НОРА ОТ "НАДЕЖДА"

Бистра Величкова

web

(Лора Динкова, "Вечер")

"Слизаш на последната спирка, на колелото, там, където върти трамвая, после пресичаш булеварда, тръгваш по една малка уличка - внимавай, че е малко кално! - после продължаваш все направо, докато стигнеш училището, до него е кръчмата "Без Памет", оттам...". Така Нора обикновено обяснява на приятелите си как да стигнат до дома й. "Ще стигнеш до един магазин, на който пише Нармаг. Той вече не работи, стъклата са счупени, хората си изхвърлят боклука там и старите мебели, зимата живеят бездомници и наркомани. По стените има графити, като видиш "Надежда" свършва тук", значи, вече си в моя квартал".

Нора. Родена в седмия месец. Килограм и двеста. Твърде малка за този свят. Изкуствено захранване и подготовка, за да оцелее на тази земя. "Още тогава е било някакъв знак...", иронично подхвърля с усмивка тя. "За къде съм бързала толкова...! За този живот!". Отгледала я е баба й, след като се разделили родителите й, когато била съвсем малка. Цял живот двете заедно, в този рушащ се панелен блок, там, където свърша "Надежда". Днес Нора - на 28, баба й - на 82. Те са животът, погледнат наобратно, през телескоп. Те са това, което е било, което е и ще бъде. Над леглото на баба й има колекция от снимки, на нея, внучката й - като бебе, после на една годинка, прощъпулникът, взела е моливът, с писане ще се занимава, после абитуриентският бал, завършване на университета...

След университета нямало работа. Започнала като продавачка на павилион на "Женския пазар". Продавала козметика. Мъжете най-много купували - афтършейф "Деним" и крем за бръснене "Каро". Били най-евтини. А жените - български крем "Здраве". По онова време, за западните на "Нивеа", нямали пари. Винаги застоявали по рафтовете и събирали прах. Когато нямало клиенти, четяла "Възкресение" на Толстой. В края на месеца водела баба си, да получи пенсията си, от пощата на "Руски паметник". Добре, че е тази пенсия от дългите години, в които е работила като лекарка. Парите не стигали и за един човек. А сега и двете живеели с тях. Заради моловете, закрили павилиона и тя пак била без работа.

Нора често говори за смъртта. Пише за нея стихове. Никога за любовта. "Влюбвала съм се само веднъж. В едни сини очи. Достатъчно ми беше за цял живот. Не мисля че човек е способен да обича повече от веднъж, повече от един човек, завинаги. Нито има време, нито сила. Животът е прекалено кратък, за да можеш да изгориш повече от веднъж", казва тя и дърпа от цигарата си. "Така или иначе любовта е нещо, което отдавна не се случва наистина. Това е отживелица от времето на "Бел епок" - моето време. Уви, родила съм се твърде късно... Животът така е направен, че винаги се оказва твърде късно. Твърде късно да се живее, твърде късно да се умре. Твърде късно да повярваш отново. Докато се родиш, и вече си остарял. А когато си стар, ти се иска да се родиш отново. Човек обича да страда." Любимият й филм е "Полунощ в Париж". Казва, че и тя, като главния герой, може да се разхожда нощем в минали векове, да се среща с Гоген и Зола и да пият абсент на Монмартър. Можела също всяка нощ да е с Пруст и заедно да преживяват "В търсене на изгубеното време". "А, виж на тази тук, как духам свещичките", възкликва Нора, продължавайки да гледа с интерес старите снимки. "Така съм се засилила, все едно не свещи на торта духам, ами цял кораб. Ставам на 10. И тогава си мислех, че съм много голяма. Помня, че си пожелах да ми купят колело. Купиха ми, паднах от него и си счупих ръката. Оттогава нищо не си пожелавам".

Една зима баба й се разболяла. Сърдечна криза. Лежала в болница. Всичко било на косъм. Слава Богу, разминало се. Оттогава е неотлъчно до нея. Вечер й чете вестниците с новините, защото вече едва виждала. Сутрин й прави закуска и я прегръща дълго, преди да излезе за работа. "Защо трябва да се раждат нови и нови хора, които да минават през все същото страдание... Точно, когато се научиш и свикнеш да живееш, ти се налага да умреш", казва тя, дърпа от цигарата и вдишва дълбоко дима. Чувам как катранът полепва по белите й дробове. Черното все повече навлиза в нея, а тя изчезва в нощта заедно със сянката си и нейното минало. Там, където свършва "Надежда".

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2017, № 9 (214)