Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗЛИЧНИ ПРЕДСТАВИ ЗА ЕЗИКА: СРАВНИТЕЛНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА РЪКОПИСА НА ДОПЪЛНЕНИЯ IIC И III КЪМ ПИЕСАТА "СЪР ТОМАС МОР" И ОСЪВРЕМЕНЕНАТА МУ ВЕРСИЯ В "THE COMPLETE OXFORD SHAKESPEARE"

Георги Няголов

web

Допълнения IIc и III към анонимната английска ренесансова пиеса "Сър Томас Мор" (Anonymous 1911) се считат от поредица влиятелни учени за единствения оцелял до наши дни поетичен текст, написан собственоръчно от Уилям Шекспир. Изследователският интерес, посветен на фрагментите, е насочен изключително към доказване или опровергаване на Шекспировото авторство. Настоящият доклад загърбва този извечен спор и изследва особеностите на оригиналния текст, като го съпоставя с една от най-широко възприетите му осъвременени версии, за да извади наяве фундаментални различия в схващанията за езика между писателя - представител на ранната модерност, и редактора-осъвременител - представител на нашето време.

Когато се опитваме да проумеем литературни текстове, написани преди повече от четири столетия, рано или късно достигаме до заключението, формулирано от изтъкнатия актьор, режисьор, драматург и литературовед, Харли Гренвил-Баркър: "Литературата, създадена през отминали времена, е чужд език. Трябва или да го научим, или да се доверим на нечий превод" (Гренвил-Баркър 1932: 7). Нека проследим тези два възможни подхода към един текст, написан в Англия най-вероятно в началото на деветдесетте години на XVI век, и нека се опитаме да разберем дали съпоставянето на оригиналния ръкопис и превода му на съвременен английски език може да разкрие фундаментални различия между схващанията за езика на автора - представител на ранната модерност, и тези на редактора-осъвременител - представител на нашето време.

Текстът, към който искам да насоча вниманието ви, е анонимна английска ренесансова пиеса, която се казва "Сър Томас Мор" (Anonymous 1911), и разказва за достойния живот и мъченическата смърт на светеца. Тя достига до наши дни под формата на ръкопис, който понастоящем се съхранява в Британската библиотека. Той е изключително разнороден: съставен от различни по големина фрагменти, написани от различни хора с различни почерци, вероятно по различно време, нанесени са и множество поправки. Два кратки фрагмента: Допълнение IIc и Допълнение III, сцена и монолог - разположени на ключови места в пиесата - привличат вниманието на литературоведите още в края на XIX век. Разкрива се възможността Допълнение IIc да е единственият останал до наши дни поетичен текст, написан собственоръчно от Уилям Шекспир, а Допълнение III да е също автентичен Шекспиров фрагмент, но преписан веднага след създаването му от професионален писар. Изказаните оттогава насам графологични, ортографични и стилистични съображения подкрепят или поставят под съмнение Шекспировото авторство. За съжаление твърде малка част от изследователския интерес, насочен към фрагментите, ги разглежда като литературен феномен сам по себе си - текст със своите качества и особености, текст, разказващ своята собствена история. А именно в това, според мен, се съдържа най-голямата му стойност - защото независимо дали неговият автор е наистина Уилям Шекспир, или някой негов съвременник с изключително близък стил на писане, оригиналният авторов ръкопис е единственият ни шанс да се докоснем до съзидателния процес на една толкова отдалечена във времето литература.

Но нека се върнем към идеята за ранно модерната литература като чужд език: освен лесно преодолимите препятствия, като редки, архаични думи и употреби, това, което ни прави най-силно впечатление в оригиналния ръкопис, но отсъства в осъвременената версия на "The Complete Oxford Shakespeare" (1987), е графичната флуидност и вариация (цитати 1, 2):

Linco our Countrie is a great eating Country, argo they eate more in
our Countrey then they do in their owne

"Нашата държава е държава за кльопачка,
затуй в нашата държава плюскат повече отколкото у тях си."

Сър Томас Мор, Допълнение IIc, стихове 6-7 (Anonymous 1911)

Linc Shreiff moor speakes shall we heare shreef moor speake
Doll Lettes heare him a keepes a plentyfull shrevaltry, and a made my
Brother Arther watchins Seriant Saf es yeoman letes heare shreeve moore
all Shreiue moor moor more Shreue moore

Линкълн: Ще говори шериф Мор, нека чуем шериф Мор!

