ПРИЛИКИ И РАЗЛИКИ МЕЖДУ УСТНАТА И ПИСМЕНАТА ФОРМА НА ИСПАНСКИЯ ЕЗИК

Димитринка Никлева

web

Въведение

С течение на времето, изучаването на езика придоби голямо значение, предвид факта, че разглежда основния инструмент за общуване и разсъждение и обуславя интелектуалния труд във всички сфери. Предшествениците на това изследване откриваме в гръцката и латинската древност: Граматиката е в центъра на текстовете на антични автори, които служат за модел на добро писане, а Риториката, изкуството да убеждаваш чрез речта, предлага модели на добро изразяване.

В съвременната педагогическа сфера, продължаваме да отбелязваме за цел устната дискурсивна компетентност и осъзнаваме, че тя се постига чрез едновременно упражняване на говоренето, писането и четенето.

Връзките между оралност и писменост поставят серия от интердисциплинарни въпроси, които препращат както към сфери от езикознанието, така и от литературата, лингвистичната антропология и етнографията, лингвистиката на дискурса и семиологията.

Склонни сме да мислим, че устният език се научава по естествен път, а писменият език се усвоява по изкуствен път. Без в момента да навлизаме в нюансите, които въвеждат някои изследователи в интерпретацията на това мнение, ще подчертаем неоспоримата характеристика: устният език е преди писмения език както от гледна точка на филогенезиса, така и на онтогенезиса.

От друга страна, двата феномена (оралност и писменост) се характеризират с допълващия характер и реципрочните влияния. В действителност, оралността трябва да се изучава само чрез писмеността. Устната реч не би могла да се изучава устно като се доверява на паметта. Мисълта е аналитична и абстрактното изучаване изглежда невъзможно без писмеността и четенето. Това обяснява факта, че традиционно лингвистиката се основава на писмените текстове.

В устните култури на обществата без писменост съхраняването на постиженията на мисълта и познанието зависят от тренировката и повторението. Поради това, мнемотехническите правила и ползването на точни изрази (формули), които да улесняват запомнянето и складирането на информация в паметта, придобиват голямо значение.

Без съмнение, за изучаването на устната реч не можем да се лишим от писмеността. Освен това, задължителни са касетофоните, макар че се оказват недостатъчни. Нуждаем се също така от визуална помощ за проучване, анализ и сравнение.

В това изследване си поставяме за задача да проследим използването на терминологията, основите на противопоставянето на устния/писмения език, допълващия характер и припокриването на тези две форми на езика.

Днес все още е разпространено мнението, че устният език трябва да се доближава максимално до писмения език що се отнася до лексика, синтаксис и като цяло структури на текстова организация. Въпреки това, никой не говори така, както пише. И обратно, никой не пише така, както говори. Понятието "пиши, както говориш" принадлежи на Хуан Валдес (Диалог на езика, написан през 1535) (Гаугер 1996), макар че е по-известно от разговорния стил на Санта Тереса де Хесус, за която Менендес Пидал казва, че "говори в писмена форма". Валдес поддържа това мнение включително що се отнася до правописа: не пише буквите, които не произнася при говорене. Въпреки това, не съветва да се пише, имитирайки небрежния говорим език. Казва: "внимавам да ползвам думите, които означават добре това, което искам да кажа, и ги казвам колкото е възможно по-просто". Тоест, предполага известно планиране.

Понятието "пиши, както говориш" представя говоримия език като модел за писмения, но в крайна сметка става въпрос за недостимиж модел, за утопия. При всички случаи, е възрожденска позиция, която засяга важна тема в актуалната лингвистика: разликата между устния и писмения език, между оралността и писмеността.

Преминаването от оралността към писмеността е необходимо за осигуряване на оцеляването на културната памет и човешкото познание. Писмеността става много известна с времето, предвид че се налага в много сфери с голямо значение като научната, религиозната, съдебната, административната, журналистическата и т.н. От друга страна, компетентността в писмената употреба на езика е непогрешим знак за степента на образование на лицето. Освен това благоприятства развитието на способностите за анализ, размисъл и абстракция.

Въпреки явната мощ и престиж на образованите кръгове в съвременните общества, оралността продължава да прониква в писмените форми. Достатъчно е да си припомним литературните текстове, които включват или пресъздават различни теми, мотиви, лица или дискурсивни форми, характерни за оралната реч.

