ПИСМА ДО АЛБЕРТА

Бистра Величкова

web

Разказа ми за котката си. Изчезнала безследно. Преди да замине за Париж, я дала на жената от третия етаж, за да я гледа. Онази обичала котки и имала дузина в апартамента си. Била малко ексцентрична, но й се доверила. Нямала избор - в Украйна, с малко пари, животът бил тежък. В Париж започнала работа в хотел. Разказва на английски с руски акцент, накъсано между кълбата издишан цигарен дим и ме кара да се влюбвам все повече в нея. Свещта хвърля парцаливи сенки из ъглите на таванската стая. Всеки ден пишела писма на Алберта и ги пращала на адреса на жената от третия етаж. Винаги ги започвала със "Скъпа Албертина, много ми липсваш!" и завършвала с "Надявам се, че скоро ще сме отново заедно". Често плачела. За Алберта. И за всичко останало. Като дете си представяла как най-красивият мъж в живота й я целува на върха на Айфеловата кула. Двамата се разхождат по улиците на Париж и се обичат. Той - с черно палто и бомбе. Тя - с червена рокля и черна шапка с периферия. Миражите на младостта. Дърпа от цигарата, присвива очи и издишва шумно дима като въздишка. Париж днес. Бордеи, сводници, жени с минало и мъже без бъдеще. Студенина и отчуждение. Само Алберта можела да я разбере, но и нея я нямало. Осъзнала, че мъжете заслужават да бъдат обичани само за пари. Заслужавaт да бъдат гледани презрително и да бъдат целувани така, сякаш забиваш игли в устните им. Един ден научила, че съседката от третия етаж била изчезнала. Оказало се, че я издирват за пласьорство на дрога. Полиция обискирала апартамента й. Нямало следа нито от нея, нито от котките, нито от Алберта. Дърпа нервно от цигарата си. Сипва си още червено вино, а празнотата в очите й задушава треперещия пламък на свещта. След дълго мълчание казва, че съм добър слушател. Повечето мъже не спирали да говорят, докато похотливите им ръце опипват тялото й. За това само на мен ще признае: никога не е изпитвала удоволствие от близостта с мъж. Допира на грубото му тяло я отблъсквало. Отвращавало я. Но продължавала да го прави. Като някакво самонаказание над себе си. Чувствала, че заслужава болката. Заслужава да не бъде щастлива, защото животът досега само на това я бил научил. Може би, ако доведеният й баща не се бил влюбил в нея, когато е била на 15, всичко е щяло да бъде различно. Странното е, че и до ден-днешен изпитва някаква извратена привързаност към него - въпреки всичко, което се беше случило. Поглежда ме внезапно, сякаш изтръгната от мислите си. Пита ме как го искам. "Искам да ми разкажеш още за себе си". Досипва ми от виното и ми напомня, че имам още половин час. Зелените й очи ме хипнотизират като спирали на хризантеми. Погледът ми се изгубва по безкрайните й бедра, под мрежестия чорапогащник. Обичам я, без да я докосвам, без да я целувам, без да бъда мъж, който тя ще презира завинаги. Питам я какво е станало с Алберта? Студено мълчание. "Продължаваш ли да я търсиш?". "Не", отвръща, "но продължавам да пиша писмата си до нея. Вярвам, че някой някога ще ги прочете.". "Някой. Някога.", проронвам като ехо в празна стая, докато нечии пръсти изгасят свещта.

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)