Дол: Да го чуем - неговият окръг е богат и уреден. Там брат ми Артър цани за пъдар. Слушайте какво ще каже шериф Мор!

Всички: Шериф Мор, шериф Мор!

Сър Томас Мор, Допълнение IIc, стихове 41-44, (Anonymous 1911)

На пръв поглед това графично разнообразие едва ли има някакво значение. Нещо повече, от гледна точка на днешната ни свръхграмотна култура, то изглежда като плод на детинска ирационалност. Ние мислим за езика като за нещо статично, записано, установено: нещо, което има един стандартен и много грешни варианти. Тази сигурност е резултат от интелектуални процеси, достигнали пълното си развитие именно през четирите века, които ни делят от ранната модерност, процеси като рационализация на мисленето, детерминизация на логиката, прескриптивизация на езика. В съвременния английски език дори минимални модулации в правописа обикновено водят до абсолютни промени в значението на думите: to/too/two. Това показва до каква степен днешната ни представа за езика разчита на идеята за стройна система от отделни значения, здраво привързани към обикновено арбитрарни, но видимо разграничими знаци. Допълнение IIc обаче, представя различно схващане за езика: наблюдаваните графични вариации говорят за по-висока степен на толерантност, дори за стремеж към многообразие. Днес използваме езика по-скоро дедуктивно: разполагаме с готова матрица - стандартизираната писменост, от която директни връзки водят към съответните понятия. Ранно модерната употреба е по-скоро индуктивна: писателят на Допълнение IIc изглежда използва различни графични форми на една дума, за да предостави на читателя си повече от един възможен начин да достигне същността й.

Дали тази особеност на ранно модерното писане не е изражение на по-дълбоки теоретични модели, които биха ни помогнали да повишим чувствителността си към ранно модерната литература като цяло? В един от най-популярните учебници по логика от времето на Шекспир четем:

Substaunce, or beying, which Cicero calleth Nature, is a thing whiche standeth by it selfe, and needeth no helpe of an other, but hath his proper beying and substaunce naturally.

Субстанцията, или съществото на нещата, което Цицерон нарича природа, е есенциално качество, което съществува само по себе си и по естествен път притежава своето същество и същност.

(Уилсън 1563: Фолио 9)

The substaunce receiueth by alteration of itselfe ,and at sundrie times,diuerse and contrarie accidentsand, and yet the substauce is not contrarie to the owne nature.

Субстанцията в различни моменти проявява различни свои страни под формата на различни, понякога дори противоположни по смисъл, акциденции. Субстанцията обаче никога не е противопоставена на самата себе си в своята същност.

(Уилсън 1563: Фолио 10)

No substaunce can be seen with our yies, but onelie the outewarde Accidentes,whereby we iudge and knowe, euerie seuerall creature.

С очите си не можем да видим субстанцията, а само някои от нейните акциденции, посредством които разпознаваме и изучаваме всяко конкретно създание.

(Уилсън 1563: Фолио 10)

С други думи, всяко нещо притежава дълбока, непознаваема за сетивата същност - те, сетивата, достигат само до външните изражения (акциденциите), които от своя страна предоставят известна възможност за опознаване на нещото, но могат да бъдат безброй и различни - понякога дори противоположни по значение. Ако това наистина е бил начинът, по който са разсъждавали образованите представители на ранната модерност, то те вероятно са имали далеч по-динамичен светоглед от нас - светоглед, избягващ лесните генерализации и категоризации; светоглед, разглеждащ обекта в присъщото му многообразие - от всички страни; светоглед, допускащ физическата и духовната метаморфоза.

Възможно е именно този начин на мислене, наследен от древността, пропит с динамиката на живия, говорим език, да е мотивиращият фактор за обилната употреба от ранно модерните поети, и особено от Шекспир, на стилистични фигури, раздробяващи окрупнени понятия:

Линкълн (Към чираците.): Замълчете, чуйте ме! Нека тоз, който не ще да види пушена херинга за цял сребърник, масло по единадесет пенса за паунд, зърно по девет шилинга за шиник, и телешко по жълтица за ока, ме послуша.

Сър Томас Мор, Допълнение IIc, стихове 1-4 (Anonymous 1911)

Всяка част от това натрупване гради свой собствен драматичен етюд - взети заедно те имат далеч по-голямо въздействие отколкото обобщителното: "ако не искате да настане страшна скъпотия".

Акциденциалното схващане за езика дава възможност не само за подсилване на реторичния ефект, но и за моделиране на сложни понятия и персонажи. Ранно модерните ръководства за стил изобилстват от фигури, работещи на този принцип, но безспорно най-разпространената и най-добре познатата ни от творчеството на Шекспир фигура е каламбурът.