1. Терминологични уточнения и подходи на изследване

На първо място би трябвало да споменем терминологичното различаване, което обикновено се прави между устен език и писмен език. Но всъщност езикът е същият; кодът е същият. Различни са средата, намерението и комуникативната цел. Също така не е правилно да се казва употреба на устния език и употреба на писмения език. Става въпрос за устна употреба на езика и писмена употреба на езика. Или за две форми на езика: устен и писмен.

Устният и писменият език са били изучавани от много филолози според формалните и функционалните критерии¹. Тези, които използват формални критерии за изучаване на двете форми на езика, тръгват от лингвистичните форми: фонологични, лексикални и синтактични. Тези, които избират функционални критерии, се основават на параметрите за комуникативна ситуация. Други изследователи като Халидей и Бибер включват двата критерия. Според тази перспектива - за промяна, а не за противопоставяне между устните и писмените текстове - се потвърждава, че някои лингвистични феномени се представят в двете форми. Следователно достигат до заключението, че няма черти, които да принадлежат към едната или другата форма, а по-скоро става въпрос за тенденции. Трябва да подчертаем също така, че в конкуренцията между тях съществуват и функционални влияния. Важното при това мнение е, че двете форми - писмена и устна - представят различни видове организация и сложност, без едната да е по-организирана или по-сложна от другата. Всичко това ни води до заключението, че е необходимо устната дихотомия да премине към писмената.

2. Отношения между оралност и писменост: разлики и допълващ характер

За да се съсредоточим в темата, която ни занимава сега, началната точка би била изясняване на разликата между оралност и писменост, но имайки предвид, че двете форми се допълват и си влияят взаимно.

Първата разлика откриваме в условията на продукция и рецепция.

В черновите лицето, което пише, често се връща назад към синтагматичната ос. Освен това, може да натрупва елементите на една и съща парадигма, преди да избере един от тях. Етапите на съставяне се изтриват в писмения текст. Докато говоримият език, напротив, показва етапите на неговото съставяне. Наблюдават се както натрупванията на парадигматичните елементи, така и движенията назад и напред по синтагматичната ос за допълване или за промяна.

Естествено, налице са също така несъвършенствата на устната реч спрямо писмената (макар и в много по-малък брой). Може би най-важната е невъзможността за изтриване на поправката в устното изразяване. Тук трябва да се подчертае присъщата изкуственост на писмената реч, където авторът може да се преструва, че не е нанасял корекции.

Когато говорим, търсим думите и често изброяваме няколко думи, преди да открием подходящата. Това изброяване отговаря точно на парадигматичната ос на Сосюр. Но в този случай, елементите на парадигмата са едновременно налични. Тези изброявания биха били дразнещи при четене, но не в устната реч (Бланш-Бенвенист 1998).

Смята се, че могат да се направят до седем опита за откриване на подходящата дума. Ако броят надхвърли седем, случаят се смята за патологичен; тази загуба на думата трябва да се разглежда от специалистите, които се занимават със смущения в говора.

Несъмнено парадигматичното натрупване е една от важните характеристики на устната продукция. Добре би било да уточним, че в определени случаи се използва за създаване на ефект за стилистично откритие.

Друга характеристика на говоримия език е лекотата за въвеждане на вметнати изречения.

Това са трите основни характеристики на устните текстове, които трябва да подчертаем: парадигматични натрупвания, движения назад и напред по синтагматичната ос, въвеждане на вметнати изречения.

Обикновено има равнозначност между оралност и говорим език, от една страна, и писменост и писмен език, от друга. Основен критерий на тази равнозначност е средството за комуникация, т.е. установява се разликата между звуковата реализация на един изказ и неговото графично проявление. Въпреки това, този критерий е ограничен и недостатъчен, тъй като не разглежда концепцията на тези термини и тяхната способност за надхвърляне на терминологичните граници.

Необходимо е да се уточни също така, че не съществува единно съответствие между букви и фонеми. В различните азбучни писмености се предоставя полифония за една и съща графема и полиграфии за една и съща фонема.

Устните и писмените текстове са идеалните видове, които често се припокриват, смесват се, кръстосват се. Например една лекция комбинира писменото съставяне със звуковото средство и едно лично писмо от своя страна комбинира писменото съставяне с графичното средство.

