ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА

Бистра Величкова

web

На Алекс Габровски

Наблюдавах ги в музейния аквариум и си пожелах да бъда риба. Те знаят всичко. И за това не казват нищо. Рибите имат особен вид аутизъм. Не изразяват емоция и дори дават вид, че не я разбират, но те си знаят най-добре какво разбират и какво не. И също, имат способността да се събират и разделят, без да кажат нито дума, без да се мразят едни други. Създават поколения, без да се докосват, и след това, без драма и скандали, всеки поема по своя път из дебрите на океана. Дали светът нямаше да е едно по-хубаво и спокойно място за живеене, ако хората бяха риби?

Но и рибите имат своите особености. Както и хората, всяка една си има характер. Рибата Клоун например плува много бързо, изглежда сякаш подскача във водата. Забавлява другите със своята енергичност, хаотично плаване напред-назад, неволното заклещване в коралите и опитите си да се измъкне. Но никой не й се присмива. Та нима всички те не са клоуни в този воден цирк, който хората наричат аквариум?

Аксолотълът пък е със съвсем различен темперамент от рибата Клоун. Той плува бавно, близо до дъното на аквариума. Розовото му тяло е почти прозрачно и се виждат леко вътрешностите му. Като те погледне, сякаш ти се усмихва. Има черни точки за очи, като на рак, както и много пипала, с които изследва света. Аксолотълът е по-флегматичен от Клоуна. Но въпреки странния му вид, никоя от рибите в аквариума не му се подиграва, или не шушукат зад гърба му колко е особен. Те знаят, че и те самите са особени. Без да имат огледало, за да се видят, са наясно, че не притежават идеалната форма на риба.

Златната рибка пък е най-смешна, без да съзнава колко е смешна, което я прави още по-смешна. Тя е в цвят между жълто и оранжево, а очите й са толкова изцъклени напред, че изглеждат по-големи от тялото й. Все едно е било предвидено да са очи на друг вид риба, но в последния момент й се паднали на нея и тя в суматохата се е озовала с тези изцъклени като на пекинез очи. Толкова са големи, че когато иска с уста да захапе някое зрънце на дъното на аквариума, се удря в очите си. Но няма да се намери и една риба, която, подобно на човек, като я види, да й каже критично: "Ти по-далеко от дъното не виждаш" или нападателно: "Какво ме зяпаш с тия изцъклени очи?".

Пираните пък са с обратна захапка. Те всъщност не са толкова злобни и хищни, колкото всички си мислят. Стават хищни и започват да ядат живо месо, само когато са много гладни и вече са изяли всички морски дарове. Легендата твърди, че веднъж едни пирани били толкова гладни, че изяли цяла една крава, която се била озовала в морето. Пираните са риби непукисти. Окото им няма да мигне, ако попаднете между зъбите им. А те, така или иначе, във водата никога не мигат. Но колко лесно хората изграждат мнението си за другите, без да се замислият в дълбочина - виждат пираня и веднага заключват, че е хищна и злобна риба, а то не винаги е така. Всичко зависи от обстоятелствата, в какъв момент я срещаш и до колко си й симпатичен.

За съпрузи на пираните най-много биха отивали черните продълговати риби Нож. Представете си един голям кухненски нож, с черна дръжка и метално острие и ето ви я рибата Нож. Те, за разлика от пираните, които демонстративно плуват в средата на аквариума и оставят на показ своя непукизъм, рибите Нож се плъзгат по дъното, извиват тела подобно на змии и сякаш само дебнат да набучат някой, но никога не го правят. Не са като хората, които уж на пръв поглед изглеждат добронамерени, но при първа възможност ти забиват нож в гърба.

