ИРИНА

(литературен етюд)

Бистра Величкова

web

Ирина. Винени устни, голи рамене и чаша вино в ръката. Това момиче на бара страшно много прилича на Ирина. На онази Ирина от романа „Тютюн”. Описана толкова отдавна от Димов, днес сякаш я виждам пред мен. Ирина. Тя има червена коса, не прекалено тъмна, но не и прекалено светла. Веждите й са тънко оскубани и добре изписани. Погледът й е остър, но понякога е омекотяван от усмивката й. Стройна, с изваяни женски форми, със среден ханш, с малки, но стегнати и добре оформени гърди. С очарователна бенка на лявата буза. Ирина. Жена със самочувствие, с горда походка, с високо вдигната глава, с изражение на лицето, което издава съзнаването на собствената красота. Облечена е в тесни черни дънки, с ботуши до коляното, с тъмночервена блуза без ръкави, с деколте, което разкрива бялата й, нежна гръд. Над гърдите й виси рубинен камък. А лицето й... Лицето й излъчва едновременно лека надменност и самодоволство.

Сега гледа със студена презрителност, която усилва неустоимата й красота и поражда още повече желание у мъжете. Ирина, леко подпряна на бара, държи чаша с червено вино. Тънка цигара догаря между пръстите на отпусната й, падаща до тялото ръка. Тя самата гори за живот, но няма кой да я запали така, че да изгори докрай. Черният й шал пада така, че се виждат голите й рамене. Косата й е небрежно заметната на една страна. Тя стои и гледа хората в нощния бар, но сякаш гледа през тях. Мисли за друго. За себе си. За живота си... Чуди се какво прави тук? Пак ли беше попаднала в нечий чужд роман или този път беше в реалността? Отстрани изглежда все така недостъпна, далечна, студена и красива. Мъжете я желаят, но се страхуват. Тя им се усмихва загадъчно с винените си устни, с което сякаш им дава повод да се надяват. Когато обаче отпуска устните си от усмивката, се усеща насмешката и презрението, с което потапя в тъга обнадеждените им погледи. И в този момент, ако тя би казала нещо, то със сигурност гласът й ще звучи дрезгаво и цинично.

Прожекторите в бара менят цвета си. Слабата вечерна светлина осветява наполовина красивата й женска фигура. Другата половина потъва в мрак. Тази вечер тя е решила да излезе за малко от „Тютюн” и отново да посети някои от столичните нощни барове. Може би чака отново Борис Морев? Може би иска да върне лентата назад и да не завършва романа на живота си така трагично. Може би иска да се опита този път да не му изневерява... Може би иска сега наистина да го обича така, както, когато го видя за първи път. Може би...

Червеният маникюр проблясва от клубните прожектори. Рубиненият камък на врата й пречупва светлината. Част от нея осветява лицето й. Останалият сноп от пречупени лъчи, които са под формата на малки червено-огнени искри, се разпръсва из заведението и осветява хората. Ирина отново потъва в тъмнина. Тя гледа към входа на бара и с леко допиране на устните, оставяйки следа от червило по чашата, отпива от виното. Черната очна линия добре подчертава и мрака в душата й. Очите й, въпреки че са студени, блестят, сякаш все още не са изгубили надежда, че той, точно в този момент ще влезе отново през вратата на нощния бар, че ще се върне при нея и повече никога няма да я кара да се чувства толкова сама.

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2010, № 5 (126)