мисъл" с десетилетия. Или размислите на Илко: не е ли природата сляпа, когато създава, за да унищожава? Не мога да се примиря с нейната аморалност... Все едно чувам Ивайло Петров. Освен това стилът и в записките на Деветаков, и на Илко Кралев е еднакъв с речта на водещия повествованието в романа анонимен разказвач.

24.

В продължение на години тези опорни мисли остават непроменени и не намират решение в душевността на големия писател. Те са вечни. Ивайло Петров разгледа българската драма на фона на проклетите въпроси въпреки острите ръкопашни и класови битки на живот и смърт. Той излезе от злободневната версия на зрелището, успя да я види на фона на бъдещето. В това бъдеще засега сме ние и се опитваме да се взираме обратно в миналото, от което произхождаме.

"Хайка за вълци" е и роман за паметта. Първата грижа на стоянкралевци след срива на утопията е паметта за миналото да се заключи в ледници от мълчание, а ключът да се хвърли в морето. Вината да се размие между всички, най-вече между жертвите. Няма да забравя кощунствените мигове от Великото народно събрание в 1990, на които присъствах като парламентарен журналист. На всички оцелели членове от БЗНС "Никола Петков" в лагерите на смъртта Белене, Богданов дол, Куциян се извадиха "декларации" - презастраховки на властта. Били са принудени да подпишат, че ще "сътрудничат". Иначе е нямало да излязат живи. Възрастни и почтени мъже страдаха със сълзи на очи. Червената парламентарна група и лидерката й тогава (по-късно тя се разви в консервния бизнес) се смееха от сърце пред камерите. Сразиха за пореден път със скрит коз новите - стари политическите "опоненти", които уж вече не са им "врагове". Така бе зачената "избухналата демокрация", която се срива над главите ни.

25.

За онези жестоки и пошли времена има интересен пример на Вацлав Хавел (1936- 2011) - световно известен драматург и дисидент, физически работник, а в новото време и президент на Чехословакия и Чехия. Продавач на "Плод-зеленчук" слага лозунг на сергията си: "Пролетарии от всички страни - съединявай-те се!" Да обвиняваме ли този човек в подкрепа на комунизма?, пита Хавел. Продавачът казва на властта - правете каквото си искате, само ме оставете да си продавам зеленчуците. Как иначе ще оцелея? Тази дилема при социализма е масова за обикновените хора. Независимо дали са "членове", или не са "членове". Тя е преживяна и от Киро Джелебов, и от Жендо Хайдутина, и от Солен Калчо. Всеки получава по нещо срещу своята привидна или искрена лоялност, но приема и официалната версия по необходимост. В "Поробеният разум" на Чеслав Милош (1911-2004) подробно е описана технологията на "кетмана" - известна още от Средните векове техника на оцеляване в условия на абсолютен деспотизъм. Привидното съгласие ти дава възможност да се втъчеш в системата, без да бъдеш унищожен, макар и срещу съответен компромис. Така приемайки постулатите и демонстрирайки фанатичност, придобиваш парадоксалното право дори да я критикуваш, без да предизвикваш подозрение. От позицията на верния сановник. Всъщност такава роля се опита да изиграе и първият дисидент на социализма - неговият "пръв партиен и държавен ръководител". Играта не е от вчера. Сложна и дяволска игра е тя.

Компромисът е застраховката на стоянкралевците. Точно него обаче не иска да завещае на децата и внуците си Киро Джелебов. И слага библейска точка. Която времето превръща в многоточие...

26.

Тази основна хватка ще се повтаря и до най-ново време, когато шумно ще се обявяват списъци на притискани и манипулирани от политическата полиция хора, без да се коментира кой е създал тази полиция и кои са "кадрите", работили съвестно в нея. Много от тях са живи, здрави, проспериращи и досега. Някои от тях са милионери и колекционери на изкуство, други са новобогаташи с размах и така нататък, и така нататък. Те са на дебела сянка и не ги безпокоят. По-честолюбивите са дори активни медиатори в новата плуралистична среда. Защото романът, кой-то се разиграва, вече се нарича "Престъпление без наказание" за разлика от романа на Достоевски (1821-1881). Това определя и създаването на безнаказаната демокрация. Накрая тя се превръща и в безсмислена.

