Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕРВЮ С ГЕОРГИ МИШЕВ
Отвъд фалшифицираните дилеми

Георги Гроздев

web

Георги Мишев- Вашият нов роман "Патриархат" е като учебник по история. За него спечелихте новоучредената награда на името на Ивайло Петров. Наскоро Вера Мутафчиева сподели, че писането на такъв роман е по-трудно от писането на учебник по история. Тя обади ли ви се, след като го прочете и какво йи казахте?

- Чухме се по телефона една вечер. Изненада ме жестът й: рядко събитие е български писател да звънне на колега и да му каже две добри думи. Не знаех как да й благодаря и се опитах да се измъкна с някаква шега.

- Кое ви сближи с Ивайло Петров? Казвал ми е, че сте приятели. Сега, като препрочитам "Мъртво вълнение" и "Хайка за вълци", виждам, че в "Патриархат" вие казвате нова художествена дума по още по-категоричен начин. Дали онова, което се случи при "развития социализъм", ще продължи да облъчва с радиацията си и внуците, и правнуците ни?

- С Ивайло се запознах в Будапеща при случайна среща. В чужбина сънародниците изпитват почти роднински чувства един към друг. Беше 1960 година, пишех вестникарски материали (при това за детски вестник); дълбоко в подсъзнанието си имах намерение да пиша разкази за "възрастни", но изпитвах суеверен страх да говоря за това. Ивайло, вече голямо име на белетрист, избягваше да говори за литература, не ме разпитваше какви са намеренията ми и почти не се интересуваше от личността ми. Но няколко дни и до късни нощи прекарахме в безкрайни разговори - повече говореше той, аз подхвърлях съчки в огъня. Впечатлението, което много хора имат за него, че е затворен, саможив и почти темерут, се оказа само маска - оказа се артистичен, духовит, с остро наблюдателно око, без никакви илюзии, рано помъдрял за годините си, аристократ по дух въпреки произхода си на селянче от затънтен делиормански край. Кръжахме все около процесите, които ставаха в селото и града, след големия трус в обществото, преврата на Девети септември. Случки, събития, детайли, ставали пред очите ни, които един ден щяха да бъдат суровината за книгите ни. Ние наистина бяхме облъчени от този социален Чернобил, за нас бе вече неизлечимо, но то има генни последици и за потомците ни, в това съм убеден. Ще се появят и книги, разбира се, но едва ли вече ще има ново "Мъртво вълнение" или "Хайка за вълци", така автентични, загребани от самия живот. А за реалсоциализма, натрапен отвън и объркал за половин век съдбата на България, тепърва ще се пише от следващите поколения автори.

- Номенклатурната каста (хората с привилегирован достъп до властта при предишния режим основно заради своята преданост лично към първия партиен и държавен ръководител) отдавна се възпроизвежда успешно в икономиката и властта, като върви поне със сто обиколки пред обикновените хора. Не се ли е подготвяла тази каста още през 70-те години за именно такава метаморфоза? Не е ли псевдодемокрацията най-удобната и благовидна форма за легализиране на натрупаното през държавния социализъм богатство от нея?

- Така е. Властта се готвеше да властва десет хиляди години, както гласеше формулата на китайските комунисти. Освен че подготвяше за наследници своите деца и внуци, основната й грижа бе да смазва в зародиш всяка форма на опозиция. Затова Десети ноември ни свари без хора, подготвени реално за лостовете на държавното управление, за извършване на промяна. Не е ли факт, че за двайсет години от така наречената политическа класа не се роди нито един държавник. Дори на един Желев, самороден лидер на неформалната опозиция, през цялото време и с всички средства тайните органи на стария режим продължаваха да залагат мини и компромати, докато успяха да го обезвредят и изолират от политиката, да му попречат да направи партия, различна от техните възгледи за партия. Всичко, което комунистическата номенклатура правеше през изминалите две десетилетия, беше по йезуитската формула: "Променяй, за да запазиш!". Изпитана през вековете формула, която добре проработи и на нашенска почва.