Освен това, винаги съществува възможността от медиална промяна, в който и да е изказ, това което Джон Лайънс нарича medium transferability (медиална транспозиция) (Оестерейхер 1996).

Дейвид Оулсън въвежда в тази полемика разграничаването между това, което един текст иска да каже и това, което казва буквално (на английски език to mean и to say) (Бланш-Бенвенист 1998). Отстоява идеята, че писмеността е направена за записване на това, което се казва, а не на това, което бихме искали да кажем. Намеренията на говорещите не са отразени. В този смисъл, анализаторите на речта определят текста като лингвистичен продукт и прилагат термина реч за този контекстуализиран текст. Смятаме, че тази идея може да се отрази в следните формули:

• реч = текст + условия на продукция;

• текст = реч - условия на продукция.

Следователно, "понятието реч включва взаимодействието на елементите на речта с изказа и с комуникативната ситуация" (Бустос 1996).

Разликите между двете форми на езика (устен и писмен) включват няколко аспекта: комуникативна ситуация, степен на планиране, неизменност, многословие, взаимодействие. Да не забравяме също така, че комуникативната ситуация е споделена от говорещия и слушателя.

Да си припомним елементите, които се срещат в който и да е комуникативен факт. Това са компонентите, групирани в акронима SPEAKING на Hymes. Акронимът е съставен от инициалите на осем компонента на английски език:Situation, Participants, Ends, Act sequences, Key, Instrumentalities, Norms, Genre (ситуация, участници, цели, последователност от действия, ключ, инструменти, норми и жанр).

Изключително важен аспект в изследването на устната реч е транскрипцията на устната реч и всички трудности, свързани с това. Различните системи за знаци на транскрипция не отразяват голямото богатство на оралността. Също така не са достатъчни пунктуационните и печатарските знаци.

Да помислим освен това за трудността да чуваме говоримия език. "Чуваме: част от това, което ни предлага самата перцепция, а другата част я възстановяваме чрез интерпретация. Във всяка комуникация може да се появят смущения, които я възпрепятстват. Всяко смущение се нарича шум в Теорията за Комуникацията. Този термин не се отнася тук само до звуковото дразнение. Може да става въпрос за грешки в използването на кода или препятствия в канала на предаване, петната или разливането на мастилото в писмената реч, едва доловимия глас при говорене, глухотата, разсейването на слушателя или читателя, интерференциите в телефонните връзки, радиото или телевизията и т.н. За предотвратяването на загуба на информация, която могат да предизвикат щумовете, се разполага с комплект единици за защита, многословни елементи. Думата многословие (която в обикновения живот означава ‘ненужно и излишно повторение’), се прилага в Теорията за комуникация към всяко едно от средствата, които използва говорещият с цел предпазване на кода от загуба на информация. Пример за многословие са повишаване на гласа за компенсиране на глухотата на слушателя, използването на различен шрифт за привличане на вниманието върху определени думи от писмено съобщение; някои морфеми, които например придружават името за многословно означаване на рода (отворената врата) или числото (отворените врати).

Накрая, да помислим също така, че е трудно да повторим това, което току-що е казано. Дори лицето, което прави съобщението, би казало възможно най-близката по значение парафраза, но вече с различни означаеми.

2.1. Характерни черти на оралност в писмени текстове

В основата на всяко писмено изразяване е диалогът като най-естествена форма на езика: винаги някой (разказвач) общува с друг (слушател) (Бустос 1996). Това е диалогичният характер на всеки текст според Бахтин: всеки изказ е насочен към слушател.

Наличието на черти от устната реч в писмени текстове е широко изследвана тема. Литературните текстове обикновено възпроизвеждат устния език. Но става въпрос за фигури от оралността, тъй като не може да се възпроизвежда съществената реалност на звуковите елементи. Те се представят с графични знаци и в действителност се появяват като описани или внушени елементи и т.н. Затова определяме оралността като измислена. В този процес на измисленост се симулира устното в писмеността. Става въпрос за мимезис на говоримото. Тези симулации на комуникативната неотложност са известни днес като текстова полифония (Рейес Моралес 1984).

Устните изрази съдържат невербални кодове (паралингвистични, кинезни, проксемични). Паралингвистиката изучава интонацията, силата на гласа, скоростта на издаване и елементи като: смях, плач, прозявка, вик, прокашляне, кихане и др. Кинезиката се занимава с езика на тялото, а проксемиката с разстоянията между събеседниците.

