Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪПРОСЪТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН ПОТЕНЦИАЛ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Емил Инджов

web

Един от най-важните въпроси, които стоят пред българското общество и дипломатите на Великите сили непосредствено преди Освобождението, е свързан с административния потенциал на българите и биха ли могли последните да обезпечат административните и управленски постове в органите на държавната власт при евентуално създаване на автономна България.

През годините на османска власт българският народ е лишен от своя държавна организация и институции, което води до загуба на административен управленски опит. Въпреки реформите в Османската империя от времето на Танзимата българите не са широко представени в службите на държавната административна система, а тези, които успяват да достигнат до високи постове, са единици. Единствено в общинското самоуправление и новосъздадените органи, вследствие на администативната реформа на Митхат паша през 60-те г., се предоставя възможност за административно-управленска практика на българите. Но въпреки тези изменения те не са допуснати до служби в централната власт, което създава известни затруднения при кадровото обезпечаване на възстановената висша българска държавна власт след Освобождението.

Административната неподготвеност на българите е изтъкната от всички чужди държавни ръководители и дипломати при разглеждането на българския въпрос през есента на 1876 г. Показателни в това отношение са срещите и разговорите, които провеждат българските делегати Др. Цанков и М. Балабанов при обиколката им в европейските столици. По време на тяхната дипломатическа мисия те защитават идеята за постигане на автономия за българския народ в етническите му територии. Това желание ясно е откроено и в програмните документи, които представят на европейските правителства. В „Мемоара” и брошурата „България” е посочено, че българският народ „моли великите христиенски сили на восток да посредствоват тие за да му се даде правото сам той да се управлява. С други думи той иска: пълната си автономия с народно правителство, гарантирано от великите сили, покровителите на христиенете на восток: това е единственното средство за този народ, през което той може да живее мирно и да са развива постепенно. Автономията на българският народ само под тие условия може да направи да стане пред собственните си закони и сили един най-деятелен и най-горещ народ към цивилизацията на источна Европа.”(Плетньов, Стоянов 1988: 107).

Желанието за изграждане на пълна българска автономия повдига въпроса: разполагат ли българите с достатъчно компетентни кадри, в ръцете на които да се повери управлението на бъдещите държавни административни институции.

С неодобрението на идеята за образуване на автономна българска държава М. Балабанов и Др. Цанков се сблъскват още при посещението си в Англия. В своя реч Форстер (представител на Брадфорд - б.м., Е.И.) развива тезата, че в България няма необходимият елемент за образуване на правителство и администрация. Намира, че въпреки всички усилия на българите да се учат, те не успяват да добият този елемент. На тези и други подобни нападки срещу изостаналостта на българския народ в сферата на административното управление М. Балабанов отговаря по следния начин: „...с продължаване турската система в България, тия елементи няма никога да се образуват, а с предлаганите от г. Форстер полумерки, добри елементи за добра администрация не би могли никога да се образуват, защото турското правителство в такъв случай би си служило само с съмнителни и развратени от само него българи. Между турците няма възможност за напредък. В всеки случай, обаче, българите са днес доста напреднали в своето образование; само, че младежите, които се образуват в иностранните училища и университети не могат да имат днес свое отечество в собствения смисъл на думата.” (Балабанов 1904: 215).

По време на срещата с У. Гладстон, англичанинът също поставя въпроса за кадровото обезпечаване на администрацията на автономна България. На него българските делегати отговарят, че в България до този момент не съществува голяма възможност „да се образуват държавни и политически мъже, но в нея има духовни лица с безспорна опитност в обществения живот, има учители с известно образование, има търговци с известно име, има и земеделци с по-голяма или по-малка независимост и заможност, има най-после народ, който, пробуден от няколко години насам, захванал е да се грижи и да прави значителни жертви за възпитанието и учението на младото поколение. Тъй че средства и елементи за едно самостоятелно народно управление може смело да се каже, че няма да липсат.” (Балабанов 1904: 236). На този отговор Гладстон отговаря: „Да, аз вярвам, че ще може да се нареди у вас едно добро автономно управление, в всеки случай по-добро от турското.” (Балабанов 1904: 235).