- На първия демократичен митинг вие употребихте знаменитата фраза: "Здравейте, граждани!" А неотдавна по повод среща в памет на Георги Марков, автора на "Задочни репортажи", с тъга споделихте: "Съжалявам, но сега не мога да ви кажа: "Здравейте, граждани!" Какво се случи? Според вас осъзнаваме ли истината за живота си, или пак мислим в имагинерни категории? Мисля, че живеем в епохата на плячката, в която озверяването е стигнало такава степен, че думите вече може би са безсмислени и излишни...

- "Плячка" е точна метафора за еднопартийното управление, изсмукващо жизнените сокове на държавата в продължение на десетилетия. Метафора на безнаказаното грабителство. То може да бъде свалено с война, с революция или с разложение отвътре. Феодализмът бе свален от третото съсловие; при комунизма не се даваше възможност да се появи гражданско общество, граждани с независимо мислене. Тъй че моят призив беше авансов, по-скоро насърчителен или подстрекаващ към хората, недоволни от статуквото. По реакцията тогава на площада можеше да се съди, че има такива хора, сега - двайсет години по-късно - всичко е май че като тогава. Няма гражданско общество, не му се дава шанс да се развие и възмъжее, пречи му се с всички изпитани средства на потискане, за да бъде хилаво или манипулируемо. Спомнете си какви средства хвърли номенклатурата да създаде гражданско движение за спасяването на блоковете на Козлодуй. Или редовните предизборни манипулации за раздухване на етнически конфликти. Или непрекъснатото поддържане на огнището на евроскептицизма, на антиамериканизма. Гражданското съзнание не е природна даденост, то се посява и отглежда, то не е див овес, а сорт културно растение, крехко и неустойчиво. Как да поникне на наша почва, като медиите са в ръцете на комунистически мислещи собственици, а законите за независими медии ги гласуват мнозинства от същите чугунени глави! Единствената надежда си остава международното положение, както съм казвал и друг път. Демокрацията спечели студената война и така се задейства първата сила, която можеше да катурне Утопията. Сега ме безпокои мисълта: ами ако реставрационните енергии наберат скорост, няма ли да доживеем и до Апокалипсиса?

- Какво означава този наш несвършващ Преход от 20 години? Според Кисинджър правенето на омлет от яйца е известно - от омлет да се правят яйца не се е случвало никога. Според него точно това искат да постигнат посткомунистическите страни. Чудно ли е, че не се получава?

- Все пак някъде се получи - където имаше по-стара съпротива, съхранени демократични традиции, известен процент частна собственост, осигуряваща независимото мислене. При стопроцентова колективизация и комунизация - българският модел! - резултатът не може да не бъде посткомунистически запъртък. Затова и демокрацията ни е виртуална, фасадна, бананова и какъвто искате епитет да й сложите, все ще й отива, защото не е истинска. Истинската се прави от хора демократи. От хора, независещи от държавната заплата. От граждани, а не фанатизирани запалянковци на един отбор, партия или патриотари, гонещи само личната облага. Трябва да сме наясно, че обществото ни е заразено от нравствен синдром, от дефицит на морал, обхванал няколко генерации, и всичките ни несполуки са последица от това. Истинската заплаха за националната ни сигурност не е в дневния ред на едноименния съвет при президента.

- Защо масовият тип човек у нас намрази свободата си? Кои са чудовищата, родени от българската слободия?

- За повече от половин век се получи население с лабилен имунитет за самостоятелно мислене и действие, със закърнели сетива за предприемачество, риск и въображение. За творческо въображение имам предвид. Загубихме инстинкта за държавност. А Унамуно е казал, че само народ с въображение може да построи държава. Такова велико качество имаха нашите възрожденци и първостроители, които виждаха Нова България още в смога на Османската империя и знаеха за какво жертват спестени жълтици, младост и живот. Алчността за власт, пари и слава погуби правителствата ни през целия XX век, без изключения може да се каже. Съжалявам, но това не трябва да го крием, а да го разискваме, докато настъпи проясняване в мозъците ни. Мозъците, които раждат чудовищата на нашия бит и душевност.

- Рециклирането на лица от културния елит от 80-те години означава ли реставрация на отречени ценности, или просто е белег на морален упадък?