Протестите след 14 юни 2013 са първият толкова мащабен и спонтанен израз на натрупваното през целия период от двайсет и три години. Те избухват срещу опита на един олигарх да седне във висок държавен стол. Бунтът е за справедливост, а не за битови придобивки. Наследниците на Стоян Кралев наричат това "грешка" след масовото недоволство, организирано светкавично благодарение на фейсбук и интернет. В ръководството на лявата партия, изразяваща уж по определение интересите на бедните, има най-много милионери. Никаква грешка няма, то си е закономерност.

Новата дилема, която става пределно ясна, е антагонизмът между олигархията и демокрацията. Най-сетне благодарение и на младите, родени след 1990, обществото като че ли разбира: сблъсъкът не е между антитези, а между врагове. Те са най-активни по улиците и площадите на София. Израснали са без страх от властта на партията-кърмилница. Преходът е представян и като участие на предприемчивите в полза на обществото. Стига да не се разбира "пазарната икономика" като заграбване на обществени поръчки с нагласени конкурси под чадъра на властта. До такъв водовъртеж са стигнали мътните води на посткомунизма към деня на тези записки.

Жендо Хайдутина и Солен Калчо, Иван Шибилев и Николин Миялков дали няма да се окажат щастливци със своите битови конфликти, ако и любовта, и изневярата причислим към тези конфликти. Те като Киро Джелебов не доживяват постсоциалистическото шоу, поставило началото на жълтия печат и на жълтата култура. Когато очевадното се отрича голословно, когато публичният донос, клеветата, набеждаването, обидата са невинни средства за саморазправа и дискредитиране. Когато започва какафонията, в която е невъзможен диалог. Когато се срива фундаментът на демокрацията. Нима и тя ще е поредната утопия? Всъщност демокрацията започва с шумна възхвала на "пазарната икономика". Това е поредната абстракция, както утопията на Томас Мор. "Пазарната икономика" не е панацея и самият термин, колкото и да се повтаря като мантра, има смисъл само ако е с конкретно съдържание. Пазарната икономика означава ситуации и условия (според изследвания още от 1935 г.), при които всички индивиди и фирми могат свободно да произвеждат, купуват, продават всички стоки и услуги, които поискат. Създаването на такива условия и ситуации обхваща цяла епоха. У нас пак се надяваме това да стане "утре" и "веднага" дори без един сантиметър хумус в обществената почва. Ако няма такива условия има друго понятие - "пазарен провал".

Всеобщо единодушие цари по въпроса за провала на икономическия преход в България.

Казано с други думи, пазарът и демокрацията са производство, създаване, а не оплячкосване, грабеж, както се оказа у нас.

27.

Романът в съвременния му вид се появява в Южна Франция. По произход той носи в тъканта си нещо и романтично, и романско. От XII до XV в. рицарските романи, оказали силно влияние на съвременния роман от XIX в., имат една основна тема - рицарската любов. Любовта и жените в "Хайка за вълци" не са пренебрегнати заради политиката.

Груда, съпругата на Киро Джелебов, и Кичка, половинката на Стоян Кралев, са пример за вярност. Мона - с нейния двойнствен живот между Иван Шибилев и Николин Миялков е фатално влюбена. Фани, Мишона и Сърмашикова са копнеещи за Николин и се самопредлагат. Те са влезли в девствените му сънища. "С цялото си същество бе отдаден на магията на женската плът...", казва авторът. Те са от губещия отбор, но имат скрити женски козове.

Мела - дъщерята на Шибилев и Мона, тръгва по пътя на баща си. Един от възрастните й любовници умира върху нея по време на полов акт. Нуша - приятелката на Илко, изпитва чиста безметежна и възвишена любов. Болната и неподвижна съпруга на Малай, машиниста на вършачката, е постоянно обгрижвана и носена на ръце от него. Той е реален образ, както призна Ивайло Петров: "...Малай е единственото действащо лице в романа ми "Хайка за вълци" с истинското си име, биография, професия." Прегрешенията на дъщерята на Солен Калчо и снаха на Жендо хайдутина с пикьора-пришълец са повод за изгодно придобиване на земя от Жендо и причина за натрупаната омраза между двамата.

Единствената, която не е в сянката на зависимостта си от мъжа до нея и същевременно е страстно свързана с него, е Мона. Груда и Кичка са битово опоетизирани, Фа-ни, Мишона и Сърмашикова - иронизирани. Мона манипулира Николин и така подготвя фаталния край на Шибилев. Тя си създава паралелно, "отворено" семейство. Николин й е нужен за алиби. Обичта й е другаде. Мелодраматично загива при злополука с каруца, препускаща по селски път, за да търси заточения си възлюбен.