При проведените срещи във Франция въпросът за административния потенциал на българите отново е поставен от някои лица. Един от най-ревностните защитнищи на българската кауза, Емил де Жерарден, поставя следните въпроси на българските делегати: 1. въпрос за границите, 2. българският народ има ли лица, които могат да образуват едно народно правителство и да земат участие в управлението на страната, 3 какво лице може да стане началник на българската автономна държава. Относно подготовката на българи за участие в управлението на автономната държава М. Балабанов и Др. Цанков отговарят: „...ние бихме могли да ви приведем до тридесет имена на лица всички възпитани и образовани съвсем по европейски било в Франция, било в Австрия или Германия, било в Русия, и които би могли да образуват едно добро и честно правителство. Могли бихме още да споменем до стотина души частни лица, които да земат веднага участие в управлението на страната с увереност, че в всеки случай те непременно ще бъдат по-добри и по-честни, от каквито са били и са до днес още турските чиновници. Могли бихме да представим дълъг списък от българи, способни да земат участие било в централното правителство, било в управлението...”, но това писмо ще ги издаде на турската власт. По въпроса за управителя на българската държава е изказано твърдо становището: „той да не бъде ни българин за сега, ни арменец, ни някой левантинец... онова, което искаме, то е, да бъде той някой европеец, англичанин или русец, французин или немец, италиянец или австриец, белгиец или датчанин, но в същото време да бъде човек честен, справедлив, деятелен и въодушевен от най-добри намерения за мирното развитие на един трудолюбив народ.” (Балабанов 1904: 298-299).

При посещението си при министъра на външните работи дюк Деказ двамата българи подробно излагат идеята за бъдещата автономия на България. Той споделя, че тя трябва да бъде предимно административна и основана на местни съдилища, съвети и полиция. На неговия въпрос за бъдещия управник на областта М. Балабанов и Др. Цанков повтарят приблизително отговора до Ем. Жирарден: „...той би трябвало да е някой добър, опитен, просветен и честен европеец, препоръчан и поддържан от всички велики сили съвместно.” Министър Деказ заявява, че това е трудно постижимо, защото консенсус между всички европейски сили е немислим, и мимоходом споменава името на арменеца Нюбар паша като евентуален кандидат (Балабанов 1904: 304).

В Италия М. Балабанов и Др. Цанков срещат подкрепа на изложените идеи от средите на управляващите и дипломацията. Изключително интересна е срещата с външния министър Мелегари. Той много добре разбира, че на този етап българският народ трудно може да излъчи опитни управници за централната власт и затова пита какво е състоянието на общинското управление и могат ли общините да дадат на първо време лица, способни да земат участие в управлението (Балабанов 1904: 332).

Въпросът за българския административен капацитет присъства в разговорите на М. Балабанов и Др. Цанков с представителите на руската официална власт и видни общественици. Изключително важна е срещата, която двамата провеждат с княз Горчаков. Той приветства идеята за създаване на автономна България, която смята, че може да се осъществи с руска помощ. Но подобно на други видни руски политици и общественици проявява скептичност към способността на българите сами да организират своето управление и да го обезпечат с необходимите административни кадри. Горчаков изказва мнение, че между българския народ няма човек с всички ония качества, които се изискват, за да може да бъде назначен за главен управител в автономна България. На въпроса му към делегатите дали могат да му посочат такъв човек, те отговарят по следния начин: „...предпочтително би било, за такъв да се намереше някой добър и опитен чужденец; ако обаче, Европа е решила или ще реши, че той трябва без друго да е българин, то възможно е и да се намери някой такъв”. На настояването на Горчаков за конкретно име те споменават това на Г. Кръстевич. Канцлерът отговаря „че имал за него доста добри сведения, но прибави да каже, че, до колкото той знае изобщо, христианите на турска служба били често по-лоши от самите турци... човекът, който се търси за тоя пост, трябва между друго да е богат сам по себе, за да бъде и независим, такъв, обаче, както се види, не ще да има в България, а пък едва ли може да се търси в някоя от съседните ней страни. За това, кога му дойде времето, трябва да се търси за тая цел някои добър християнин от западна Европа” (Балабанов 1904: 366-367).