- Това е показателен знак. Но е по-важно, че не е знак за силата на реставраторите, а за слабостта на реформаторите. Демократичните сили, които следваше да разширяват позициите си, след като дори два пъти бяха на власт, преминаха в странна окопна война - каква ти война? - направо се свиха в укритията си и изпаднаха в летаргия, упоени от мисълта, че вече сме в НАТО и Европейския съюз и победата ни е в кърпа вързана. През това време на екрана се въртят "На всеки километър" или "Сами сред вълци", "Черните ангели" или "Допълнание към ЗЗД"; вестниците печатат непрекъснато носталгични материали за Тодор Живков и неговото семейство; стигнаха дотам, че вкараха във ВИП Брадър внука Тодор, с цел да му вдигнат имиджа, та да влезе сетне в парламента? Къде са демократичните трибуни, за да дадат отпор на изопачаването на историческите истини, да спрат посегателството върху съзнанието на новите поколения? Няма ги - по вина на двете правителства в синьо, които като глухари пееха, заслушани в собствените си гласове, и забравиха за своите избиратели, поддръжници, симпатизанти. Да сте чули някой десен лидер да е казал добра дума за човек на изкуството от десния спектър? Марко Ганчев, който години преди Десети ноември говореше по "Свободна Европа" и сложи началото на промените в писателските среди, сега е напълно забравен - минаха две кръгли годишнини, никой не се сети една телеграма да му прати или някакъв друг знак на внимание и почит. Какво е това - безкултурие, хиперегоизъм или безхаберие? Надежда Михайлова, ужким поетеса, когато беше председателка на СДС, не благоволи цял месец да приеме стария поет за един частен разговор - защо? Може би защото не й носеше дивидент или комисионно някакво? Сега светът говори за алчността на Уолстрийт, която срина доверието на американците и предизвика кризата. Като сходен пример мога да посоча същия бацил, който бе обзел нашите лидери отдясно и ги доведе до пропастта, в която се намират сега, леговище, удобно и изгодно, където можеш да дочакаш и пенсия като парламентарен опозиционер...

- Днес лесно се критикува, това е някакъв отдушник, но за мен вие сте един от малкото авторитети, които могат и се осмеляват да говорят публично и критично за не по-малкото простотии, подлости и далавери в културата. Кое в литературната нива ви отчайва най-много?

- Партизанлъкът, който е пуснал метастази в духовната област. Никога не е имало такъв пустинен литературен климат като сегашния. Появява се тук-там по някой свеж стрък - никой не го забелязва, не го коментира, анализира, оценява, пресява. Никога не е имало такъв дефицит на литературна критика като днес. Дори в епохата преди Освобождението, без съществуване на реална българска литература, вече е имало критици и критика върху всяко ново заглавие или нов автор. Сега може да се видят истинските последици от комунистическото влияние върху нашите критици - оцелелите са напълно ялови, импотентни, с притъпени сетива, с енергии, стигащи само до създаване на критически клипове-рецензии, платени и панегирически. В университета влизат ученици, отвратени от учебниците към литература, към език, автори, произведения; след пет години излизат млади критици, още по-зашеметени от наученото по системата на Никола Георгиев и компания. Така се нижат годините и десетилетията в мултипликационен ефект, който рано или късно ще доведе племето българско до пълно отчуждаване от изящната словесност, до образна примитивност, разпасан леснопис и любчодиловски цинизъм. Мнозина автори още се заблуждават, че с писане може да се печели, да се прави бизнес, забравят, че българската литература не може да постигне успех чрез екстензивно развитие, че посоката трябва да бъде обратната - към дълбаене навътре в нашия свят, в нашите проблеми, драми и абсурди, в нашата българска душевност. Критиката трябва да търси не шедьоври на книжния пазар, а таланти, на които да помага деликатно, за да създават шедьоврите. Другото "обгрижване" сме го изпитвали през соцреализма и добре знаем вкуса на плодовете му...

