Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЙТО ОБИЧА, ВИНАГИ ГУБИ
Интервю с поетесата Фиона Сампсън

Георги Гроздев

web

Фиона Сампсън | Fiona SampsonФиона Сампсън е родена през 1968 г. Има четиринадесет публикувани книги - поезия, философия на езика и книги, посветени на процеса на писането, - последните от които са "Обща молитва" (2007), избрана да се състезава за наградата "Т. С. Елиът", и "Писане на поезия" (2009). Сред наградите й са Наградата "Нюдигейт" и Наградата "Чолмъндъли" от 2009 г. за поезия; книгата й "Брегът на Тръмпълдор" бе селектирана да се състезава за награта "Форуърд" през 2006 г. Сампсън има преводи на осем от книгите си, включително "Пътен дневник", получил наградата "Златен пръстен" (Македония). Член е на Европейската академия на поетите и главен редактор на "Поетри ревю" (Поетически преглед), най-старото и разпространено списание за поезия във Великобритания.

Интервюто е взето по време на пребиваването й в България по покана на издателство "Балкани", което публикува книгата й "Дистанцията между нас" в престижната поредица "Думи и Хора", с подкрепата на Програма Култура на ЕС.

 

 

- Кое е най-интересното, което знаете за България и Балканите до този момент от личен опит?

- Била съм в София веднъж, беше дъждовна пролет. Беше прекрасно да виждам Витоша, когато достигна края на всяка улица. Напомняше ми за малкото ми родно градче Абъристуит в Уелс, където пък се виждат Камбрийските планини в края на всяка улица. Имам няколко литературни приятели, с които се запознах на фестивали на Балканите: Алек Попов, чиято книга "Мисия Лондон" намирам за много забавна и впечатляваща; Георги Господинов и Биляна Курташева. Издавала съм и някои български писатели - както гореспоменатите, така и някои по-млади постмодерни поети, заедно с това покойния Николай Кънчев, както и прекрасните мемоари на Константин Илиев, в "Ориент експрес", списание за съвременни творби от Централна и Югоизточна Европа, което основах, и на което бях редактор от 2002 г. до 2005 г. В момента пиша това, докато се връщам с влак от сесия на Европейската академия на поетите в Люксембург, където имах удоволствието да се срещна с Любомир Левчев, чиито творби ме възхищават. Също така по време на сесията връчихме първото си отличие "Пегас" за млади поети на Тома Марков. Трудът му изглежда все по-сериозен в своята игривост - развил се е много от времето, когато го издадох за първи път.

- Поетичната ви книга "Дистанцията между нас" от поредицата "Думи и Хора" в превод на Цветанка Еленкова първият ви български превод ли е?

Фиона Сампсън - Дистанцията между нас- Да. Това е единствената ми книга, която е преведена в България, но и най-превежданата по света. Вече са публикувани издания на румънски, македонски и албански - обсъждат се и такива на хърватски и сръбски. Тази творба представлява и "гръбнакът" на моите "Избрани стихотворения", издадени на иврит и на немски (в Австрия). В предишни издания съм имала късмета да бъда превеждана от изящни поети: Йоана Йероним в Румъния, една прекрасна млада поетеса, Магдалена Хорват в Македония, поетът-издател Арян Лека в Албания и Амир Ор в Израел. Това е от огромно значение за книгата, която се появява на бял свят. Една лошо или несъпричастно преведена книга нанася огромна вреда върху репутацията на съответния писател. Не мога да проумея защо хората се заемат да превеждат книги, които, може би заради мързел или арогантност, след това унищожават. Ако е просто, за да се изкарат пари, има по-добри начини от това да се съсипе труда на един колега.

- Чувствате ли се част от духовния елит на Англия и нейната литература и кои личности причислявате към този елит?