На другата крайност са творческият тип риби и по-конкретно тези, увлечени от изобразителното изкуство. Рибата Пикасо е много фина, средна по размер, бяла, с небрежно нахвърлени черти като с четка - синьо, жълто и черно. А защо се казва Пикасо, ами защото устата й се пада по средата на тялото и то не къде да е, а на гърба. А очите й са несъразмерно разположени от двете й страни. Изискана риба, която не изпитва ни най-малко възмущение от това, че другите й събратя може да я възпримет за леко ексцентрична или направо уродлива. Но така е с хората на изкуството, никой никога не може да разбере какво им е - неонормални ли са, или просто са много талантливи и интелигентни, а това от своя страна им позволява устата им да е по средата на тялото, очите при палците на краката, а ръцете да са крила. Но и при творческия тип риби се вижда разликата с хората. Рибата Пикасо нито се има за нещо повече от другите заради това, че има по-изострени сетива и се занимава с изкуство, нито се надува, така че да не говори с тези, които смята за по-нисши и несъвършени риби, далеч от естетиката на творчеството. Така или иначе в аквариума никой с никого не говори. И вероятно, затова се запазват и добрите отношения между водните обитатели.

Подобно своеволие във външния си вид, като това на Пикасо, проявява и рибата Цихла Монокулус. Тя е голяма като шаран и има изкуствено око на опашката. Така се ражда и това им върви в рода - резервно око на опашката. Целта е да се подведе врага, да не може да познае кое й е главата като тръгне да я изяжда. Хитро! Тази риба вероятно е поет. Те са такъв тип поетите - с резервни очи навсякъде. И с по няколко душѝ. А да, и са много мълчаливи. Могат само да чувстват, но не могат да говорят. За разлика от рибата Папагал, която не спира да повтаря едни и същи движения напред-назад из аквариума. Какво ли щеше да повтаря, ако можеше да говори?! Какъв парадокс е животът - да се родиш риба Папагал. Нямаш шанс никога да станеш говорещ папагал. Но пък, ето, тя не може да говори, но екстровертното й поведение издава, че няма данни да е поет. Въобще, границата е много тънка между видовете и никога не може да се обобщава кой какъв е - също като при хората.

За разлика от хората обаче рибите никога не обобщават. Приемат различията и особеностите на другите и си плуват спокойно в своите си води. Те са най-възпитаните и дипломатични същества. Никога няма да кажат нещо неуместно или нетактично. И пак за разлика от хората са точни, както е и самата риба Часовник. Представям си, че ако си уредим среща с нея до някой корал на дъното, тя ще бъде там абсолютно навреме. А аз, със сигурност ще закъснея и ще започна да се извинявам и оправдавам, но никой няма да ме чуе под водата. Това е номерът, да можеш да се изразяваш без думи. Тa явно за това рибата Часовник предпочита да е навреме на срещите, защото, ако закъснее, няма да може да обясни каква е причината.

След дълго наблюдение на рибите в аквариумите на музея, си пожелах да бъда риба. Исках да забравя, че съм човек, исках да се махна от сушата и да се гмурна дълбоко в морето, където всички ще ме разбират, без да говоря. Пожелах си да съм риба, не само заради тяхното добро възпитание и изключителна допломатичност, но и заради начина, по който създават поколения. Женските риби хвърлят яйцата си на дъното на морето и мъжките минават отгоре, и просто хвърлят своята течност, за да ги оплодят. Т.е. женските и мъжките риби могат да се възпроизвеждат, без въобще да се докосват един до друг. Не само това, а след този акт, всеки си отплава по свое собствено течение. Без да знаят кои са децата им, жените им, мъжете им. Без да имат общо помежду си, освен водата, която ги събира и разделя. Без да имат спомени за мигове заедно, без да страдат, когато не са заедно. Не е ли прекрасно? Кой тогава им е вменил на хората едни съвсем други представи за този тип взаимоотношения? Природата го е измислила. И нещата са такива, каквито са, откакто свят светува. И ние сме риби, но без хриле и можем да говорим. И явно, там ни е грешката. Живеем на суша, обобщаваме бързо, говорим, без да казваме нищо, и се докосваме, без да се усещаме. А колко по-лесно и истинско щеше да бъде, ако бяхме риби. Да мълчим, да се гледаме и без значение колко сме смешни, странни, ексцентрични, несъразмерни и объркани в своята посока, да плуваме заедно, да се срещаме и разминаваме, и никога да не говорим.

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2018, № 5 (222)