Жените в този роман са и верни, и лекомислени, и страстни, и порочни, и добродетелни до глупост, коварни, подли, наивни, възторжени, слепи от любов... Само при Мона и Шибилев привличането е споено и с общи професионални интереси, с нещо, което не е само плът, секс, любов. Те имат взаимно допълващи се цели и мечти. Непостоянството на Шибилев обаче непрекъснато разрушава това партньорство.

Жените съпътстват мъжете. Те не са самостоятелни. Сексуалната революция не ги подминава, но свободната любов, доколкото се проявява, е по правило трагична, а не щастлива.

28.

Жените в прозата на Йовков са опоетизирани и стилизирани. Албена е убила мъжа си, но е красива и цялото село страда за нея, дори й се възхищава. Както ставаше дума и в разговорите ми с Ивайло Петров, в подобна възвишена проза жените сякаш нямат месечно неразположение.

Жените в романите на Генчо Стоев (1925-2002) или в белетристиката на Йордан Радичков също са непълноценни и само притурка към релефните образи на мъжете. Добавка към сюжета с пикантен, еротичен, сексуален или любовен привкус. Вера Мутафчиева (1929-2009) прави обяснимо изключение в своите романи, но пък в мемоарните си "Бивалици" тя наказа мъжката половина, като ѝ отне имената, всички са изписвани само с инициали. "Защо?", я попитах. "Нагледала съм се на страхливци!", отвърна веднага.

Пресъздаването на женски образи предполага познаване на женската душа и психика, а не само на женското тяло. Каламбурът за Лев Толстой (1828-1910), който не бил жена, но написал "Анна Каренина" (1877), в случая не е убедителен, защото той е познавал жените добре и от личен опит.

Една от тайните, която се крие зад бледите женски образи в нашата класическа проза, е, че може би на авторите не достига по-дълбоко познание. Или нямат желание да използват вдъхновението си за изграждане на пълноценен, самостоятелен женски образ.

29.

Ивайло Петров и в това отношение е изключение от правилото. Жената винаги е била олицетворение и на Красивото. Красивите и порочни жени в "Хайка за вълци" съвсем не отстъпват количествено на красивите, добродетелните и верните. Все пак и той не може да надскочи естетиката на онзи свят, в който "слънцето е като препечен хляб", а подлостта на времето си отмъщава като бумеранг на всички. Груда, когато вижда самозакопалия се Киро Джелебов в обрания бостан и усеща, че е жив все още, е "огряна като поле от светлина". В романа много често и мъжете, и жените в отношенията помежду си правят онова, което знаят, че "не бива" да се прави. Разбира се, те са много по-скромни в крайностите, до които стигат, да кажем, в сравнение с героите на Джак Керуак (1922-1969) в "По пътя" (1957). Времето описвано в "Хайка за вълци", е паралелно с времето в "По пътя". Колко си приличат хората от двете страни на земята и колко много се различават. Тук ги дресират като стадо, там съзрява бунтът на поколението от 60-те. Дали пък Иван Шибилев не носи нещо от културата на битниците и хипитата в нашенския социалистически вариант?

И все пак, жените са утешителки, сладка хапка в безвкусно всекидневие, а не активистки, феминистки или ръководителки, каквито се нарояват. Включително и трактористки, те след десетилетия ще разберат, че подобен максимализъм в изравняването с мъжете е вреден. Многомашинничките все пак ще надделеят.

30.

Какво е основното внушение на романа, какъв е привкусът, който остава на небцето като след екзотична напитка?

След като са живели в подозрение, омраза, взаимна открита или прикрита агресия и натиск - на финала, преди истинския биологичен край, персонажите жертви не виждат смисъла от търпението си...

Тъй върви българският и световният кръговрат.

Понесени сме от ентропия, светът ни е хаотичен и без център. Накъде ли отиваме и защо? Все повече техническият напредък обсебва човека, все по-силен става нагонът за саморазрушение...

И все пак, всяка успяла цивилизация е имала силна вяра и упование именно в себе си. Цинизмът, безверието, апатията, отчаянието са й били чужди. Ето защо е успявала да си изтръгне бъдеще. Колкото е била по-устойчива, толкова по-дълго е било бъдещето. И никога нищо не е било сигурно и гарантирано.

31.

