* * *

web | Всички са си отишли

Когато поемеш с колата на юг от Бургас по новия път за Созопол,
и когато последният градски светофар остане назад да си мига,
в съзнанието ти сякаш въздух от кислородна бутилка нахлува,
този двигател с вътрешно горене те отвежда към свободни,

открити пространства; пространства, така отдалечени от столицата,
встрани от пътя за Истанбул, връзката с източно-егейския бряг,
места, населявани от българи, гърци, а при прехода към желязната ера -
от биологично изтлелите по склоновете безазбучни траки;

повличат те горите на Странджа, първобитните обиталища, полуголи
същества с препаски от кожа, хипнотизирани на брега на морето -
картина една и съща с хилядолетия, вълните нашепват умирането,
което безкрайно много пъти се случва, удивляваш се на плътта -

опитваш на екран да я прожектираш, преди три хиляди години
неизменно е бледа, с леко болестен вид, излинява сред векове от
доисторическа смяна на поколения - всъщност е непредставимо,
безсилен си в паметта на наизлезлия вятър да ровиш.

Навлизаме дълбоко сред туристическите комплекси, в далечината
виждаш вълните как се сребреят, слънцето обгаря пейзажа,
жилави храсталаци и дъбови гори се изпичат, устойчиви като
кирпичени тухли, древни светилища на открито, ниши в скалите.

По-късно седиш на терасата на странджанска къща, обградена с асми
и градински цветя, дишаш сгорещения въздух с мирис на пепел,
общата неподвижност на двора, морето е близо, с шапка можеш
пеша да отидеш, с дрехите в солената, хладка вода да навлезеш. 

© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.12.2016
Благовест Петров. Всички са си отишли. Варна: LiterNet, 2016