"СЛАБИНИ"-ТЕ НА ВАСИЛ ПРАСКОВ, ИЛИ ЗА СИЛАТА ДА УМИРАШ КРАСИВО^*

Бистра Величкова

web

днес се навършват
15 минути от смъртта ми
Васил Прасков

Поезията на Васил Прасков е сурова, реалистична до болка, някой дори би казал брутална на моменти. Въпреки това, тя е много по-чувствена и крехка, от много стихове за любовта, писани със захаросана нежност и прекомерна романтика. В стиховете на Прасков няма рима, няма красота - в традиционния смисъл на тази дума, няма бъдеще, но има истинска, страстна и болезнено унищожаваща любов, която постоянно умира, постоянно се самоунищожава, постоянно кърви, докато се ражда отново и отново. Прасков описва болката, невъзможността, смъртта като неизменна част от любовта и живота, и като нещо дори по-красиво от самата любов. В споделената любов и щастието няма истинска поезия, защото няма и истинска трагедия. Там, където има бъдеще, за поета няма смисъл. А, ако няма бъдеще, той просто умира в думи на белия лист. Като всеки поет-декадент Прасков вижда красота в упадъка, който е и последният пристан на някакъв смисъл в и без друго безсмисления и умиращ живот. Затова и най-красивото и силно чувство като любовта е описано през призмата на мрака, на болката, на романтичния упадък. За това и думите в тях са реалистични. Авторът назовава нещата с истинските им имена, с имената, с които се говори за любовта на улицата, в кръчмите и в бардаците. Да, това е любовта, това е животът - "пълен ташак", "сърцето мастурбира", някой "духа", докато друг изпитва "оргазъм", а мъж "сънува, че е жена". Подобни думи може би за някой биха звучали нецензурно в поезията, но не е ли поезията едно криво огледало на истинския живот? В този случай, нецензурно ли е да се обичаме? И срамуваме ли се, когато правим това, което се страхуваме да изречем на глас? Поезията на Васил Прасков е искрена до болка и в най-бруталните думи и строфи прозира силно чувство и дълбока тъга.

Тъй като за хубавата поезия е трудно да се пише критика и да се поставя в рамки, които се опитват да я обяснят, текстът по-долу представлява една, нека я наречем - поетична рецензия на творчеството на Васил Прасков, от последната му книга. С този текст, като един обикновен читател, се опитвам в чиста, дестилирана форма да предам емоцията, която предизвиква поезията на Прасков. Няма рационално и методично да анализирам и деконструирам стиховете, подобно на физик, който се опитва да обясни красотата на дъгата като съвкупност от светлинни вълни, трептящи в различна честота. Просто ще се опитам да говоря за поезията му с неговите думи, за да бъдем максимално близко до това, което ни казва авторът.

Поетична рецензия за стихосбирката "Слабини" на Васил Прасков

"Всичко е пълен ташак, освен тази любов" крещи Васил Прасков от бездната на белия лист.

Васил Прасков. Бивш затворник, бивш самоубиец, бивш любовник. Настоящ човек. Той е "тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед". Той е "всички мъртви". Той е "сутеньорът", който ревнува от клиента, докато чака работното време на живота да свърши. "Помниш ли, когато закусвахме преди секс?", а след това как се "целуваме зад кенефите/ в небесните градини" на най-калния град, който ни обичаше като бездомници?! "В София изоставихме любовта си/ нека наричаме дъжда с истинските му имена". "Нещо в начина по който ме убиваш/ ме кара да чувствам/ че не мога да живея без теб".

Поезията на Васил Прасков от последната му стихосбирка "Слабини" е "целувка с език", на влюбен в болката; опит за самоубийство, докато "времето е спряло като дъжд". Тя е "яздене на смъртта между кофите"; крадене на "релси и кабели", "спиране на тока в квартала". Стиховете на Прасков са "излагане" и разпиляване на душата в най-тъмните и мръсни ъгли на града, полудял от опити за нормалност, от опити за морал и приличие.

Тази поезия "танцува под дланите", "диша тежко", "космите на ръката настръхват", докато "рисува с език по зърната - спасение". Думите, подредени в стиховете му, са "твоята ръка в панталона/ твоите оргазми/ и твоят смях". Тези думи са твоята скорост. Докато четеш Прасков, "сънуваш, че си жена", а "болката е мъж". С поезията на бившия затворник на прокълнатия ни свят, се учим "да мълчим на неговия език". А на другия ден, прерязваме "вените на небето", докато "караме смъртта да ни чака", а "приятелите ни се хвърлят под влакове".

Докато се влюбваш в туптящите от болка думи, му казваш: "Сърцето ми мастурбира/ внимавай да не те опръскам/ с кръвта си". После ти се иска да го попиташ: "Къде ти е халката?". А Прасков отговаря някъде от подземията на живота, че "когато си с грим/ и два различни черни чорапа/ любовта е сянка на кожа/ върху мускула на сърцето".

Всеки нов стих на Васил Прасков е очакван като "мъртво вълнение", за да влезе отново "смъртта във вените" и да "танцува" на "приливи и отливи", в "твоя цвят", на нашето "нямо кино". "Всеки ден се самоубиваме", "докато смъртта ни събере", както болката събира слабините в най-силните опити за красиво умиране - в поезията на арестувания до живот в себе си - Васил Прасков. Човекът, който обича тъгата.

БЕЛЕЖКИ

* Текстът е прочетен на XXV-то издание на поетическия трубадурски двубой между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка се състоя на 26 ноември, 2015 г., в клуб към Столичната библиотека. Гласовете на публиката избраха за победител поета Васил Прасков. Автор и организатор на събитието е Петър Чухов. [обратно]

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2016, № 2 (195)