ШАПКАТА

Бистра Величкова

web

Обикновена детска площадка в сив софийски квартал. Края на пролетта. Дърветата са зелени. Децата тичат и играят наоколо, катерят се по катерушките, спускат се по пързалките. На пейките седят предимно родители и си говорят за проблемите на захранването, безсънните нощи, когато боледуват децата и липсата на места в детските градини. На пейка в края на градинката, седи възрастен мъж с голяма сламена шапка, тип каубойска, ловджийско елече в защитен цвят, бежови чорапи, високо вдигнати над глезена, обут в сандали. До него - жълта пазарска торбичка с надпис на голяма верига магазини. В едната ръка държи запалена цигара, в другата малка бутилка водка "Савой". Ту дърпа от цигарата, ту отпива от бутилката, ту псува, като повтаря псувнята по три пъти. "Ма... им да е... на тях". И така три пъти. Едно малко детенце, на годинка и няколко месеца, с клатушкащи се, още неуверени, крачки се запъти към него. Спря се на около метър и го погледна право в очите. Явно му се виждаше много интересен човек, различен от всички наоколо. Мъжът се смути леко от детето, после му стана неудобно от бутилката водка. Прибра я, като ученик, който са го хванали да пие в час и се усмихна на детенцето:

- Здравей! Как си ти? Интересен ли съм ти? Ами да, интересен съм, защото имам голяма шапка, нали? Аз съм чичо Христо Каубоя. Така ми викат приятелите. Тази шапка ми е подарък от сина, от Америка. Антика, от истински каубой! А ти как се казваш?

Детенцето се усмихна срамежливо, когато му заговори мъжът. То не спираше да го гледа право в очите и с интерес да поглъща образа му.

- Мило детенце, ами ти накъде си тръгнало? А? Защото аз например се връщам от Топлофикация! Знаеш ли ти какво е То-пло-фи-ка-ци-я? Имате ли парно вкъщи? Е, оттам, значи, са ми начислили едни хиляда лева, дето ходи ги разбери от къде са. Сам човек в гарсониера! Ти ми кажи, може ли да похарча за отопление аз хиляда лева. Гледаш ме, дрипльо, нали? Беден ти се струвам, ама аз съм с две висши - немска филология и външна търговия. И за какво?! Все без работа, гледах болни родители, изпратих децата в чужбина, внуците, малко по-големи от теб, не говорят български. Какво ми остава? Водката и цигарката. И ако може да не ме вкарат в затвора от Топлофикация...

Детенцето слушаше внимателно и макар да беше съвсем малко и да не можеше да говори, изглеждаше сякаш разбираше всичко. Изведнъж, то вдигна ръчичка и посочи един бял гълъб, току-що долетял до пейката на мъжа.

- Даа, знам, знам. Не ми я пробутвай ти тази история за бялата лястовица. Чело си много ти, личи ти, че си интелигентно дете. Още носиш мъдростта и опита от предишния си живот. Но скоро, като проговориш, ще го забравиш и ще започнеш всичко наново. Ще станеш като другите хлапета в квартала, дето все ми се подиграват и на шапката, и на елечето, и на сандалите. А в тази шапка е съдбата на целия ми живот.

Детенцето погледна шапката и я посочи с ръка.

- А, искаш шапката ли? Хайде, ела да ти я сложа. Ще ти я подаря, тя е само за истински каубои!

Мъжът се протегна към главата на детето, опитвайки се да му сложи шапката. В този момент, от другия край на градинката като разярена орлица, на която ѝ крадат малкото, тичаше майката на детенцето. Дръпна го рязко от мъжа и посегна да махне шапката. Започна да се кара на детенцето:

- Бързо идвай при мен! Къде се скиташ и говориш с непознати?!

Детето изпадна в истеричен плач, дърпайки се да се върне при мъжа. Майката буквално го влачеше към групичката от други майки. За да надвика детския плач, тя крещеше ядосано:

- Ама докога тия пияници ще се въртят из детските градинки и площадки? Кой знае какво може да му направи този! Тръгна да му слага мръсната си шапка на главата! Отвратително! Налива се тук цял следобед. Пиян, та му кървят очите. То вече да те е страх и в градинката да излезеш.

През това време детенцето продължаваше да се дере от плач. Тя го взе на ръце, а то се извиваше в нея. Сълзите капеха по плочките, а то цялото червено като домат. Глас не му оставаше от рев. Майката от ядосана стана притеснена. Опитваше се да го успокои, но нищо не помагаше.

Мъжът гледаше цялата сцена от пейката си, докато запалваше нова цигара. Извади отново бутилката с водка и отпи две глътки. После стана и тръгна с бавни, недобре балансирани крачки към майката. Не обърна внимание на възмутения ѝ, критичен поглед, спокойно свали шапката си и я подаде на плачещото дете. То взе щастливо шапката и внезапно се успокои като с магия. Усмихна се на мъжа, докато по бузите му все още течаха сълзи. С интерес въртеше голямата шапка в малките си ръчички и искрено се радваше. Мъжът също се усмихна и бавно закрачи нанякъде, без цел и посока. И без шапката, в която беше съдбата на целия му живот.

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2020, № 9 (250)

Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс "С море в сърцето" (Царево, 2020).