Ще дадем само един пример. Нека си помислим за някакво иронично послание. Кои са кодовете на иронията в устното послание и в писменото послание? В устната комуникация иронията се обогатява чрез тези невербални кодове, преди всичко паралингвистични (интонация, патос, ирония, гримаси и т.н.) и кинезни (жестове и движения на тялото като цяло). В случая на иронията съществува двойно изразяване, тъй като съществуват два интерпретативни плана. Иронията търси двойствеността на репродуктивния дискурс. Но това, което искаме да подчертаем тук, е че иронията губи много като експресивен дискурс в писмено послание, тъй като най-ефикасният ироничен изказ е онзи, който няма експлицитни характерни черти и в който прагматичният компонент позволява в съобщението да няма двусмисленост.

В писмените текстове, тези елементи (паралингвистични, кинезни, проксемични) са описани само чрез устното обяснение или са внушени чрез пунктуационните знаци (въпросителни и възклицателни например) или чрез типографски средства (главна буква, удебелено, подчертано, наклонено изписване).

В писмения изказ никога не откриваме говоримото в автентично състояние. Да добавим като примери изключването на ситуационния контекст, планирането на изказа, възможността за корекция, комуникативната дистанция (между продукция и приемане на изказа). Но в писмените текстове можем да открием черти на говоримото и неговите диатопични, диастратични и диафазични варианти. Да не забравяме, че нивото на културно образование влияе на нивото на писмена компетентност. Ниското културно ниво лесно би довело до употребата на ниски диафазни и диастратични регистри, които не винаги се приемат в писмеността.

От друга страна, личните писма изобилстват от елементи на не толкова обработен език, улеснен от интимността, спонтанността и фамилиарността на комуникативната ситуация.

Но, внимание! И в двата случая не трябва да се пропуска желанието за постигане на определени стилистични ефекти. Елементите на говоримия език често се използват като литературни ресурси за характеризиране на лицата. В тези ресурси понякога се включва желанието за адаптация на лингвистичното изразяване към възможностите за разбиране на читателя и избиране поради това на език, близък до разговорния.

Разговорът (диалогът) е социална дейност, регулирана от серия норми, отразени също така в употребата на едни или други лингвистични формули. Освен това, важно е да споменем принципите на сътрудничество и любезност, максимите на Грайс.

Трябва да се поясни, че максимите на сътрудничество (или също разговорните) се приемат отрицателно, т.е. когато не са изпълнени.

Да видим по един схематичен начин наличието или отсъствието на любезност в актовете на комуникация.

Самата вежливост си служи с невербални знаци като стискане на ръка, потупване по гърба, усмихване, покашляне и т.н.

Много интересна област в изследването на този аспект е преводът на текстове. Любопитно е да се докаже, че преводът прави човека "по-вежлив" от това, което е в действителност (Самора Саламанка 2006).

Друг особен случай на оралност в писмеността е устната поезия. Забележете, че се употребява този любопитен оксиморон (устна литература) за обозначаване на комплекса от традиционни форми като песни, разкази, легенди, митове и т.н., събрани директно от устни информатори.

Един от проблемите, които поставя тази "устна литература", е мултимедийното й условие: "Писменият език (...) се изправя пред императива да покрие цял един предаващ процес, който в оралността е придружен от театралност, от жестикулация, от определен фонетизъм, ритъм на изказване или ритуална естетика" (Писаро 1985: 53, цитиран от Острия 2001).

Без да навлизаме в детайлите на полемиката, можем да подчертаем, че устната поезия е близко до комуникативната дистанция. Става въпрос освен това за артистично производство на текстове с ясна естетическа цел. Но последващото поставяне на сцената, рецитация и представяне добавят многобройни черти на оралност. Цялата тази проблематика е много подобна на говоримото в драматичния текст. Отново се изправяме пред комуникативната дистанция що се отнася до създаването, естетическата цел и цял списък от оралност, вербални и невербални кодове в театралното представяне.

Въпреки това, устният език не може да се изучава чрез драматични текстове, нито изцяло чрез писмените текстове. Те обикновено предлагат диалекти и изкуствени социолекти. Това е имитацията, която конкретен автор прави на говоримия език; става въпрос за мимезис на говоримото, за прикрита оралност, продукт на предварителна съзнателна обработка, насочена към определен получател и при която неизбежно се появяват недостатъци.

