Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Бистра Величкова

web

На най-добрия ми приятел

Когато студът ме отпусна, те загледах.
Изглеждаше различно отпреди.
Някак се беше променила...

Мартин Костов, "ТВУ"

Понякога ми липсваш. Такъв, какъвто те срещнах в училище. Със смешния перчем, вдигнат нагоре със смес от лимон и вода, вместо гел. С белите маратонки и голямата жълта блуза почти до коленете. Майка ти я беше купила няколко размера по-голяма, за да ти става и догодина. Все още ти става. Смутен. Мълчалив. Не смееше с никого да говориш. Срамуваше се. Седеше на последния чин до Лудия. Уж бяхте приятели. Той те удряше, когато не се съгласяваше с него. Насили те да дишате лепило в тоалетните. Подиграваше ти се, че си гей. Аз се биех с него заради теб. Веднъж ти разби носа, а аз устата му. Веднъж те съблече насила пред всички в съблекалнята и момчетата избягаха с дрехите ти. Аз ти дадох да се наметнеш с моето яке, обу анцуга ми. Като се прибра у вас, баща ти пиеше бира в хола. Погледна те възмутено в моите дрехи, развика се, нарече те педал и каза аз да си ходя. Късно вечерта ми се обади от банята, заключен. До преди малко вашите бяха крещяли и те бяха удряли. Накрая се напили и сбили помежду си. После блъскали по вратата, карали те да отвориш. Мислели, че пушиш в банята. Баща ти пушеше като комин. Затова от всичко най-мразеше цигарите. И педерастите. Затова те биеше с обувалката и те заключваше на балкона. За да те предпази от тези два смъртни гряха. Майка ти, когато не беше в истерия и не те наричаше - копеленце, нещастник, боклук и глупак, те обичаше. Заради Лудия те преместиха да седиш до мен, на третия чин. Виждаше ми се странен и затворен. Като се сприятелихме, ми призна, че от начало те било страх от мен. За това не си говорел, като си ме гледал с тези скъсани дънки, черното яке, веригите, кожените гривни, обеците на веждата и устната, момчешката походка... Изглеждала съм отворена и опасна. Оказа се, че и двамата сме прикривали една и съща несигурност по различен начин. Липсва ми разкривеният ти почерк и тихото шепнене на това, което преписваш от дъската, накланянето към мен и погледът в моята тетрадка, за да препишеш това, което си изпуснал, докато учителката е диктувала, спирането на химикалката ти на контролно, нервното драскане по листа, за да пропише, хващането на лявата ми ръка на всеки пет минути, за да видиш колко време остава до края на часа. Никога не носеше часовник. В междучасието никога не излизаше навън, зад училището, при другите. Не обичаше да си с другите. Срамуваше се. Потискаха те. Те викаха и се смееха гръмогласно. Аз отивах при тях, за да се напуша. Ти ми се сърдеше за това. Не ми говореше цял ден. Дразнеше се, че ме виждаш променена, неадекватна. Казваше ми, че мразиш да гледаш как си провалям живота. Защото според теб - така се почвало. А аз ти се смеех. Отначало винаги ми беше смешно. После депресирано и скапано. А ти се чувстваше сам. Тогава спираше да ми се сърдиш и прошепваше в ухото ми голямата си мечта - да заминеш далеко, да избягаш от всичко, от целия студ на този живот тук, някъде, където е винаги лято, винаги топло и хората са истински свободни... В час по руски пиехме водка и играехме на "вързано". В час по история ни гонеха. В час по биология се държахме за ръце под чина. В час по математика смятахме колко пари ни трябват, за да заминем някъде далеко заедно. Най-далечното място, до което стигнахме, беше Синеморец. Лятото на десети клас. Излъгахме, че е екскурзия от училище. Пътувахме без билет в нощния влак за Бургас. Свалиха ни в Стара Загора. Хванаха ни под ръка и ни изхвърлиха на гарата. Караха ни се дълго, искаха пари за глоба, документи, да ни водят в районното. Ние нямахме нищо и накрая ни зарязаха. Зачакахме следващия влак. Скрихме се в тоалетната. В Синеморец, спахме в гаража на порутената къща на една баба, близо до брега на морето. Децата й бяха заминали в чужбина. Сякаш завинаги. Гаражът беше съединен със стар навес, имаше място до стария "Москвич", за 5 лева на вечер, на дюшеци на пода. Там, където ръждясват изоставените стари коли на емигрирали бедни семейства, където се разхождат плъхове и мирише на бензин, масло, влага и мухъл, прекарват своите единствени морета обърканите деца на 16. Тогава за първи път се напуши с мен, защото не можехме да спим заради комарите. Нахранихме ги с кръвта си. И плакахме от смях заедно, цяла нощ. Хареса ти. Вече не ми се сърдеше за червените очи.

Върнахме се в София. По-различни и по-близки. Скоро обаче пораснахме. Сякаш изведнъж. Помня онази най-тъмна вечер без луна, когато ми призна, че си го направил с мъж. Разплака се. И ми каза, че съжаляваш. Беше те срам. Отдавна си мислел за това и как да ми го кажеш. Отдавна си го харесвал. Каза, че не искаш да е така, че не можеш да повярваш, че това се случва на теб, че никога не си разбирал такива хора. Питаше ме дали мисля, че си нормален? Дали ще продължим да бъдем приятели? Представяше си как вашите те пребиват, ако им кажеш. Как те гонят от вкъщи. Още виждам зачервените ти очи и сълзите по бузите. Прегърнах те. И двамата плакахме дълго. Аз признах на рамото ти, че съм пробвала хероин. И ме е страх, защото ми е харесало. Повече от любовта. Повече от вечерите, в които ми се обаждаш и говорим с часове. И двамата бяхме започнали да откриваме себе си и да се губим все повече в живота. И двамата светът беше започнал да ни поглъща с лепкавите си пипала. Животът беше твърдо решен да не пожали никого. След това изпихме бутилка водка и умряхме един в друг, прегърнати, до пейката в градинката, зад блока. До глутница мършави бездомни кучета, които ни обичаха като едни от тях. Тогава помня, че двамата сънувахме, как сме някъде далеко, как се спасяваме от болезненото ни порастване и изживяваме лудостите си на свобода. Сънувахме обаче поотделно. В твоя сън мене ме нямаше. А в моя - те изпращах на летището.

Много години минаха оттогава. Чувствам, че си много далеко. Сякаш на другия край на земното кълбо, където си последвал мечтите си и живееш на място, където е винаги топло, слънчево, океанът е безкраен, а небето е винаги синьо. Представям си те широко усмихнат, със сламена шапка, тъмен тен по раменте и пясък по краката. Чувстваш се наистина свободен. Най-накрая си открил себе си, този, когото дълго не намираше. Вече не си неуверен, не си свенлив, не мечтаеш за далечни земи, защото си ги намерил. Такъв ли си наистина? Опитвам се да те видя през годините, в които отдавна не сме заедно. Дано си такъв. Дано си сбъднал мечтите си, които ми прошепваше в часовете и междучасията. Всъщност, където и да си, каквото и да правиш в момента, ми се иска да ти кажа, че просто понякога ми липсваш такъв, какъвто те помня - с рошавия перчем нагоре, срамежливата усмивка, рамото ти до мен на третия чин, погледа ти в часовника ми и моето: "Остават още 5 минути до края". И нашите последни минути един до друг, преди да бие звънецът. Всичко, в онова прашно училище, където се научихме да се спасяваме заедно и където бяхме само на 16. И не знаехме, че тези 5 минути до края са всъщност цялата вечност, в която някога сме съществували.

 

 

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)