ЧЕТИРИ ИСТОРИИ С ПИСАТЕЛИ^*

Георги Гроздев

web

ВЕРА МУТАФЧИЕВА

1.

Когато се разчу за досието, тя ми звънна на домашния телефон и каза:

- Е, какво, няма ли да си говорим вече?

Нашите отношения бяха други. Понякога се шегувахме какво ли би станало, ако я бях срещнал в младите й години. Тогава тя е имала много кандидати, макар че някои са се страхували от мъжкараната. Генчо Стоев сподели, че я заглеждал с интерес, тя също го мерва. Щом той усеща нейната безкомпромисна решителност, дава бързо-бързо заден ход. Бил свикнал жените да са по-колебливи. В мемоарите й мъжете присъстват само с инициали. Твърдеше, че по принцип няма добро мнение за мъжката половина. "Е, вие правите изключение!", учтиво не забравяше да каже тя. "Нагледала съм се на страхливци!"

Вера ми е разказвала, че е отивала за уикенда със самолет и двама колеги до Бургас, а оттам с кола до Созопол само заради порция калкан и бяло вино за вечеря. Искрено въздишаше за прохладните спомени от Созопол. От нея знам, че планира том със спомени за любовниците си. Дано го е написала. Твърдеше, че ще го депозира при издател, за да се публикува след време.

Четеше системно съвременни автори и имаше свое мнение за новите български и чужди имена. Виждал съм разгърнати книги на френски и немски също. Там, на малката кръгла маса в нейната велика кухня.

Въпреки вестникарските й снимки с Йордан Радичков тя отрече да е била приятелка с него, а и твърдеше, че никога не е гостувала у тях.

Като съперници и с Генчо Стоев, и с Ивайло Петров те са имали своите взаимни предизвикателства. Чрез мен понякога неволно научаваха кое-що за другия, но не вдигаха телефона да си уредят среща или да говорят направо. Ето как и големите писатели се разминават като айсберги или като трамваи.

С Генчо Стоев в черквата "Свети Георги" (Одрин), вдясно - дарение на книги от "Балкани"

Зима в ябълковата градина край Пазарджик - на лов за фазани с Йордан Радичков

2.

На последната Коледа в живота си, Коледата на 2009, дойде у нас, за което й благодаря. (Направи го от съчувствие и заради мъката ни по Васко.) Наложи се да се превозим с леката кола на съвсем късо разстояние - от нейния до нашия блок. Дълги години бяхме съседи по местоживеене в кв. "Изток". Тя е на улица "Латинка". Същата "Латинка", на която стотина метра по-надолу от нейния вход бе застрелян бившия министър-председател Андрей Луканов. Въпреки трудностите с придвижването си, направи голям жест като ни гостува. Разменихме подаръци, имахме и пивка домашна ракия. Беше студено, снежно и хлъзгаво. Краката й бяха подути от диабета и дойде боса в затворени летни чехли. Подарихме й шал. Веднага се наметна и рече: "Ще си го нося." Тя пък ни зарадва с книга.

(Бях й предложил тридесетина въпроси за разговор и тя веднага се съгласи. Минаха месец-два и внезапно преди юбилея си на 28 март - тогава стана на 80, ми обясни, че е взела друго решение по въпроса за въпросите и отговорите. Сега си мисля, че ако бях по-настоятелен още в началото, интервюто щеше да стане. Не бързах, не исках да я притеснявам. Тя отказа всякакви разговори по медии, но ми обеща да направи изключение именно за списание "Литературни Балкани", на което точно тя помогна и като член на издателския съвет на националния дарителски фонд "Тринадесет века България".

Нямах питания, които да засягат темата за досието й. Тя не се боеше от миналото, говореше за умората и отегчението, които я навестяват. Понякога го казваше: "Защо съм написала всички тези книги?" Отчаяна или разочарована от плиткоумието и лековерието на масовото обществено мнение. Точно по това време ми даде и последния си за мен, както се оказа, автограф върху новото издание на "Кърджалийското време": "На Георги Гроздев - за старото ни приятелство".

Като се разприказвахме на Коледа Вера нагази ей-тъй, между другото, в "темата", за наша изненада с Женя:

- Баща ми "враг на народа", брат ми - невъзвращенец, и дойдоха. Аз сама с две деца и майка, на мен се надяват да ги издържам.

