ДВЕ ПИСМА ДО КРЕМЕНА

web | История на мястото...

1.

Скъпа Крем, направо ще се сащисаш, когато в понеделник, отивайки
в бюрото, видиш мейла ми (толкова неща се случиха, например интернет);
това ще е нечаканото писмо от умрял, надявам се да не си ме забравила:
в събота се събудих посреднощ, изпълнен от необяснимо щастие -
бях те срещнал насън, но веднага забравих подробностите, усещането бе
сякаш утре ще те видя отново, като че не са минали цели двайсет години;

Жена ми спеше до мен, сгушила се в нейния край на леглото, бранeща се от нещо -
веднага разбрах как с боси крака в съзнанието се промъкна - случайно зърнах
дебелия ни директор по телевизията; в тъмното започнах да си припомням
шеметния начин, по който в осми клас за ужас на учителите с гръм и трясък
се появи: "Крем, Крем, сладка Крем, цялата си в мен!", хлапетата се деряха -
с бели гуменки и с розови чорапи, навити секси около глезените, сребърната
гривна на майка ти, с шалче около врата, гримът ти леко пънк - ще съм ти
завинаги благодарен как ме научи да се възхищавам на ръцете и косите ти,
женствеността - петият елемент в природата, както обичаше да философстваш,
сякаш от някаква чужбина идваше - оттам беше твоята изисканост, която
смайваше, убеден бях, че баба ти има нещо общо с руското царско семейство.

Лежах в тишината, търсейки носталгично моята Дора Брюдер, спомних си
последния ден, когато ме посрещна с копринено сари и цигара, излегната
на килима, за който твърдеше, че е ръчно тъкан от вълната на перуанска лама,
по уредбата звучеше Тъмната страна на луната, обложката на Pink Floyd се
въргаля до теб. Казвай, каквото ще казваш, че един приятел ще дойде след
половин час. Това беше последния път, на връщане хванах такси, което
за онези времена си беше много шик, навярно си оценила жеста, ако от
прозореца си гледала как се отдалечавам, месец преди казармата, месец
преди да опиташ в нищото да се втурнеш, прозорците отразили пусто небе.

Скъпа Крем, сигурно се чудиш как съм издирил мейла ти - по пижама пред
клавиатурата името написах, добавих напосоки архитект и студиото излезе,
в търговския регистър погледнах - бяха сканирали твоите букви и подпис,
откога не бях ги виждал - 38 бяха годините ти, което ме изпълни с гордост,
че сме родени в една и съща година. Сега живеем почти в планината, въпреки че
от центъра е само на двайсет минути, а от теб - на не повече от 200 км. Гледам
елите, боровете, едва от скоро започнах да ги различавам, има и смърчове, и ме
изпълва безкрайна радост за теб - надявам се косата ти да е все така червена
и да е цялата на жички чуплива, горната ти устна леко повдигната, придава
сърдитото изражение на лицето ти, изгубила се сестра, прекрасна, боляща.

2.

Скъпа Крем, едва ли някога ще забравя как училището осъмна в графити:
ВЪЗДУХ ЗА ДЕЦАТА НА РУСЕ, изписано с фосфоресциращ спрей, вцепенени
на двора чакахме какво ще се случи, директорът, придружаван от някакъв
непознат, разкрещя се всички по стаите да влизаме, никой да не излиза,
докато не ни разрешат. Беше по времето, когато мъкнеше тайнствени
извинителни бележки, а аз стоя сам, драскам в тетрадката Крем с негърски
устни, с обици за папагали, обичта ми иронична, как непрестанно ми се
привиждаш, зървам те в гръб да се качваш в автобуса, който сред улиците
на квартала се изгубва, или по коридорите с очи те търся в тълпата,
съзнанието, готово да произвежда сякаш е фотографска плака.

Обичайните заподозрени започнаха да разпитват, дни наред учителската стая
в следствие се превърна, провокацията трябваше да се смаже, ти с кубинки и
рокля мълчаливо се носеше по въздушните коридори, new wave, гримирана
като женски Мартин Гор, побъркваше вашите с крайно мрачните си възгледи,
в състояние да стоиш с часове, без да помръдваш - с огромни слушалки,
разтворила Стъкления похлупак, образователната система нямаше
никакъв шанс, никакъв. И тогава заплахата - нула номер момчетата ще

Бъдат подстригани, всеобщото зотворническо унижение, масовото насилие
на институциите според психоаналитиците. Последният ултиматум изтичаше
сутринта в понеделник, родителите в чудо се бяха видели - и точно тогава,
както всички випуски бяха строени, се появи ти и настъпи масов шок: едва
те познах, постригана нула номер, под очите ти черно-зелени сенки, погледът
размътен: разплаках се с глас, и сега за малко да го направя, като си спомням
как ми изброяваше имената на химическите разтвори, които с дни вливали,
да унищожат мутиращите прояви, които кръвта били започнали да разрушават.

Не мога да опиша какво най-скъпоценно нещо представляваше голата ти глава -
година по-късно, както с парцал подът в офицерската столова бършех,
на екрана видях обръсната Шиниът О’Конър, клипът й Nothing compare to you,
спрях и завинаги открих на какво ми приличаше - възможно най-крехкото яйце,
от някаква изчезнала в еволюцията птица, излюпено насред железния, отровен
вятър, устояващо по чудо, на слепоочието ти тупти едва забележима вена, там
клетка се разширява и свива, под прозирната ти кожа трепти твоят vita, с върха
на пръст можеш да го убиеш, така стоеше ти пред погледите на всички, сякаш
от друга планета, непреклонна, макар все още замаяна от лекарствата, няма ги
косите с цвят на медна тел: Крем, нищо, нищо не може да се сравни с теб.

© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2010
Благовест Петров. История на мястото, или изгубените пейзажи. Варна: LiterNet, 2010