Отдавна остаряло схващане е, че Шекспировите каламбури се изчерпват с моментния (в повечето случаи комичен) ефект, който произвеждат. Още през петдесетте години на миналия век Кенет Мюър разглежда употребата на некомичния каламбур (Мюър 1951); Моли Махуд проследява разпростиращите се връзки между каламбури, разположени на ключови места в текста, и други, на пръв поглед еднозначни, думи (Махуд 1957); в по-ново време Саймън Полфри допуска, че Шекспир използва каламбура като структурен елемент в съграждане на драматично противоречивите си смислови конструкции (Полфри 2005).

Основната теза на този доклад е, че акциденциалното схващане за езика може да ни помогне да вникнем по-надълбоко в светотворящата сила на ранно модерния каламбур и ранно модерните текстове като цяло. Най-напред трябва да допуснем, че в една форма могат да бъдат вместени две и повече еднакво легитимни значения; после трябва да приемем, че разглеждането на един обект едновременно от две или повече гледни точки, понякога дори напълно противоположни, му вдъхва далеч повече драматична сила, отколкото икономичното му обозначаване с недвусмислени слова.

Така например Допълнение III, което представлява изящно написан монолог на Сър Томас Мор, в който той размишлява върху личните си политически достижения и страхове, завършва:

the more thou hast
ether of honor office wealth and calling
wch might accite thee to embrace and hugg them
the more doe thou in serpents natures thinke them
feare ther gay skinns wth thought of ther sharpe STATE
And lett this be thy maxime, to be greate
Is when the thred of hazard is once Spun(n)
A bottom great woond vpp greatly vndonn.

(Anonymous 1911)

колкото повече имаш
чест, власт, богатство или титли
и щом да ги прегръщаш ти се иска,
дваж повече внимавай и ги считай за змии:
от кожите им шарени страни заради мрачния им хал
и нека твоето кредо бъде туй:
за да си велик, помни - щом изтъче се нишката съдбовна,
конецът, най-много пъти намотан, най-трудно се разкъсва.

Сър Томас Мор, Допълнение III, стихове 14-21 (Shakespeare 1987)

Редакторът-осъвременител на този текст за изданието "The Complete Oxford Shakespeare" (Shakespeare 1987) явно не е могъл да проумее употребата на думата state в стих 18 и затова е предложил пoправката stings ("от кожите им шарени страни заради острите им зъби"). Аз мисля обаче, че state в оригиналната версия едва ли е случайно попаднал вариант: дори само заради факта, че последните шест стиха се римуват два по два и state заедно с great изнасят римата на третия и четвъртия от тях; нещо повече, смятам, че авторът използва многозначието на state, за да моделира по-сложен образ, изграден от няколко възможни интерпретации едновременно. Разбира се, контекстът на фразата е достатъчен, за да даде възможност на редактора да отгатне една от тях: The Oxford English Dictionary (OED 2003) дава като едно от значенията на state: "собственост, притежание", цитирайки Шекспир, "Хенри IV", част I: "Were it good to set the exact wealth of all our states All at one cast?" (Добре ли би било да заложим цялата си собственост на едно хвърляне на зара?) - оттук и "острата собственост" на змиите, смъртоносният им атрибут, наследството, останало от библейския им прародител. Семантичната субстанция на state обаче далеч не спира дотук: OED предлага също: "физическо или душевно състояние" и отново цитира Шекспир, този път Сонет xxix: "I all alone beweepe my out-cast state" (Сам самичък оплаквам отритнатия си хал) и "Yet in these thoughts my self almost despising, Haply I think of thee, and then my state (Like to the lark at break of day arising From sullen earth) sings hymns at heaven’s gate" (Докато презирайки се тъй, случайно не помисля си за теб - тогаз духът ми (като ранна чучулига от мрачната земя се там въздига) и химн запява пред небесната вратня).