Още по-неочаквано свърза случая със скорошен телефонен разговор с брат си от Франция. Той й казал в слушалката, че отдавна е подозирал връзката й с ДС, щом е направила кариера.

Огорчена е от неразбирането му и от опита да я съди точно той, който не е успял да помогне според нея с нищо на майка им, който ги е превърнал в мишена. "Затворих му телефона".

В църквата "Свети Седмочисленици" край захлупения саркофаг (чудех се дали Вера е наистина вътре), брат й постоя за малко в размисъл с ръка на капака. Виждах го в гръб. За какво ли си мислеше?

Писала го е и ми го е разказвала лично. В романа "Случаят Джем" тя влага цялата си болка и мъка по изгубения брат, може би завинаги изгубен, както е изглеждало тогава.

По повод "случая Вера" ми се случи да разговарям с поети и писатели, които си признаваха, че са имали срещи с ДС. Те са с перфектни за времето си биографии - "беден селски произход". Питах ги: "Как по-точно отказвахте. Не викахте ли - аз и без това съм ваш, защо е нужно? Могла ли е Вера да каже същото?" "Не!" - ми отговаряха те. И без досие те вършели онова, което се очаква от тях.

Вера е трябвало да бъде вързана навреме. И са я вързали веднага след като дава знак, че е талантлива. Щом вече ще бъде забелязвана и няма да е в миманса.

Във военния клуб с Вера Мутафчиева - премиера на "Навиканите Балкани"

РАДОЙ РАЛИН

3.

Ние винаги си играем театъра на живо. Както едно време през Възраждането публиката скача на сцената да спасява многострадална Геновева и да бие отрицателните герои.

Дур, бакалъм!, викат в такива случаи турците. Великата социалистическа интелигенция е част от сценария, тя е манипулирана най-напред и най-успешно.

През 2000 г. Радой Ралин каза в офиса на "Балкани", че той и другите популярни лица били излъгани. Ако през 1990 хората знаеха какво ги чака през 2000, дали не биха замерили с камъни говорителите на митингите, го питам. Той кима.

- Бай Радой - продължавам да питам, - как се наричат хора, които твърдят, че един път са лъгани от Живков, а втори път от демократите? (Лековерни е на езика ми, но преглъщам.)

Радой Ралин също мълчи и въздиша. И ми разказва за шестте си срещи с Тодор Живков. За срещите си с Живков ми разказват и редица писатели, критици, интелектуалци, като някои от тях се изкарват в същото време преследвани. Откъде е намирал толкова време да ги изслушва? И какво ги е тласкало като мухи на мед към най-голямото началство? Може да са се надявали те да му повлияят, а не той на тях.

АНА БЛАНДИАНА

4.

"Коне и поети/ все по-трудно наети,/ все по-трудни за продан", това е неин стих от последната й стихосбирка. Тя е в поредица от нови девет поетични книги под същия общ наслов, издадени в "Балкани", с участие на автори от различни страни на полуострова.

Оказа се универсално обобщение за съдбата на изящната словесност. Не веднъж сме говорили с нея за това. Парадоксална метоморфоза - от име символ на борбата срещу Чаушеску и автор с многохилядни тиражи до поетеса със значимо, но намалено присъствие в последните години в Румъния. За разлика от масовия интерес към книгите й в Италия и Франция, както казва.

Преди да ни признаят на Запад, нека сами се признаем на Балканите, е друга нейна мисъл, която намери отзвук в сп. "Литературни Балкани".

В софийската сладкарница "Неделя" сме в горещ юнски ден с Ана Бландиана и преводачката й Румяна Л. Станчева. В един от най-тежките дни през живота ни досега. После тя споделя с Румяна, която ни предава думите й: Женя и Георги излъчват силно чувство на сплотеност. Година по-късно в Балчик получаваме покана от нея и съпруга й да посетим Музея на комунизма, намиращ се в един затвор. Инициативата за музея е на тях двамата. Обектът се посещава всяка година от много западноевропейци. Такъв музей у нас няма изгледи скоро да бъде създаден, може би защото експонатите са си живи и здрави и щъкат пак по коридорите на властта, но вече в един неузнаваем и рециклиран вид.

В Балчик - Ана Бландиана и Георги и Женя Гроздеви

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Сега, бр. 167, 23.07.2011.