МАХАЛА КАНТОНА

Бистра Величкова

web

Ей ни на. Тука сме сам сами в нашата махала. Махала Кантона се вика. Забравени от Бога. Аз и внукът живеем тук. Ей там, по-надолу, единствено, дето живее Гелето с овцете. Ама и той го е закъсал - едно време цяло стадо имаше - 30 овце, рунтави, белички, пасат, рипат по поляната. Ела сега да го видиш - прегърбен, брадясал, извежда 2-3 овце, все едно разхожда кучета. Те и те вече стари, едва ходят, едва пасат. А! И още едни има, дето живеят на моята улица - бизнесмените с охлювите! Правят голям бизнес с охлюви. Създават им там специални условия на живот, развъждат ги и после ги продават на Европа, за много пари. И това сме общо взето всичките жители в Кантона.

Останалите съседи избягаха към града. Да търсят работа, живот. Не ги знам. Запиляха се и така и не се върнаха. Имотите им запустяват. Бараките им се рушат и се разпадат. Дворовете буренясват. Цигани идват - разбиват им къщите, крадат дървата и желязото. Каквото има по градината - плод, зеленчук - обират го и дим да ги няма. Ами то тук няма нито вода, нито електричество. С газови лампи си светим. Вода носим от реката или от герана. По едно време, там, преди едни избори, ни пуснаха електричество, та да разберем и ние що е ток. После обаче, като мина гюрултията - пак си останахме с газовите лампи. Ама ние сме си свикнали. Цял живот съм живяла на газова лампа и съм се къпала с вода от реката. Това, дето го имат в града и на което му викат удобство, за мен си е абсолютна лигавщина. Кой където иска да ходи. Аз съм крепостен селянин на моята си земя. Тук ми е всичко. Моите си дървета, моите си цветя и тревички. Аз съм ги отгледала, аз съм ги поливала, аз им бера плодовете. На пролет - череши и ягоди, на есен - орехи и ябълки. Това е моят живот. Като им гледам запустелите градини на комшиите, и ме боли, като си представя, че с моята градинка може да стане така.

Останах си сама в Кантона, заедно с малкия внук. Той е единствената връзка, която ми е останала от моя род. Всичките други изпоизмряха. А пък някой се пропиха, та не ща и да ги виждам. Е, и големия внук ми остана, ама и той се пропи... Такъв калпазанин излезе. Само за бутилката знае да се държи. Нищо го не интересува. Ни семейство, ни деца, ни работа. Ами така е, ‘щото той беше слабост на майка си и тя все го глезеше, все му даваше пари - всичко за него правеше и той си свикна - лентяй от малък. До трийсет години го дундурка, накрая се умори жената и си отиде. Баща му пък си отиде при другата жена още по-преди и ни вест, ни кост от него. И оттам нашият, по цял ден, я в кръчмата, я у приятели - пие, налива се. Сутрин не го търси. Когато се сети, дойде при мен - все пари иска. Ама аз го гоня, не му давам. Ашлак такъв, викам. Махай се. Ама веднъж много ми се моли: "Дай ми, бабо Любке, пари, да си купя кола. Обещавам - купувам колата и ставам друг човек! Ще се оправя". И аз глупавата - взех, че повярвах. Щял да се оправи, пусти... Остави ти тая работа... Взех заем от познати, дадох му пари. Купи си кола. На втория ден тоя се смаза - катастрофа. Айде в болница. Карал пиян. Как се е прекатурил, какво е станало не знам, обаче така се е прищипал нещо, че се е унищожил като мъж. Нали разбираш?! Не може да има деца... Ти остави това, ами не ще и да работи. Е, на това му викам аз - мъж нула! Безхарактерен. Крадльо. Калпазанин. Ами така.

Добре, че в живота всичко само се намества, та малкия внук поне излезе читав - помага ми, работи в градината. Той ходи на училище в близкия град и тренира ритане на топка. Града повече му харесва, че е по-интересно. Има повече хора, моми. Прави, каквото прави, ама вечер си идва при мен, в махалата. Той пък, малкият, на другата крайност - явно се е стреснал от брат си и не смее да близне алкохол. На него дай му спорт. По цял ден рита топката на игрището. Догодина ще направи 18, та искали да го взимат да тренира при мъжете. Да върви, да върви, щом го влече. Само че аз го знам така - силен в краката, празен в главата. Та затова все му говоря, освен да тренира и да си гледа уроците. Ама кой го знае колко ме чува... Току ми донесе някоя двойка, ама нали не съм му баща, не мога да го плесна... Та не знам, май не е много за добро като расте момчето без родители.

Мен пък, с моите над осемдесет и кусур години, ме налягат разни болежки - току вдигна кръвното, та търся пиявици да си забия да ми изпият малко от кръвта, та да спадне. После па кръстът ме заболи. Гледай как съм се прегърбила, на две съм се сгънала. Глава ли не е, какво ли не... То на тия години - всичко те боли и единственото лечение е много работа. Тя те унася и забравяш за болките, пък и като се движиш, те изчезват. Номерът е ни да сядаш, ни да лягаш. Най-мразя вечер, когато трябва да легна, защото знам, че всичко ще ме заболи. Пък, да ти кажа, не ми се и заспива, защото ме е страх, че на сутринта може да не се събудя. Защото, знаеш ли, на някои хора така им минава целият живот - без да се събудят нито веднъж. И мен ме е страх да не би някоя сутрин и аз да не се събудя.

И то не за друго, айде той внукът вече порасна, мъж е, ще се оправи. Хубав е, работлив е - и жена ще си намери. Ще се задоми в града. Други са ми на мен тревогите. Страх ме е, че ако на сутринта не се събудя - няма кой да полее гергините - цветните им главички ще клюмнат... Няма кой да събере падналите ябълки - ще изгният. Зеленчукът ще замръзне от росата - ще се развали... Разбираш ли?! Ако не се събудя - без мен светът ще продължи да съществува, но градината ми - не! Затова, не искам да заспивам. Или, ако заспя, все съм някак нащрек да не е да заспя прекалено дълбоко. Все съм така в едно полубудно състояние - винаги готова да стана, като чуя първия петел да кукурига; да скоча от леглото и да се втурна към градината. Пък то, както казваме в нашата махала Кантона - всичко си е Божа работа. Никой от нищо не може да избяга. Накрая за всички е едно. Моите съседи избягаха в града, аз пък останах сама в родната махала. И съм сигурна, че и те, и аз все за едно и също се молим - да не заспиваме вечер прекалено дълбоко... за да можем да се събудим на сутринта...

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2012, № 2 (147)