В продължение на триста години, припомня ни Кенет Кларк в "Цивилизацията", френската проза е онази форма, в която европейският ум отлива и предава мислите си. Темите са история, дипломация, критика, човешки отношения - всичко. Епохата между Декарт (1596-1650) и Нютон (1643-1727) създава "оръдията на мисълта", които отделят за първи път човека в Европа от останалия свят.

...Как се създава белетристика с универсално човешко звучене зад "желязна завеса" при такова цивилизационно разделение? Проклет въпрос за нас, живеещите в периферията на Европа, в сандвича между Турция и Русия от шестстотин години.

"Хайка за вълци" го доказва още един път, преди да се завърнем там, където винаги сме искали да бъдем - в Европа, при цивилизацията.

юли-август, 2013

32.

На 26 ноември следобед към 15 часа съм в дома на Ивайло Петров на ул. "Солунска", на чийто вход е неговият бюст. Има и надпис, че е живял тук от 1978 до 2005, цели 27 години. Съпругата му Офелия ме покани след конференцията по случай 90 години от рождението му, организирана от Института за литература към БАН и департамент "Нова българистика" на НБУ. Тя се състоя в Унгарския културен център на 22 ноември. През втората половина на деня акцентът на конференцията бе върху романа "Хайка за вълци".

Там и моя милост трябваше да представи резюме от настоящото есе. Повод да го напиша ми даде поканата на Пламен Дойнов. Резюмето си остана в джоба ми. Реших да не го чета, а да кажа няколко думи за това, че "Хайка за вълци" като лице на родната изящна словесност е несправедливо пренебрегван роман и преди Десети ноември, и след това при преводи в чужбина. Все е изпреварван от конюнктурни автори и заглавия. Изказалият се преди мен Йордан Ефтимов говори с ирония за един автор от сегашната конюнктура, който наскоро станал член-кореспондент (!) на БАН. Пълната деградация и градация на ценностите е предизвикателна и унизителна. Културната общност тъпее, немее и цъка с език по традиция, но си трае.

Онези, които са общували с Ивайло Петров знаят, че той обичаше да мисли диалогично чрез теза-антитеза. Дали участниците в интересната конференция са готови да чуят и твърдения, които са обратни на техните? Споменах, че и Офелия Петрова е между нас и вероятно би могла да сподели нещо във връзка с творческата кухня на автора като най-близък до него човек, който е преписвал ръкописите му толкова години.

За втори път влизам в този дом след като Ивайло си отиде. Първия път бе, когато се поставяше бюста, за което споменах в "Изчезващ вид. Срещи с майстори".

Тъй или иначе, не ми се случи отново да прекрача прага на дома им след като преминаха в отвъдното Йордан Радичков и Генчо Стоев. По покана на Рада Мутафчиева и Вихра гостувахме веднъж в дома на Вера Мутафчиева.

Офелия е развълнувана, тъй като не би искала Ивайло да й се сърди от отвъдното, че говори неща, които са лични, конфиденциални или просто той не би искал да се разгласяват. С тези уговорки тя ми показва ръкописния вариант на "Хайка за вълци", запазен изцяло. Ръкописите на интервюто ми с него, писма, публикации от и за Ивайло Петров в пресата от разни години. Започнала да ги събира в червена и синя папка, но когато той разбрал, се пошегувал мрачно - готвиш се да умирам ли, че ги събираш. И тя спряла.

Интересът ми към нея, за който споменах и по време на конференцията, идва оттам, че тя преписва ръкописите на пишеща машина. Тя е живата трансмисия между писателя и окончателния вариант на текста. Знае неща, които са важни не само заради самоцелното любопитство.

Те се запознават през 1970, от 1973 му преписва текстовете и защото има хубава френска пишеща машина. Всичко от "Глупава повест" нататък е преписвала тя. Понякога в процеса на работа поправя някои препинателни знаци, отделни думички, но той не се дразни и приема поправеното.

Ивайло Петров пише красиво, но нечетливо. Има случаи, когато сам я пита - можеш ли да прочетеш какво съм написал.

Офелия започва да преписва първите текстове за "Хайка за вълци" от средата на 1980. Какво преписва тя? Авторът има първи ръкописен вариант. Върху него той продължава да работи, нанася корекции и редакции, докато се препише отново ръкописно от самия него на чисто. Всички предишни чернови унищожава. Този втори ръкописен вариант стига до Офелия и именно него тя преписва.

- Нанасяше ли поправки върху машинописния екземпляр?