- Смятам, че терминът "елит" е много труден за британците. Има пейоративен оттенък за привилегия: като от кулата от слонова кост. Ако вместо това попитате за общността от хора, работеща за литературата или надяваща се да се съхрани като нещо различно спрямо жестоките пазарни условия в страната, тогава бих се съгласила. Има писатели и редактори, които се опитват да поддържат жива една сериозна култура. Сегашната ми работа като главен редактор на "Поетри ривю" (Poetry Review; Поетически преглед) ме прави част от тази група.

Пак да отбележа, във Великобритания имаме склонността да разделяме културния от духовния живот. И виждаме в това една битка за ценности. Пазарната култура и тази на звездите навлизат в изкуствата и литературната култура на Острова. Понякога имаме чувството, че се борим с "врага в нас", когато "леката" поезия и посредствената художествена литература превземат книжарниците - списъците, наградите, страниците с анотации.

- Кой е най-същественият неизпълнен дълг към читателите от страна на елита?

- Във всички жанрове има известни писатели, които просто произвеждат посредствени творби, смесвайки собствените си непроменящи се формули. Морално и интелектуално, това по нищо не се различава от жанровата проза.

- Как оцеляват и оцеляват ли лесно в страната ви просветените духовни малцинства?

- Вече подценен жанр в нашата в най-лошия случай филистимска, а в най-добрия разказвателна култура, поезията е атакувана от всички страни. Съществува "поезия на изпълнението", до голяма степен комично кабаре и, определено, нещо, което не може да функционира просто като текст, но което много пъти става обект на грантове и субсидии, тъй като води до "повишено участие". Наблюдава се пренасочване на грантове от поети и техните издатели към "участия" под формата на часове по художествено писане за любители и нови писатели, което води до огромна диспропорция между тези, които пишат, и тези, които четат. Например "Поетри ривю", най-старото и най-широко разпространено списание във Великобритания, което тази година навършва 100 г., годишно получава 60 000 писма с поезия. От друга страна пък, продава само 5 000 бр. на тримесечие (разбира се, тези бройки се ползват от повече от един читател, но все пак). Фестивалите и събитията не са насочени към писателите, както са на Балканите и в останалата част от Европа. Не се срещаш с други писатели, а просто си тръгваш след сутрешното солово литературно четене. Все повече това са фестивали на книгата, в които усилията са насочени към книгите за масовия пазар, като градинарство и готварство, футболни мемоари, написани от "литературни негри" (nègres littéraires), а не към литературата. Издателите са заплашени от глобалната мрежа. Литературните редактори биват уволнявани от сериозните вестници, които във всички случаи са изправени пред риска от изчезване, защото умните млади хора сега четат новините онлайн. Независимите книгоразпространители биват заменяни от мултинационални вериги като "Бордърс", които имат централизирани и масови пазарни практики - разпродажба на художествена литература за масовия пазар, предложения от типа: купете 3 на цената на 2 - а поезията почти не присъства. Ако въобще я има налична, то вероятно това е антология от така наречените стихотворения за "масата за кафе" (coffee table poems), а може би и някоя друга творба на Шекспир или Уърдсуърд.

- Как ви изглежда посткомунистическа България, периферията на Европа, видяна от Лондон? И кое е най-провинциалното в Лондон, което сте забелязали лично вие?

- "Дистанцията между нас" е, разбира се, един опит да се изследва точно това, което е далечно и близко между две малки страни, намиращи се "в периферията": Македония и Уелс, където съм отраснала и където живях няколко години, когато вече бях голяма. Европеизмът може да бъде модулиран там, където оттенъците клонят към нещо друго - Атлантика, Америка, Русия, Леванта и Кавказ. Но на мен ми е трудно да си представя тези места като нецентрални. За мен те са в центъра на собствената си културна перспектива и опит. Те пробуждат промени, за добро или лошо, които оказват влияние върху цяла Европа.