Безпокойството ми е, разбира се, не толкова за "литературната нива", а за обществената, за интелектуалното ниво, на което се намира нацията ни сега. Липсата на мащабни, алтернативни личности, без които обществото губи ориентир и посока. Това, което гледаме, слушаме и четем всеки ден е отчайващо: Азис, Юлиян Вучков, Тодор Славков, фолкпевици, мутри, менте бизнесмени... свят да ти се завие от този пейзаж. Обществото ни доби странен жълт цвят, той тръгна от уж периферните жълти вестници, нахлу в литературата, превзе екраните. Ние всъщност гледаме непрекъснато един безкраен жълт сериал от едни и същи муцуни, смеем се на едни и същи тъпи и пошли шегички, на другия ден ги четем в уж меродавната преса... които вечерта пък се коментират наново по екраните... Безконечен винт, на който трудно може да издържи едно нормално съзнание, последиците не е трудно да се предскажат. Къде отиде алтернативата? Къде са така наречените десни, които по законите на равновесието трябва да се намесят, да напипат баланса. Тия дни се говори за един уникален документален филм на Калина Петрова около подпалването на партийния дом преди седемнайсет години. Никаква реакция в медиите! Дори се носят слухове, че режисьорката е заплашена от репресии, филмът може да бъде унищожен, не само затъмнен и потулен по мазетата. И опозицията блее като малоумна, не поема защитата и съхранението му, не го използва поне в предизборното време. Подобни факти за интелектуалното равнище на политическата класа можем да си разказваме до безкрай...

- Защо стойностните творци стават изчезващ вид динозаври, застигнати от новия тип писател - всеяден бозайник, за когото прогнозира още през 90-те години Генчо Стоев?

- Когато няма отсяване на зърното от плевела, получава се нива с паламида и алени макове. Обществото на реалсоциализма ръкопляскаше на маковете: "Я, колко макове!" (Н. Русев, партиен драматург); а не се замисляше, че зад пурпурнояркото на дивото цвете крее хилавият житен клас. Така угасваха още в началото си истинските таланти и се даваше път на посредствеността. Никой още не се е заел да направи списък на бездарните книги, издадени в онова време, награждавани, издавани в луксозни подвързии и т.н. Примери: томовете на псевдопоета Венко Марковски, на Иля Велчев, Гуляшки, Колевски... Сега един Инджов пише гневни филипики срещу демокрацията, в защита на комунизма, но не си дава преценка, че от личното му творчество едва ли могат да се изберат няколко стиха. (Още навремето сатирикът Георги Друмев го наричаше "бившият поет Инджов"...) Разбира се, давам си сметка, че в творческия процес да се търсят само върхови постижения е глупост, "производството" не е индустриално, не се измерва в проценти, но вместо в писателската гилдия да се водят разговори около стойностното, появило се изпод родните пера, вместо да се извършва трезва преоценка на изминалото време, на екрана и по страниците на казионните издания отново се ширят предишните любимци на властта, сега предрешени като дисиденти и мъченици на демокрацията. Напоследък Евтим Евтимов, бивш партиен секретар и автор на директни възхвали на "кръстника на партията", сега издава книги с еретическо съдържание, ужким писани във време оно. Няма извинение или покаяние, няма смирение или елементарно замлъкване, а нахална до отвращение наглост!

- Преиздават се книгите ви, нов живот за нова публика доживяха и филмите ви - не ви ли се струва, че сега отново започвате? Поне в този смисъл, че съвсем нови читатели и зрители преценяват и откриват. Не се ли страхувате, че може да сте старомоден?

- Мисля, че не съм от многотомните и много търсени автори. За двайсет години имам няколко преиздания по идея на издателите - някои без хонорар, други без особен успех ("Дунав мост" - роман, ми донесе хиляда лева, триста от които бяха в бройки от книгата). Добре, че промяната, за която мечтаех и работех, ме завари в пенсионна възраст. От авторско право вече е невъзможно да се храни къща, да се издържат деца и пр. При нашия малък литературен пазар писателската професия е осъдена на изчезване, ако не се поддържа от държавата под някакви форми, както правят северните страни например. (Разбира се, с висок стандарт!) Сетих се за още един пример: през 1871 г. френската държава гласува закон, с който дава право на 600 писатели да заемат синекурни държавни служби (библиотекари, архивари и т.н.), за да имат време да пишат. Проф. Иван Шишманов е гледал от този закон, когато след Освобождението е изпращал млади автори да се учат на Запад, да овладяват модерни езици и култури. Положил основи на нещо добро, за съжаление никой не продължил градежа нататък и основите са буренясали и ерозирали през двайстия век... Отклоних се навярно, но ми се щеше да погледна на въпроса откъм принципния му ъгъл. Иначе какво да кажа за старомодността? Кой автор на седемдесет и пет може да е свеж като маруля? Коя балерина на петдесет не е вече смешна на сцената, когато се мъчи да ни заблуди, че е на двайсет и две?