За да приключим този параграф, ще представим някои идеи на Ницще за стила, включени в един посмъртен текст За доктрината на стила (цитиран от Гоже 1996). Избрахме пет от общо десетте идеи:

1.

Първото, което е необходимо, е живот. Стилът трябва да живее.

2.

3.

Преди всичко трябва да е известно следното: така бих го казал, ако говорех - преди да започна да пиша. Писането трябва да е само имитация.

4.

Тъй като на лицето, което пише, му липсват много средства, с които разполага лицето, което говори, трябва да има за модел като цяло много изразителна устна форма на комуникация: неговото отражение, написаното, непременно ще се окаже много по-обезцветено.

5.

Богатството на живота се показва чрез богатството на жестовете. Човек трябва да се научи да чувства всичко като жестове: дължината и краткостта на фразите, пунктуацията, думите, които се избират, паузите, реда на аргументите.

2.2. Типология на говоримата реч в писмената

Създаването на типология на говоримата реч в писмената се оказва от огромно значение за диахронната вариативна лингвистика. И предварителните стъпки биха били изучаване на причините за появата на лингвистичните черти на оралността в писмени текстове.

Да видим различните възможности. В действителност съществуват четири системи на дискурс:

Що се отнася до условията на продукция на един устен изказ, можем да посочим, че се систематизират в три основни вида:

1. присъстващи и активни говорещ и слушател;
2. активни, но не взаимно присъстващи говорещ и слушател (напр. телефонен разговор);
3. активен говорещ и пасивен слушател (монолог или ораторски дискурс.

Всеки вид ситуация се характеризира с някои специфични черти като маркери на дискурса, форми на организация на изречението и на параграфа и т.н. Оралността може да се изследва от тази гледна точка (лингвистика на изразяване).

2.3. Характерни черти на писмената реч в устни текстове

В параграф 2.1. видяхме някои характерни черти на оралност в писмени текстове. Допълващият характер на двете форми предизвиква противоположния феномен: проникване на писмената реч в устните текстове. Впечатляващ пример са пунктуационните знаци и шрифт. Възклицателният знак, запетаята, главната буква или кавичките представляват приблизителни еквиваленти на оралните феномени, макар и да не могат да отразят голямото разнообразие на оралността: ироничният тон, илокутивните сили, повишаването на тона, удължаването, акцента за настояване, скоростта и т.н.

Въпреки това, в устния дискурс се прибягва изненадващо към тези писмени средстава за изразяване, които всички приемат за недостатъчни, за да се използват за маркери в устния дискурс. Парадоксално, произнасяме в кавички, в скоби или с главна буква, вместо да използваме устната процедура като например модулирането на интонацията, промяната на ритъма или промяната на гласа.

Вече коментирахме големия престиж, който има в съвременните общества писменият език. Любопитен е следният случай, който коментира Бланш-Бенвенист (1998):

"Разпитахме десетгодишни деца, за да разберем дали мислят, че умеят да говорят добре френски език. Както очаквахме, отговорът беше "не", но доказателството ни изненада: казваха, че не говорят добре, защото говорят с "правописни грешки". Този отговор, който изглежда не учуди учителката, е много показателен за представянето на говоримия език, защото е моделиран изцяло върху писмения език".

3. Устната и писмената реч в образованието

Естествено, в учебните планове в Испания по Испански език и литература, разглежданата тук тема присъства задължително и наложително. Да приложим няколко примера от последния закон: Основен закон за Образованието № 2 от 3.05.2006 г.

Целите на всички етапи включват овладяване на устното и писменото изразяване. Да представим например един от основните принципи за началното образование:

2. Целта на началното образование е да предостави на всички деца образование, което да позволи укрепване на тяхното лично развитие и собствено благополучие, да придобият основните културни умения за устно изразяване и разбиране, четене, писане и смятане, както и да развият социални умения, както и такива за работа и учене, художествен усет, креативност и афективност.

Педагогическите принципи на Задължителното средно образование сочат следното:

2. На този етап ще се обръща специално внимание на овладяването и развитието на основните компетентности и ще се укрепва правилния устен и писмен изказ и ползването на математиката. С цел развитие на навика четене, в преподавателската практика ще се отделя време на всички предмети.