Лондон например е на път за Америка от "центъра" на Европа, бил той Нюрнберг или Австро-Унгария. Но Лондон не е провинциален. Вероятно е най-космополитният град в света. По улиците, в метрото, по автобусите английският (и особено английският с някои от британските си акценти) е езикът, който обикновено се ползва от малцинствените групи. Градът е пълен с хора от централна Европа, Русия, Турция, Кюрдистан, с араби от северна Африка и Близкия изток, с хора от Скандинавия, Китай, Пакистан и Индия, Филипините и Тайланд, от страните от Тихоокеанския обръч, Южна Америка, САЩ... Знам, че не споменавам много други. Един особено важен факт, обект на гордост, е, че всяка война или катастрофа ражда някаква общност от бежанци във Великобритания. Тези от нас, които са загрижени за бедстващите, оплакват начина, по който държавата се отнася към бежанците. Но все пак действаме по-добре от някои части на "крепостта Европа", а това, макар и недостатъчно, е нещо, с което можем да се гордеем. И така, в последно време имахме приток на сомалийци, афганистанци и иракчани. Преди няколко години Лондон беше залят от югославяни. Също така имаме местни малцинства: роми, евреи, ирландци, шотландци, уелсци, и разбира се, общностите на британци от карибските колонии. Лондон е прекрасно и бързоменящо се врящо гърне, вече също толкова страшно и вълнуващо както Ню Йорк... Всеки път, връщайки се от Балканите, усещам облекчение, когато се върна във Виена и видя първите чернокожи лица. Това, един град да бъде космополитен, за мен е от основно значение. В противен случай той ще атрофира.

- Кое ви дава вяра в себе си?

- Малко неща! Най-вече работа с високи цели и интегритет - да искам повече за и от поезията във Великобритания, това ми се вижда добро начало.

- Защо според вас толкова много англичани се заселиха в България?

- Евтино е. Откъм темперамент (сравнително флегматичен стил) и култура (начина, по който младите се обличат например в типично американски стил) това е, може би, най-близката култура от югоизточна Европа. Има и морски бряг, слънце и страхотна прясна храна.

Но главно заради евтинията. Въпреки че на Острова има високи заплати и висок стандарт на живот, предвид потребителските стоки, това е също така и начин на живот с високи разходи за различни неща. При нас е най-дългият работен ден за западна Европа - 60 работни часа на седмица е средното за нас. Голяма част от приходите, които хората изкарват за това време, се поглъщат от нелепо високите разходи за жилища, защото преди много време богатите въвеждат стимула за печалба и в сферата на "недвижимите имоти" (жилищата), а "пазар" означава, че жилищните разходи се държат на самата граница на това, което могат да заработят двама човека на пълен работен ден. Имаме високи нива на престъпност, високи нива на психични разстройства, високи нива на депресия сред децата, сред най-високите нива на развод и най-високото ниво на бременност сред тийнейджърите за цяла Европа. Нямаме почти никаква развита култура на дружелюбно съседство или дори сред роднините; застаряваща инфраструктура ("националното богатство" всъщност не принадлежи на нацията, а се държи от няколко частници), което означава, че просто повечето пъти очакваме влаковете, каналите и пощенските услуги да се провалят. Повечето от нас се чувстват като на бягаща пътека. Въпреки това, очевидно, смятам, че това е нищо в сравнение със скорошния опит на хората, живеещи на Балканите, където все още картината е тъжна. Не е изненадващо, че толкова много млади талантливи хора от посткомунистическа Европа, които дойдоха масово на Острова след присъединяването към ЕС, са се върнали обратно. Британското общество, което си спомням от моето детство през 70-те години, беше несравнимо по-свободно и по-щастливо тогава. (А също и беше по-културно!)

Разбира се, голямата ирония - или трагедия - е, че британците, които "бягат" към България, просто носят със себе си и проблемите си. Като хора, които се опитват да избягат от чума, която вече ги е повалила. Веднъж вътре в глобализацията, вече не можеш да избягаш, носиш я навсякъде със себе си. Разбира се, те превръщат недвижимите имоти в България в "пазар"; разбира се, те плащат по-високи цени заради своя британски приход. Този сюжет се разигра за първи път вътре в Острова, но това не е утеха: - богати лондончани си купиха сезонни вили или се преместиха за постоянно в провинцията. Цели региони на около два часа път от Лондон сега са се превърнали в призрачни градове; а и в по-голямата част от Острова обикновеният млад човек не може да си позволи да живее в кварталите, в които е израснал. Така че едно общество е изчезнало. След това британците с пари за харчене - предимно т.нар. "бейби бумъри" (следвоенното поколение - бел.пр.), които са спечелили от социалната държава, но са я изпразнили след себе си - правят същото във Франция, Италия, Испания, а сега вече и в България.