- Преди десет години по повод Бялата поредица на издателство "Балкани" участвахте със "Село край дворец". Да не би да сте предчувствали идването на царя спасител?

- Беше едно хрумване още през осемдесетте. Мислех да пиша сценарий за комедия на тази тема; кинокритикът Иван Дечев още ме подсеща, като се видим. Нещо все ме възпираше, не ми достигаше. Сетне дойдоха събитията, появи се като звезда вечерница на западния хоризонт "Царят в Мадрид"... Темата опасно завиваше към възхвала на монархическата идея, а аз съм по убеждения републиканец. Продължавам да си мисля, че може нещо да се направи елегантно-народопсихологическо, но ми липсва модерен режисьор, от друга страна, виждам, че вече нямам време... От трета - идеята не е достатъчно тъпа, за да се получи риалити зрелище, каквито търсят днешните български телевизии...

- Бяхте в журито на "Балкани" за емигрантски разказ и прогнозирахте, че новата българска литература може би ще дойде с емигрантски адрес. Няма ли да е много тъжно, ако е така?

- Защо да е тъжно, ако е добро и напомня за българския корен? Вече има примери, че това не е само прогноза, а вече факт: книгите на Илия Троянов, на Вл. Тодоров, Капка Касабова... Да не споменавам Юлия Кръстева или Цветан Тодоров. В днешното глобално село не е толкова важно от коя махала се обаждаш, стига изявата ти да е талантлива, а не само резултат на много пари и добра пиар организация.

- Вашите герои през годините претърпяват интересна метаморфоза - мисля,че в епохата на социализма те са или духовни и мислещи, или еснафи, а през Прехода ги движат само два нагона - половият и докопването до парите. Дали не греша?