Да сравним с педагогическите принципи за етапа Гимназиално образование (те са само две):

2. Образователните администрации ще предприемат необходимите мерки, за да може в различните предмети да се развиват дейности, които да стимулират интереса и навика за четене и способността за правилно изразяване пред публика.

Измежду целите на Гимназиалното образование откриваме:

e) Устно и писмено овладяване на испанския език и на другия официален език на съответната Автономна област, при наличие на такъв.

Впоследствие ще направим кратък преговор на характеристиките, които отговарят на темите на оралността и писмеността в преподаването на испански език.

3.1. Характеристики на устния и писмения език

Долната таблица предлага обобщение на елементи, които се приписват на двете форми:

Няма да обясняваме тук тези характеристики, тъй като тяхното изброяване ни се струва достатъчно.

Всички учебници подчертават, че както в устния, така и в писмения испански език могат да се използват всички регистри на езика. Никой не е предназначен единствено и само за устната или писмена употреба. Изборът на един или друг регистър зависи от комуникативната ситуация и намерението на говорещите.

3.2. Устните жанрове

Други елементи в учебните планове на образованието, свързани с устния и писмен език, са жанровете. Изучават се специфичните характеристики на всеки един. Класификацията, която може да се използва за устните жанрове, е следната:

A. Диалогични устни жанрове.

1. Разговор.

2. Дебат.

3. Сбирка.

4. Беседа.

5. Интервю.

6. Други дискурсивни форми (търговски операции, консултации - медицински или административни, устни изпити, часове, разпити и т.н.).

B. Монологични устни жанрове.

1. Изложение.

Ако всичко това изглежда недостатъчно, в учебниците предлагаме на учениците транскрипционните знаци на устните текстове²:

/ Кратка пауза: под половин секунда.

// Средна пауза: до секунда.

§ Незабавна последователност на две изказвания на различни говорещи лица.

Равномерна, възходяща и низходяща интонация.

[ ] Начало и край на едновременното говорене.

aaa Удължаване на гласните.

AAA Изразително произношение.

= Поддържане на реда на говорене в едно припокриване.

3.3. Гласовете на разказвача

Това е друг аспект на темата на нашето изследване, включен в учебните планове по Испански език и литература.

Според някои изследователи като Мартинес Бонати литературният автор не комуникира със своя читател чрез езика, а посредством лингвистични икони. Повтореното от литературния автор чрез неговия разказвач е ситуация на несъществуваща комуникация; не съществува контекст, референции и т.н. Авторът не казва, а подражава на езика и използваният миметично език е икона, а не инструмент за комуникация.

Друг нюанс, който желаем да подчертаем, е основната интертекстуалност на всяка лингвистична дейност: без предварителни дискурси всеки дискурс е неразбираем.

Литературата създава едно аз, което не съвпада с никой индивид от реалността. Литературният автор отчуждава своето аз, придава дискурса на друг, цитира. Той е имплицитният автор.

На тази основна полифония на литературния текст би съответствало "полислушането". Ако авторът говори чрез един или няколко подбудени гласа, читателят "чува" чрез друг или други читатели, които поставя между него и текста като се отчуждава също така за дешифриране на литературното произведение. Това е случаят на имплицитният читател (Рейес Моралес 1984).

3.3.1. Директен дискурс (оралността в директния дискурс)

В директния дискурс ‘караме другия да говори’, но винаги с по-сложни смислови нива, отколкото е обикновената звукова транскрипция в писмената реч. Разказвачът прибягва към различни въвеждащи механизми. Пример са глаголите за комуникация: някои са чисто съобщителни (казвам, питам, възразявам и т.н.); други добавят семантични и прагматични стойности (мърморя, шепна, шушукам, възкликвам, викам и т.н.) (Бустос 1996).

Да дадем пример за пряка реч (Рейес Моралес 1984):

Галилей казва: "Земята се върти".

Измежду разговорните маркери, които показват продължителността на установената връзка между участниците в разговора, ще подчертаем тези, които маркират започването на диалога с изразително значение (чуй, кажете, добър ден и т.н.) и тези, които посочват връзката с другия (форми на обръщение). Тук се включват също така начините за привличане на внимание (междуметни формули), повелителни наклонения и т.н.

При определени случаи директният дискурс може да представя привидна диалогична структура като прикрива монолог. Такъв е случаят с активен говорещ и наличен или отсъстващ, но неактивен слушател. В действителност, става въпрос за дискурс, насочен не към участниците в разговора, а към читателя.