Трудно е, от друга страна, да пренебрегнем политическото звучене на думата state, особено в реч, която се занимава изключително с проблемите на държавността (stately power): Шекспир, "Хенри IV", част I: "This chair shall be my state, this dagger my scepter, and this cushion my crown" (Тоз стол ще ми бъде трон, тоз кинжал - скиптър, а таз възглавка - кралската корона); "Хенри IV",част II: "Down royal state" (Отричам се от тази кралска власт); пак там: "Our coronation done, we will accite, As I before rememb'red, all our state" (След коронацията ще вдъхновим душите и сърцата, както ги помня отпреди, на цялото ни кралство). Нещо повече, дори е странно, че дума, която съдържа в себе си такъв заряд от конотации, отнасящи се до държавата, кралската власт и дори политическото тяло на краля, в монолога е свързана с отровните зъби на змиите. Ако проследим тази интерпретация нататък, ще открием, че тя поставя в изцяло нова светлина думи като: honor, office, wealth and calling - "чест, власт, богатство или титли" - всички акциденции на държавническата власт "на чело на държавата" (the Countries head), които са пряко свързани с "държавния глава" (the Countries head).

Не може да се докаже неоспоримо, че употребата на думата state в Допълнение III крие полугласно предупреждение към зрителя (читателя), но смятам, че има възможност това да е така. За да може обаче всеки да прецени сам за себе си, трябва да знае, че state е бил също реторически и юридически термин:

A state therefore generally, is the chiefe ground of a matter, and the principall point whereunto both he that speaketh should referre his whole wit, and they that heare should chiefly marke.

Общо взето, терминът state е основната теза на всяко съждение и разковничето, на което всеки оратор трябва да наблегне и към което всеки слушател трябва да отправи цялото си внимание.

(Уилсън1560: 125)

Това теоретично значение на state произлиза от ранно модерната правна теория:

...in matters criminall, where iudgement is required: there are two persons at the least, which must through contrarietie stand and rest vpon some issue. As for example. A seruing man is apprehended by a Lawyer for Felonie, vpon suspition. The Lawyer saith to the seruing man: thou hast done this Robberie. Nay (saith he) I haue not done it. Vpon this conflict and matching together ariseth this State, whether this seruing man hath done this Robberie, or no?

...при криминални случаи, когато трябва да се вземе съдебно решение, има поне две страни, които представят противоположна аргументация по съответния юридически спор. Например слуга е обвинен в кражба. Обвинителят твърди:

- Ти си извършил кражбата.

- Не съм - отговаря слугата. - Не съм я извършил.

Тези две позиции, взети заедно, представляват така наречения state: дали слугата е извършил кражбата, или не?

(Ibid.)

Изглежда, между тази терминологична употреба на state и естеството на каламбура има известна аналогия: за да може зрителят (или читателят) да реши дали предпочита едно или друго тълкуване, или няколко взети заедно, той или тя трябва да има достъп до две или повече потенциални възможности за интерпретация. Има обаче и съществена разлика: юридическата теория се осланя на истинността, стремежът на правото е да открие как в действителност са се развили събитията, кой от възможните сценарии се е състоял наистина и, разбира се, да отхвърли другия. Не мисля, че ранно модерната лирическа драма, особено тази на Шекспир, цели подобно нещо. Напротив, тъкмо обратното - една от основните й характеристики е многообразието. Тя постига неимоверната си дълбочина именно предоставяйки на зрителя (читателя) множество акциденциални, равнопоставени възможности. Именно затова не трябва прибързано да решаваме дали в устата на ранно модерния герой - Томас Мор, state отправя предизвикателство към държавата, монарха, благородниците и властта, или просто изгражда, по малко необичаен начин, образа на змиите чрез комбинация от техния незавиден хал, зъл нрав и отровни зъби. Не трябва, защото това би намалило интерпретативния потенциал на монолога, а оттам експресивната му сила, и респективно, преживяването на зрителя (читателя).

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Гренвил-Баркър 1932: Granville-Barker, H. Associating with Shakespeare. Oxford, 1932.

Махуд 1957: Mahood, M. M. Shakespeare’s Wordplay. London, 1957.

Мюър 1951: Muir, Kenneth. The Uncomic Pun, Cambridge, 1951.

Полфри 2005: Palfrey, Simon. Doing Shakespeare. London, 2005.

Anonymous 1911: Anonymous. The Book of Sir Thomas More. Ed. W. W. Greg. Oxford, 1911.

Уилсън 1560: Wilson, Thomas. Arte of Rhetorique. London, 1560.

Уилсън 1563: Wilson, Thomas. The Rule of Reason, conteinyng the Arte of Logicke. London, 1563.

Shakespeare 1987: Shakespeare, William. The Complete Oxford Shakespeare. Ed. Stanley W. Wells, et al. Oxford: Oxford University Press, 1987.

OED 2003: The Oxford English Dictionary. Oxford, 2003.

 

 

© Георги Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2010, № 3 (124)