В разговора си с двамата българи Рачински изказва предположение, че в най-скоро време автономна България ще бъде факт, но това освобождение за българите няма да бъде навременно. Според него то трябва да дойде по-късно, след решаването на църковния въпрос и след разширение на просветата „...трябвало би да се даде така народу време и възможност да се развие по-зряло от всяка страна, па, до колкото би било възможно, някои от тъй развитите и образовани млади българи да постъпят на държавна служба в турската империя. По тоя начин... вие щяхте да бъдете по-приготвени и за свобода, и за самоуправление.” (Балабанов 1904: 396).

Недостатъчният административен потенциал на българите е взет под внимание и от посланиците на Цариградската конференция при разглеждането на различните проекти за държавно устройство на България. В донесение от 1 ноември 1876 г. А. Н. Церетелев пише на Н. П. Игнатиев: „На администрацията ние предоставяме ограничен кръг от дейности и значително намаляваме числото на чиновниците. Това е необходимо предвид недостатъка от подготвени хора и за съкращаване на разходите” (Освобождение 1961: 488). В записка на министерството на външните работи от 20 ноември е направено предложение управлението в България да се установи постепенно, за срок от три години, защото сред българите няма подготвени и способни хора, които да заемат съдебни, административни и полицейски места. По въпроса за назначаването на християнин за генерал-губернатор на автономната българска област, Н. П. Игнатиев споделя, че българите сами признават, че в настоящия момент сред тях няма човек, който да заеме този пост (Освобождение 1961: 496, 521-522). Като контрааргумент на английското предложение за образуване на две автономни области руснаците използват и този за недостатъчния административен потенциал на българите. „Още на Цариградската конференция, казва Н. П. Игнатиев, доказахме необходимостта от образуването на единна област, отговаряща несравнимо повече на интересите и на желанията на населението, както и на географските и етнографските условия на страната (България - б.м., Е.И.). Тогава възникнаха трудности при учредяването на двойна администрация поради недостига на образовани и подготвени управители на областите, чиновници и др., липсата им ще бъде още по-осезаема, когато става дума за сформирането на две княжества вместо на две генерал-губернаторства, планирани от конференцията” (Игнатиев 1986:797).

Въпреки небезоснователните мнения на чуждестранните политици и дипломати за незадоволителния административен потенциал на българите, може да твърдим, че те не спират да показват своето отношение към властта. „Чорбаджиите още преди Освобождението, пише Ив. Хаджийски, имаха готови писмени проекти за реакционна конституция при евентуално освобождение на България... синовете на чорбаджиите, които участвуваха в революционното движение, още тогава мечтаеха и се готвеха да сменят турските паши. Георги Дражев - революционният водител в Ямбол, търговски син, е мерел офицерските дрехи на един българин от руската армия. „Ах, синко, дали ще бъдем живи да видим синовете си, ей тъй, облечени с военни дрехи да ходят из града”... За Раковски и Бенковски въстанието бе средство, чрез което щяха да получат от освободения български народ короната на старите български царе. За Г. Апостолов свободата означаваше смяна на турските паши с български началници. И той още преди въстанието правеше... репетиции как ще си разменят местата със старозагорския Емин паша. Живият още Ст. Станимиров ще ви каже, че по-голяма част от времето на заседанията си учителите от габровският комитет прекарвали в мечти и кроежи кой какъв пост ще заеме в свободна България.”(Хаджийски 1974: 155, 319).

Израз на този стремеж към национална държава и независима българска власт е борбата за политическо и духовно освобождение през Възраждането, в която се раждат едни от най-изявените български лидери в новата ни история. Личности, непознати дотогава, без предистория, които разчитат само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Личности, които положиха основите на свободна България и поеха върху себе си отговорността за нейното бъдещо управление.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Балабанов 1904: Балабанов,М. Страница от политическото ни възраждане. София, 1904.

Игнатиев 1986: Игнатиев, Н.П. Записки (1875-1878). София, 1986.

Освобождение 1961: Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 1. Москва, 1961.

Плетньов, Стоянов 1988: Плетньов, Г. Стоянов, Ив. Планове и програми в националноосвободителното движение през Възраждането. В. Търново, 1988.

Хаджийски 1974: Хаджийски, Ив. Оптимистична теория за нашия народ. Т. 1. София, 1974.

 

 

© Емил Инджов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2009, № 7 (116)