Присъствието на различни разказвачи и различни нива на говорещи в един и същ изказ е причината да се появи така наречената дискурсивна полифония (Дюкро), или текстова полифония (Рейес Моралес 1984).

3.3.2. Индиректен дискурс (оралността в индиректния дискурс)

Ако променим предходния пример, бихме получили:

Галилей каза (помисли, смята), че земята се върти.

Оралността в индиректния дискурс се възпроизвежда чрез парафраза, в която основният говорещ (разказвачът) превежда формите на оралността (диалога) в собствени форми на писмената комуникация (Бустос 1996).

При определени случаи, индиректният дискурс се приближава повече до устния език, защото разказвачът използва собствен речник, а не този на героите си.

3.3.3. Свободен индиректен дискурс

Продължавайки със същия пример, го преобразуваме в:

Земята се върти, помисли (каза, реши) Галилей.

Този вид дискурс се характеризира с преместване на обявяващия глас на автора към персонажа. Да представим един пример: Госпожа Исабел знае, че тя е от друга класа, друг начин да е различна поне (Бустос 1996). Тук изложението се премества от автора към персонажа; в изказа гласът принадлежи на разказвача; в изразяването съответства на героя.

Лингвистичните характеристики на свободния индиректен дискурс се обобщават в: пропускане на глаголи за изложение, преминаване от първо граматическо лице към трето граматическо лице в същото изречение, изобилие на възклицания и въпроси и т.н.

Що се отнася до чертите на оралността, които са обект на нашето изследване, трябва да подчертаем, че тази разказвателна техника е най-отдалечената от структурата на устния дискурс като ос на текстова организация, точно защото нарушава систематично идентификацията на гласовете, като търси комуникативното богатство особено в двойствеността, която става ясна от тази постоянна игра между гласа на разказвача и гласа на героя (Бустос 1996).

3.4. Трудности в преподаването на устната форма на езика

Може би първата причина за тези трудности е изоставянето на реторичната традиция в преподаването на езика и литературата.

При писмения език за преподавателите е много лесно да изберат и предложат на учениците писмени текстове, които да са достойни за подражание модели. Същото не може да се каже за устния език. Много по-сложно е да се изберат модели на добре изразяващи се, на произношение и т.н.

Липсите в обучението на преподавателите в този смисъл засягат дидактическите аспекти. Малко са методическите стратегии и техниките за програмиране на съдържанията, свързани с устната компетентност. Също така са малко и образците за наблюдение на тази компетентност и критериите за оценяване.

Всички тези трудности водят със себе си риска от попадане във формален дидактизъм в момента на прилагане на практика на съдържанията, свързани с оралността. За да се избегне тази опасност, ще е необходимо конкретно да се работи с особено внимание и грижи върху афективните и психологическите аспекти на оралността, при това със солидна научна и педагогическа обосновка.

4. Заключения

От разгледаните аспекти в тази статия стигнахме до следните заключения:

Термините устен и писмен език не се използват правилно, тъй като езикът е един и същ: кодът (лингвистичната система) е същата. Различни са средата, намерението и целта на комуникацията. Става по-скоро въпрос за устна употреба на езика и писмена употреба на езика или за устна и писмена форма.

Устното/писмено противопоставяне е излязло от употреба. Днес за изучаване на двете форми на езика трябва да се приложат лингвистични критерии (без да се объркват с нелингвистични критерии). Включените контрасти не представляват дихотомия, а по-скоро последователна връзка за различните обществени функции.

В сферата на обучението се предлага голямо разнообразие на съдържания, свързани с темата, и въпреки това учениците не достигат до развиване на желаното ниво на устна дискурсивна компетентност. Предвид тази очевидност, смятаме за спешно включването на оралността в ежедневната дейност на училището. Владеенето на устната форма и познаването на литературата от устната традиция трябва да са безспорни цели в обучението по език и литература.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Въведението на Ана Тебероски (Бланш-Бенвенист 1998). [обратно]

2. Съществуват различни модели. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аройо, Мендоса, 2002: Arroyo, C., Mendoza, M. Lengua castellana y Literatura, 1º Bachillerato. Madrid: Oxford, 2002.

Алмела 2003: Almela, Pérez, R. Inconsistencias de la oposición oral/escrito. // Oralia, 2003, № 6.