- Всичко е донякъде въпрос на дефиниране на явленията и процесите. Навремето беше почти невъзможно да се говори за борбата за власт - най-силния от човешките нагони. Трябваше да се търсят евфемизми, Езопов език, да се заблуждава цензурата. За парите не се разискваше, смятаха се за нещо отживяло, на отмиране. Живяхме в странно време, където мислещият човек изпадаше в недоумение: как така Ленин говореше за отмиране на държавата, а Сталин създаде най-въоръжената и могъща държава, която нямаше никакво намерение да "отмира", а се бореше за победа в световен мащаб? На Десети ноември стана ясно, че партията, която никога не говореше за пари, бе ограбила милиарди от хазната и ги бе изнесла зад граница под формата на смесени предприятия, фирми и офшорки... Критиката отнасяше някои мои работи към антиеснафските мотиви - в прозата и киното, но влагаха руското разбиране за еснафството: класата, която е против революцията. Еснафите у нас имат друг исторически и нравствен корен; това са можещите хора, предприемчивите, бутащите напред обществената талига към прогрес и усъвършенстване на бита и живота. Половин век у нас се насаждаше марксическият предразсъдък, че буржоазията, по-висшата фаза на еснафството, е реакционна класа, докато всъщност тя "произвежда", тя създава и изгражда; пролетариатът идва, за да руши изграденото, без да знае какво ще стане на втория ден след като рухне в пепел и огньове "царството на Неправдата"... Тези мисли са ме занимавали трийсет години от живота ми, от началните ми литературни занимания; не можех да ги пиша, търсех заобиколни косвени пътища, а веднъж, на плажа, когато на четири очи ги нахвърлях бегло пред колега белетрист (глупава постъпка на чаша бира), отговорът му беше: "За такива приказки пращат в Белене!" Мога да разкажа още подобни примери, но от какъв зор? Не съм кой знае какъв мъдрец или ясновидец!... Веднъж, пак на морето (там всъщност бяха моите срещи и разговори с колегите от бранша) няколко критици ме подложиха на "кръстосан" разпит за възгледите, намеренията, плановете ми - нещо като запознанство се получи, случайно може би, не ми се вярваше да бе нагласено. Но въпросите бяха сериозни и нахални дори - интересуваха се какви са политическите ми възгледи, какво мисля за това или онова мероприятие на властта - все неща опасни, ако си откровен в ония години, и то пред свидетели. Тогава интуитивно, в стремежа си за оцеляване им изиграх един етюд на ахмака, който прави неща, от които няма представа какво се получава, чува някакви "гласове", които му казват какво да пише и пише почти слепешката... И тъй нататък в този дух - представих се за откачалка, която може всеки миг да се откаже от писането и да захване нещо друго... Видях пълната безпомощност по лицата на събеседниците си отсреща (а не бяха случайни имена, да спомена Любен Георгиев, Ив. Спасов, Кр. Куюмджиев, Б. Ничев и други.) На другия ден един от тях, като ме срещна, каза колко е разочарован от мен и че вече е уверен, че никога няма да напиша роман или нещо по-сериозно. (И може би излезе прав!) А Куюмджиев написа статия под заглавие "Талант и воля за творчество". Все рисковани ходове, искам да кажа, от моя авторска страна, но така си осигурих дълги години спокойствие, както невменяемите си живеят безметежно, недосегаеми от закона. Прибягвах до тези "сървайвърски" чалъми, защото не можех да се опра на нищо, което можеше да ме защити при изпадане в "немилост". Сега вече никой не знае какво точно означаваше тази дума, но при тоталитаризма тя бе синоним на самоубийство, ако не до физическо ликвидиране, до зачеркване на името ти в публичното присъствие като автор. Генчо Стоев почти двайсет години бе държан от партията, заради която бе страдал като ремсист, в изолация, която съсипа развитието му като творец. Анатемосан от Червенков, той се запази физически, но беше вече пчела, на която й е извадено жилото. Гражданското жило. Спаси го талантът му, интуитивно укривайки го в историческата тематика, но го отдалечи от съвременността завинаги. Това е само един пример. От опит знаех какво е да изпаднеш в немилост, макар за една-две години. През 88-а, след историите с Русенския комитет, всички редакции се затвориха за мен, разписаните материали бяха свалени, нови не се приемаха, попаднах в черните списъци, подобни на граничните списъци при влизане и излизане на персоните нон грата. Всеки може да си представи какво означава за един автор в ония времена, когато се препитавахме от получените хонорари от публикациите. Ембаргото се вдигаше, след като се явиш пред силните властници и си посипеш главата с пепел... Нещо подобно се случи и в сегашното демократично (!) време със сериала "Патриархат" (има такъв сериал!), но това е дълга история и ще стане дума за нея някой друг път...

- Как ще коментирате в контекста на балканското чувство за хумор поговорката, че най-добре се смее този, който се смее последен?

- Гръцкият автор Никос Диму казва, че когато гъркът се гледа в огледалото, вижда Александър Македонски или Онасис, но никога себе си. Тази балканска особеност в зрението е характерна и за българите. Ние не само че не се смеем последни, ами изобщо не се смеем. На себе си. Сто години след Алеко още не можем да му простим, че така ни е "окепазил" пред света с тоя негов Бай Ганю. Съвсем наскоро пък се гневихме на чешкия скулптор заради онази инсталация, за малко да пратим нота на правителството му да ни го прати в клетка, за да му дадем да се разбере... Какви широки славянски души сме, колко сме толерантни, колко сме самокритични! Като гледам Пирински на парламентарното кормило с този ламаринен глас и замръзнал лик, сякаш виждам нацията как се разпада един ден като стар автомобил под въздействие на корозията и природните стихии.

- Смятате ли се за балкански писател? Трябва ли да сме клонинги на Запада?

- За разлика от южния съсед, поглеждайки в огледалото, виждам само себе си и почти не мога да се видя отстрани. Пък и това не ме вълнува чак толкова. Има един писател, който никъде в творбите си не е направил намек дори за произхода си, няма нито едно заявление за обичта си към отечеството, а е стопроцентов руснак. Казва се А. П. Чехов.

- Кои съвременни автори четете с интерес и кои от класиците обичате да препрочитате?

- Казах вече Чехов. Да добавя Гогол, Толстой и Набоков. Нашите класици - от Вазов до Емилиян Станев, да добавя Илия Волен, почти забравен, но оригинален български белетрист, който не копира нито един чуждестранен автор, школа или течение и е успял да напипа собствена жила в рудника на прозата.