- Световната финансова криза не е ли криза на загубената културна проницателност и то в най-богатите страни?

- Да, това и казах. Но помнете, че вече няма социално демократична алтернатива за избирателите, към която да се насочат - това за тях е избор между твърдата десница (глобализаторите) и центристко-дясното пространство (свободния пазар) - и освен това нашата система на "първия, който прекоси финалната права", или системата на гласуване, при която победителят взема всичко, означава, че правителството, особено във Великобритания, може и да не представя истинското разпределение на гласовете. От 1066 г. Западът има привилегирована класа - деспотите благородници - в продължение на векове. Във Великобритания това положение не е прекъсвано от 1066 г. (с изключение на краткия междинен режим на управление на Оливър Кромуел). Така че е имало достатъчно време за установяване на "финансовите интереси".

Също така помнете, че управляващите класи са изобретили експлоатацията със създаването на индустриалната революция. Когато пътувам в чужбина, чувам много за злините на Британската империя. Напълно вярно. Но това, което сякаш се преподава по-рядко е, че империята е превръщала в роби (буквално, чрез системата за чиракуване) собствените си работни класи. Условията за обикновените хора през 19. век във Великобритания са били отчайващи. Съвсем малка част са били тези, които са пиели чай в гостните с Джейн Остин. Повечето са работели голи и оковани в мините или гладували в гетата между 14-часовите си смени в експлоататорските предприятия. Четете Чарлс Дикенс, ако искате да разберете повече за произхода на тиранията на свободния капитал.

Вярно е, че резултатът от последните двадесет години е загубата на интернационализма и на разбирането за Другото, както и за всеки друг вид култура отвъд общопознатото забавление. Но трябва да разберете, че повечето британци, независимо от образованието си, просто се борят да оцелеят. Говорим за хляб и зрелище.

- Интервюирал съм десетки балкански писатели, а в поредицата ни "Балканска библиотека" за първи път в нашата културна история публикувахме 50 техни творби, въпреки предразсъдъците и омразата. Какво липсва на балканските и български автори, за да бъдат приети и на английския книжен пазар?

- Не им липсва нищо, ако ги сравняваме с другите писатели по света. Писането за международния пазар просто струва по-скъпо (купуването на права и плащането за превод) и на него се гледа като на нещо по-сериозно от домашния продукт, а всичко това е двоен недостатък. Просто се оказва, все повече и повече, че това е "книжен пазар", и няма нищо литературно в него. Аз бях в журито на тазгодишната Независима награда за чуждоезична проза, която е нашата голяма национална награда за преводна проза. Получихме 126 творби (около 50 % повече от средното за предишни години, включително и почти цялата проза, публикувана в превод във Велибритания през 2008 г.). И разочароващо голяма пропорция от представените книги бяха не литературна, а жанрова проза. На големите книжни пазари се купуват книги на базата на предполагаемия комерсиален успех: кои големи германски и френски издатели вече са рискували с дадената книга и колко добре това е проработило за тях. Така че това са пазарите, на които балканската литература трябва да пробие, точно както прекрасното творчество на Латинска Америка или Скандинавия например.

- Вярвате ли, че творчеството е единственото средство, чрез което се надживява и времето, и пространството?

- Да, може, ако сме късметлии.

- Защо онзи, който обича, винаги губи, както четем в един ваш стих...

- Защото, да обичаш, означава да имаш нещо, което светът може да ти отнеме: чрез времето и пространството или просто чрез болест, злополука или война. Това е като да дадеш заложник на света (или живота, ако щете).

 

 

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2009, № 9 (118)