Бланш-Бенвенист 1998: Blanche-Benveniste, C. Estudios lingüísticos sobre la relación entre oralidad y escritura. Barcelona: Gedisa, 1998.

Бустос 1996: Bustos, Tovar. La imbricación de la oralidad en la escritura como técnica del discurso narrativo. // El español hablado y la cultura oral en España e Hispanoamérica. Thomas Kotschi, Wulf Oesterreicher y Klaus Zimmermann (eds.). Madrid: Iberoamericana, 1996.

Гаугер 1996: Gauger, H. M. ’Escrivo como hablo’. Oralidad en lo escrito. // El español hablado y la cultura oral en España e Hispanoamérica. Thomas Kotschi, Wulf Oesterreicher y Klaus Zimmermann (eds.). Madrid: Iberoamericana, 1996.

Инхофен 1996: Inhoffen, N. El papel de los gestos en la ordenación y estructuración de la lengua hablada española. // El español hablado y la cultura oral en España e Hispanoamérica. Thomas Kotschi, Wulf Oesterreicher y Klaus Zimmermann (eds.). Madrid: Iberoamericana, 1996.

Калсамиглия 1999: Calsamiglia Blancafort, H. y Tusón Vals, A. Las cosas del decir. Manual de análisis del discurso. Barcelona: Ariel, 1999.

Касани, Луна, Санс 1994: Cassany, D., Luna, M., Sanz, G. Enseñar lengua. Barcelona: Graó, 1994.

Кристъл 1996: Christl, J. Muletillas en el español hablado. // El español hablado y la cultura oral en España e Hispanoamérica. Thomas Kotschi, Wulf Oesterreicher y Klaus Zimmermann (eds.). Madrid: Iberoamericana, 1996.

Лиенхард 1981: Lienhard, M. Cultura popular andina y forma novelesca. Zorros y danzantes en la última novela de Arguedas. Lima: Latinoamericana Editores, 1981.

Лиенхард 1990: Lienhard, M. La voz y la huella. Escritura y conflicto étnico-social en América Latina (1492-1988). La Habana: Casa de las Américas, 1990.

Мартин 2009: Martín Vegas, R. A. Manual de Didáctica de la Lengua y la Literatura. Madrid: Síntesis, 2009.

Мендес 2003: Méndez García de Paredes, E. Lo hablado en lo escrito: la entrevista periodística. // Oralia, 2003, № 6.

Ненчиони 1996: Nencioni, G. Parlato-parlato, parlato-scritto, parlato-recitato. // Srumenti Critici, 10, 1-56. Citado por Oesterreicher (1996).

Оестерейхер 1996: Oesterreicher, W. Lo hablado en lo escrito. Reflexiones metodológicas y aproximación a una tipología. // El español hablado y la cultura oral en España e Hispanoamérica. Thomas Kotschi, Wulf Oesterreicher y Klaus Zimmermann (eds.). Madrid: Iberoamericana, 1996.

Острия 2001: Ostria, González. Literatura oral, oralidad ficticia. // Estud. filol., 2001, № 36.

Писаро 1985: Pizarro, A. Introducción. // La literatura latinoamericana como proceso. Ana Pizarro (coord.). Buenos Aires: Centro Editor de América Latina, 1985.

Рейес Моралес 1984: Reyes Morales, G. Polifonía textual. Madrid: Gredos, 1984.

Роман Фернандес 1996: Román Fernández, M. Manifestaciones de oralidad en los textos escritos. Pautas para su análisis. // Actas del XI Congreso Internacional de la Asociación de Lingüística y Filología de América Latina, editorial Universidad de Las Palmas de Gran Canaria, 1996.

Самора Саламанка 2006: Zamora Salamanca, F. J. Rasgos de oralidad en traducciones hispanoamericanas de Faulkner. // Análisis del discurso: lengua, cultura, valores. Actas del I Congreso Internacional. vol. II. M. Casado Velarde, R. González Ruiz, Mª. V. Romero Gualda (eds.), Madrid: Arco/Libros, 2006.

Тусон 1997: Tusón, A. Análisis de la conversación. Barcelona: Ariel, 1997.

Ферейро 2002: Ferreiro, E. Escritura y oralidad: unidades, niveles de análisis y conciencia metalingüística. // Relaciones de (in)dependencia entre oralidad y escritura. Barcelona: Gedisa, 2002.

© Димитринка Никлева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2010, № 2 (123)