- Каква е ролята на балканските културни елити, доколкото ги има, и как бихте дефинирали понятието "духовен елит" за нашата действителност?

- Доколкото знам, подобни елити има и в Сърбия, и в Гърция, и в Турция, където са най-добре съхранени стародавните традиции на културното наследство. Знам например от преки впечатления, че там има стриктно опазване на генофонда на държавата: разказваха ми, че има триста фамилии, където при женитба на младите се иска специално разрешение от съответни инстанции, за да се запази "породата", ако не звучи тази дума твърде мичурински. Най за окайване сме ние, през едно-две поколения е минавал безумен смерч, който е покосявал най-ярките представители на интелектуалния ни каймак и е затривал приносни духовни постижения. Убити във войни и погроми, замлъкнали от присъди, въдворявания, интернирвания и забрани - това е печалният интелектуален пейзаж в България през последните сто години. И се чудим сега защо се размножават като планктон чалгата и пошлостта, защо се шири невежеството и от ден на ден става все по-потискащо да се живее от двете страни на Балкана. Що се отнася до дефинирането на понятието елит, у нас това е невъзможно. Елит е френска дума и означава отбор, най-доброто, цветът на обществото. Кой е критерият у нас, който може да направи отбора безпристрастно, почтено, безкористно? Да вземем новите академици, ръкоположени през последните години, нещо говори ли ви името на Иван Радев примерно? Или предложенията, както се въртяха около имената на Дончо Цончев, Хачо Бояджиев и тъй нататък... А ако слушаме медиите, за шеф на елита трябва да поставим едно недоразумение, наречено Евгени Минчев...

- Каква е представата ви за вечността?

- Безначалност. Безкрайност. Безутешност.

- Какво си пожелавате да не доживеете?

- Да се смея последен - въпреки поговорката.

- Как си представяте тревата на забравата?

- Всяка пролет и есен обикалям края, където съм се родил. Селските къщи потъват с милиметри в чернозема, бурените се извисяват все по-нагоре, реката мие нови брегове, отсекли са ореха, който бях посадил като дете - последната следа, че някога бях тук, че тук се будех и заспивах и винаги съм мислил, че ще остана тук завинаги... Изглежда, вече съм се запътил към трите Б (виж. по-горе), щом пак се сещам за тях и сърцето ми прелива от Безутешност...

- Коя е случката, личността или събитието, което е повлияло най-силно върху личността ви на писател?

- Не вярвам да е имало такава случка, събитие или отделен човек... Може би Суетата е първопричината за порива да бъдеш забелязан, да се откроиш всред тълпата. Бях много невзрачно дете, в селската ни къща нямаше огледало, да се огледам - впрочем имаше едно, на пешкирник, високо за ръста ми, та нямах достъп да видя колко съм грозен. Но се оглеждах в очите на околните и се досещах, че гледката не е в моя полза. На тринайсет години трябваше да си направя снимка за дипломата и се снимах в едно градско ателие. Пуловерът ми бе излязъл добре и яката на ризата от оксфорд, но образът ми бе напълно отчайващ. Като дете карах майка си да пее, харесвах песните й, с изключение на една за някой си Георги Грозникът. Интуитивно усещах, че това е песен за мен и бързах да я прекъсна: дай друга, дай друга... По-нататък към ниския ръст и големия нос се притури плешивостта; в един вестник ме оприличиха на Санчо Панса, а когато бях депутат, получавах писма с такова съдържание: "Не си ли виждаш мутрата, синя маймуно? Д-р. К. Монов." Може би като контрапункт на всичко това, на този, кажи го, комплекс се пораждаше влечението към красивото, изящното, хармоничното?

- Защо не се предавате лесно? Кое може да ви накара да капитулирате и случвало ли се е някога?

- Предавам се! Надявам се, че няма повече въпроси?... Опасността при този вид интервюта е, че човек изпада в бъбривост, в усещане, че преодолява гравитацията и почва да прави пируети в пространството, без да се замисля дали някой се интересува от пеперуденото ми пърхане.

14 март 2009
Панчарево

 

 

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2009, № 8 (117)

Други публикации:
Литературни Балкани, 2009, бр. 16.