- Не. Никога.

Дори когато получават ръкописа на "Хайка за вълци" в "Профиздат", казват, свидетелства тя, че толкова чист ръкопис (в смисъл без поправки) отдавна не са получавали. Значи всички редакции са извършвани между първия и втория ръкописен екземпляр, писани на ръка.

Любимият му герой беше Иван Шибилев, вмята Офелия. Вечер са обсъждали поредните 4-5 преписани страници на чаша ракия. "Най-много говореше, че цензурата няма да го позволи", казва тя. "Не се отказваше или отчайваше: "Все ще му дойде времето. Аз да го напиша както трябва, както го мисля"."

По време на конференцията Никола Радев, бившият шеф на "Профиздат", разказа подробности за публикуването на романа. Както споменавам в предишните страници, с Георги Мишев се срещнахме с него още през септември по същия повод. Офелия си спомня, че Никола Радев идвал лично в Балчик да съобщи на Ивайло Петров, че романът няма да излезе. Нещо, което той пропуска да разкаже сега. По-късно е и второто му обаждане - вече по телефона, че е получено разрешение за издаването на "Хайка за вълци", но при условие, че ще се открие литературна дискусия.

В архива на писателя, съхраняван от Офелия, попадаме и на рецензията на Пантелей Зарев от 20 март 1986 г., тя е с обем тринайсет страници. Втори машинописен екземпляр, със ситни букви, някои страници са залепнали една с друга.

Рецензията е публикувана, но ще припомня телеграфно някои констатации от нея:

Значимите творби в нашата литература са се появявали при усещане за прелом, както е при Вазов, Димов, Талев, Емилиян Станев... В романа има поетично излъчване, оригиналност на детайла, кръгова фабула, отворен финал.

Накрая авторът подчертава, че рецензията му е свободна като статия, а не служебна рецензия. Оценката му за ръкописа е положителна, бележки по ръкописа няма.

И това е вече пропуск към широката публика.

Апартаментът е освежен, ремонтиран. Котката Фифи беше в кухнята, може би ме помни още. С изненада забелязвам ловната пушка на Ивайло Петров, чифтето му е в ъгъла до дивана, където обичаше той самият да седи. Разбирам след като получавам разрешение да я разгледам, че пушката е обезопасена и вече е сувенир. Цевите са запълнени, спусъкът е неподвижен. Надписът на нея си стои все така, леко избледнял: "50 г. Ивайло Петров". На долния ред: "19.1.73 Дико, Дончо, Йордан".

Офелия недоумява защо понякога ценители и приятели на Ивайло Петров не могат да го разделят помежду си. Това я огорчава.

- Не знаеш ли, че като писател той вече не е само на семейството си? - опитвам се да я успокоя.

- Това го знам от самото начало.

Ето някой пише спомени, в които злепоставя писателя, а той не може да му отговори. И интригата е все около политиката. Така Ивайло Петров е отбелязан на две различни литературни чествания от два различни, различно-естетически и политически ориентирани, кръга. Не искам тук да ги конкретизирам. Имам уважавани от мен познати и от двата "лагера".

Тя си спомня, когато вече петдесетгодишният Ивайло Петров става член на БКП, какво казва вкъщи: Принуден съм. Ако искаш, напусни работа, ще живеем в Балчик, да не ходя на събрания.

- Дълги години с Радичков са съветници в Държавния съвет, нали? - сещам се аз.

- Да. Получаваше заплатата си по пощата.

Разговорът ни с Офелия е интересен, но в хола, в който са картините, пластиките на големия писател, както и пушката му - парното е спряно. Навън е студено. Падна първият, малко късен за сезона, сняг. Не бива да злоупотребявам с гостоприемството й.

Искрено й благодаря на тръгване, че ми позволи да ксерокопирам първата страница от ръкописа на романа и първата страница от главата за Киро Джелебов, както и страница от интервюто ми с писателя. Отнасям страниците със ситния му красив почерк. Надявам се факсимилетата да стигнат до повече читатели-ценители, ако се публикуват в книга. В друга страна, например Англия, Франция, САЩ, този ръкопис би бил откупен на баснословна сума, за да остане в паметта и архивите на нацията завинаги. На тръгване си мисля пък дали Народната библиотека "Свети свети Кирил и Методий" няма да прояви интерес един ден?

 

 

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2015, № 1 (182)

Други публикации:
Протестът. Цивилизацията и ние. София: Балкани, 2014.